Рокля
Кой ще ми закупи онази синя рокля,
чието деколте е плод на празнота,
опръскана от капките на ручей,
обляна в изгрев и сребро?
Онази синя рокля,
която като облечеш,
за миг усещаш топлото
безчувствено, безвкусно утро,
със което ти се иска да умреш…
Онази синя рокля,
която е в небето литнала,
защото като него е неуловима
и ранима.
Онази синя рокля,
която с допир ще те отнесе
в далечни бисерни полета,
с които може да се разговаря,
те ще звънкат с глас от сълзи,
а Луната ще догаря.
14 декември 2015
София
Помня.
Мека жълта топлина в кафява рамка.
И тишина във бяло,
и във тъмносиньо със звезди.
Чувам.
Някой шум отвъд шосето –
преминава като сянка
с ярки
сребърни бразди.
И заминава там, където
срещат се мотори и коли –
далеч…
през булеварди
на оранжеви петна,
към магистралите отвъд града.
Тролейбуси сънни щракат
ритмично, бавно.
Като стрелки на стар часовник.
Чакат.
Пунктирни линии върху асфалта
да погълнат звуците
и нарисуват,
каквото фаровете отразят.
Преструват.
Се горе черните антени
на птици от отвъден свят.
П.П.
Изолирано живее само кръглият прозорец
на онзи вход отсреща.
Тъжен.
Сам изгасва и просветва,
на човека вечно длъжен:
да го води до дома му,
през нощта да го посреща
без да може да потъне
в свойте каменни мечти.
/Още малко, още малко…/
Пожелах да „премълча“ таз „бележка“.
Не успях,
не успях.
Возих се в градския транспорт, изведнъж излязох от красивия си свят,
пълен с приказни феи и със розов аромат.
И се сблъсках с хора матови, миришещи на мухъл, на тиня и на тор,
на беднотия.
На позор.
Отидох в поликлиниката, пълна с болести и пациенти.
Където бе задушно от сгърчени лица,
и куци, и сакати, движени на колелца.
Та затова
една циганка бе заспала пред на доктора вратата.
А докторът ми каза: „Тя не чака!“ (понеже аз се възмутих, че чака дълго) –
а че жената няма как, къде да спи на топло.
прегърнала до себе си торбата,
пълна с биберони и парцали.
Тя хъркаше –
хъркаше със своите провали.
И коридора болничен огласяше със хрипове – ръмжеше.
О, да – тя спеше…
Така сънуват бедните,
така сънуват просяците гладни –
нали животът им жесток е,
и те така са безпощадни.
По пътя наобратно със рецепта,
с антибиотици пътувах аз
отново
в градския транспорт към нас.
Нямах си парички за жълтичко такси,
даже си нямах и жълти стотинки –
вратата на рейса затисна портмонето ми –
скъса го
на две половинки,
понеже изпуснах го и то на стълбите падна.
Нищо, и без това бе празно отдавна.
През продрания от линии прозорец
аз виждах едва
мръсотията на
града,
на столицата наша велика,
виждах заводите, с кумините черни, със сивите
криле на отчаянието, което вика:
„Къде са щастливите?!!“.
На слизане се сблъсках с банкомата на тротоара,
който не работеше и зъзнех на студа,
защото
якето ми беше скъсано отпред горкото
и
не можех да го закопчея.
Знам, че ще се разболея.
Още малко.
По улиците беше пусто и зловещо,
и по кварталите пътувах жалко
в търсене на нещо.
По тротоарите спъваха се
хора без обувки,
по дърветата стърчаха парчета от найлони,
но не и листопади,
даже не и клони.
Пръчици стърчаха.
И писъци неистови.
Балкони…
И нейде мойта стряха
ме приветства да се скрия в нея.
Да, да, знам, че ще се разболея.
Още малко.
Още малко.
И ще полудея.
15 декември 2015
Разпад
Тишината чезне в крясък –
нещо като крясък на разпада,
ронещ се на малки самоти.
Ням…
на струпеи от болка
и от гълъбова перушина сепвана
заспала крехко пустота.
А ръждивото оранжево там горе –
на улука на съседната тераса –
пее
свойта алуминиева песен.
Пък сенките на птиците прелитат,
залепени върху топлото кафяво
на стената, блеснала отсреща.
Срязват като с ножица ръждясала
мекотата на парчетата мазилка.
Навярно затова фасадата
изглежда тъй накълцана
и пада долу на изрезки.
Постепенно избледняват тези сенки.
Стават
на течен жълтеникав шоколад.
Заспали рано гълъби
отпечатват се в стъклото на прозореца
на входа, сгушен в ъгъла,
сив като окраската на гарга.
Раздвоени отражения,
насечени от въжени простори,
линеят с неподвижните пердета
от молци разядени
и прашни –
още от периода сънен
между Първата и Втората Световна.
…………………………………….
Всъщност…
войната там се подвизава,
където времето изяжда старото
(войната между старото и новото,
която вече е загубена)
и го изплюва на талази от забрава.
Хм…
и на отчупени парчета щори,
оставени на залеза пастелен
да се начупват още повече
и да се сливат тихо и незабелязано
с последните останки от пране.
Dana Kandinska
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018