Рокля

Кой ще ми закупи онази синя рокля,
чието деколте е плод на празнота,
опръскана от капките на ручей,
обляна в изгрев и сребро?
Онази синя рокля,
която като облечеш,
за миг усещаш топлото
безчувствено, безвкусно утро,
със което ти се иска да умреш…
Онази синя рокля,
която е в небето литнала,
защото като него е неуловима
и ранима.
Онази синя рокля,
която с допир ще те отнесе
в далечни бисерни полета,
с които може да се разговаря,
те ще звънкат с глас от сълзи,
а Луната ще догаря.

14 декември 2015

 

София

Помня.
Мека жълта топлина в кафява рамка.
И тишина във бяло,
и във тъмносиньо със звезди.
Чувам.
Някой шум отвъд шосето –
преминава като сянка
с ярки
сребърни бразди.
И заминава там, където
срещат се мотори и коли –
далеч…
през булеварди
на оранжеви петна,
към магистралите отвъд града.
Тролейбуси сънни щракат
ритмично, бавно.
Като стрелки на стар часовник.
Чакат.
Пунктирни линии върху асфалта
да погълнат звуците
и нарисуват,
каквото фаровете отразят.
Преструват.
Се горе черните антени
на птици от отвъден свят.
П.П.
Изолирано живее само кръглият прозорец
на онзи вход отсреща.
Тъжен.
Сам изгасва и просветва,
на човека вечно длъжен:
да го води до дома му,
през нощта да го посреща
без да може да потъне
в свойте каменни мечти.

 

/Още малко, още малко…/

Пожелах да „премълча“ таз „бележка“.
Не успях,
не успях.
Возих се в градския транспорт, изведнъж излязох от красивия си свят,
пълен с приказни феи и със розов аромат.
И се сблъсках с хора матови, миришещи на мухъл, на тиня и на тор,
на беднотия.
На позор.
Отидох в поликлиниката, пълна с болести и пациенти.
Където бе задушно от сгърчени лица,
и куци, и сакати, движени на колелца.
Та затова
една циганка бе заспала пред на доктора вратата.
А докторът ми каза: „Тя не чака!“ (понеже аз се възмутих, че чака дълго) –
а че жената няма как, къде да спи на топло.
прегърнала до себе си торбата,
пълна с биберони и парцали.
Тя хъркаше –
хъркаше със своите провали.
И коридора болничен огласяше със хрипове – ръмжеше.
О, да – тя спеше…
Така сънуват бедните,
така сънуват просяците гладни –
нали животът им жесток е,
и те така са безпощадни.
По пътя наобратно със рецепта,
с антибиотици пътувах аз
отново
в градския транспорт към нас.
Нямах си парички за жълтичко такси,
даже си нямах и жълти стотинки –
вратата на рейса затисна портмонето ми –
скъса го
на две половинки,
понеже изпуснах го и то на стълбите падна.
Нищо, и без това бе празно отдавна.
През продрания от линии прозорец
аз виждах едва
мръсотията на
града,
на столицата наша велика,
виждах заводите, с кумините черни, със сивите
криле на отчаянието, което вика:
„Къде са щастливите?!!“.
На слизане се сблъсках с банкомата на тротоара,
който не работеше и зъзнех на студа,
защото
якето ми беше скъсано отпред горкото
и
не можех да го закопчея.
Знам, че ще се разболея.
Още малко.
По улиците беше пусто и зловещо,
и по кварталите пътувах жалко
в търсене на нещо.
По тротоарите спъваха се
хора без обувки,
по дърветата стърчаха парчета от найлони,
но не и листопади,
даже не и клони.
Пръчици стърчаха.
И писъци неистови.
Балкони…
И нейде мойта стряха
ме приветства да се скрия в нея.
Да, да, знам, че ще се разболея.
Още малко.
Още малко.
И ще полудея.

15 декември 2015

 

Разпад

Тишината чезне в крясък –
нещо като крясък на разпада,
ронещ се на малки самоти.
Ням…
на струпеи от болка
и от гълъбова перушина сепвана
заспала крехко пустота.
А ръждивото оранжево там горе –
на улука на съседната тераса –
пее
свойта алуминиева песен.
Пък сенките на птиците прелитат,
залепени върху топлото кафяво
на стената, блеснала отсреща.
Срязват като с ножица ръждясала
мекотата на парчетата мазилка.
Навярно затова фасадата
изглежда тъй накълцана
и пада долу на изрезки.
Постепенно избледняват тези сенки.
Стават
на течен жълтеникав шоколад.
Заспали рано гълъби
отпечатват се в стъклото на прозореца
на входа, сгушен в ъгъла,
сив като окраската на гарга.
Раздвоени отражения,
насечени от въжени простори,
линеят с неподвижните пердета
от молци разядени
и прашни –
още от периода сънен
между Първата и Втората Световна.
…………………………………….
Всъщност…
войната там се подвизава,
където времето изяжда старото
(войната между старото и новото,
която вече е загубена)
и го изплюва на талази от забрава.
Хм…
и на отчупени парчета щори,
оставени на залеза пастелен
да се начупват още повече
и да се сливат тихо и незабелязано
с последните останки от пране.

 

Dana Kandinska

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.