Тъй като изкуството е отделено от жизнената практика, в него могат да се приютят всички онези потребности, чието задоволяване в ежедневното съществуване е невъзможно поради пронизващия всички сфери на живота принцип на конкуренцията. Ценности като човечност, радост, истина, солидарност биват изтласкани от действителния живот и съхранени в изкуството. В буржоазното общество изкуството има противоречива роля: доколкото скицира картината на един по-добър ред, то протестира срещу лошото налично съществуващо. Ала като осъществява образа на един по-добър ред в привидността на фикцията, то разтоварва обществото такова каквото е от натиска на сили, насочени към промяната. Тези сили биват оковани в една идеална сфера. Доколкото върши това, изкуството е „афирмативно” в Маркузевия[1] смисъл на думата. Ако двойственият характер на изкуството в буржоазното общество се състои в това, че отстоянието спрямо обществения процес на производство и възпроизводство съдържа както момент на свобода, така и момент на незадължителност, безпоследственост, то е логично опитът на авангарда да върне изкуството в жизнения процес също да представлява противоречиво във висока степен начинание. Защото (относителната) свобода на изкуството спрямо жизнената практика е същевременно условието за възможност на критичното познание на реалността. Изкуство, което вече не е отделено от жизнената практика, а напълно се разтваря в нея, губи заедно с дистанцията спрямо жизнената практика и способността да я критикува. По време на историческите авангардни движения опитът да се снеме дистанцията между изкуството и жизнената практика можеше все още неограничено да разчита на патоса на историческата прогресивност. Междувременно обаче чрез културната индустрия се е формирало лъжливото снемане на дистанцията между изкуство и живот, което оголва и противоречивостта на авангардисткото начинание.[2]
В следващите редове ще скицираме как интенцията за разграждане на институцията на изкуството се утаява в три сфери, които по-горе използвахме за характеризиране на автономното изкуство: употребимост (цел на употребата), произвеждане, възприемане. Вместо за авангардистка творба тук ще говорим за авангардистка проява [Manifestation]. Дадаистичното събитие няма характер на творба – и въпреки това става дума за една автентична проява на художествения авангард. С това не искаме да внушим, че авангардистите изобщо не са продуцирали творби, замествайки ги с моментни случвания. Както ще видим, категорията на художествената творба, макар че не е разрушена от авангардистите, бива тотално променена.
От трите сфери употребимостта на авангардистките прояви е най-трудна за дефиниране. При художествената творба от времето на естетизма отделеността от жизнената практика, характеризираща статута на изкуството в буржоазното общество, се превръща в нейно съществено съдържание. Едва чрез това художествената творба става самоцел в пълния смисъл на думата. В рамките на естетизма обществената безпоследственост на изкуството изплува на повърхността. На тази безпоследственост авангардистките артисти противопоставят не едно изкуство, имащо последствия в съществуващото общество, а принципа за снемането на изкуството в жизнената практика. Подобно схващане обаче не позволява дефинирането на някаква употребимост. За едно изкуство, върнато в жизнената практика, вече не може дори да се посочи липсата на употребимост, както при изкуството на естетизма. Щом изкуството и жизнената практика образуват едно цяло, щом практиката е естетическа, а изкуството – практическо, вече не може да се открие някаква цел за употреба на изкуството – и то поради факта, че разделението на двете сфери (изкуство и жизнена практика), конституиращо понятието за употребимост, вече не е валидно.
В касаещото произвеждането видяхме, че при автономната художествена творба то се осъществява индивидуално. Творецът продуцира като индивид, при което неговата индивидуалност се схваща не като израз на нещо, а като радикална особеност. Понятието за гений е свидетелство за това. Квазитехническото съзнание за подлежащото на направа художествено произведение, достигнато от естетизма, само привидно противоречи на понятието за гений. Валери[3] например демистифицира художествения гений като го свежда до психическа двигателна сила, от една страна, и владеене на художествените средства, от друга. По този начин псевдоромантическите учения за вдъхновението наистина се схващат като самозаблуда на продуциращия, но в никакъв случай не се преодолява схващането за изкуство, свързано с индивида като творчески субект. Напротив: теоремата на Валери за силата на гордостта (orgueil), задвижваща и подтикваща творческия процес, подновява за пореден път централната за изкуството на буржоазното общество концепция за индивидуалния характер на художественото продуциране.[4] В най-радикалните си прояви авангардът противопоставя на това не колектива като субект на творчеството, а радикалното отричане на категорията на индивидуалното продуциране. Когато през 1913-та Дюшан[5] подписва серийни продукти (писоар, сушилник за бутилки) и ги изпраща за изложби, той отрича категорията на индивидуалното продуциране. Подписът, който фиксира тъкмо индивидуалното на творбата, фактът, че тя се дължи на този творец, се превръща, положен върху произволен масов продукт, в знак на язвителен присмех спрямо всички претенции за индивидуално творчество. Не само пазарът на изкуство, където подписът струва повече от качеството на творбата, под която стои, е демаскиран от провокацията на Дюшан като проблематична институция, но и самият принцип на изкуството в буржоазното общество, в съгласие с който индивидът е смятан за творец на художествената творба, радикално е поставен под въпрос. Дюшановите ready made не са художествени творби, а прояви [Manifestationen]. Смисълът на провокацията му не може да се разчете посредством целостта на форма-и-съдържание на отделните подписани предмети – той може да бъде разчетен единствено чрез противоположността между серийно произведения обект, от една страна, и подписа и включването в художествена изложба, от друга. Очевидно е, че този тип провокация не може произволно често да бъде повтарян. Провокацията зависи от това, срещу което е насочена – в случая от представата, че индивидът е субект на художественото творчество. Щом подписаният сушилник веднъж е приет като предмет, достоен за музея, провокацията пропада в празното, обръща се в своята противоположност. Когато днес някой визуален артист подписва кюнец на печка и го излага в рамките на изложба, той вече определено не разобличава пазара на изкуство, а се нагажда към него. Не разрушава представата за индивидуално творчество, а я препотвърждава. Основанието за това трябва да потърсим в провала на авангардистката интенция за снемане на изкуството. Тъй като междувременно протестът на историческия авангард срещу институцията на изкуството е станал възприемаем като изкуство, протестният жест на неоавангарда изпада в неавтентичност. Претенцията му да е протест не може повече да се удържа, след като тя се е оказала неизпълнима. На това се дължи усещането за художествен занаят, което неоавангардистките творби често предизвикват.[6]
Авангардът отрича както категорията на индивидуалното продуциране, така и категорията на индивидуалното възприемане. Реакциите на една публика, разбунена от провокацията на дадаистично събитие, простиращи се от крясъци до сбивания, са категорично от колективно естество. При все това те си остават реакции, отговори на предшестваща провокация. Производител и възприемател остават отчетливо разделени, колкото и активна да става публиката. Снемането на противоположността между производители и възприематели се съдържа в логиката на авангардистката интенция за снемане на изкуството като сфера, отделена от жизнената практика. Не е случайно, че както упътванията на Цара[7] за направа на дадаистично стихотворение, така и насоките на Бретон[8] за написване на автоматични текстове имат характера на рецепти.[9] В тях се съдържа, от една страна, полемика срещу същността на артиста като индивидуален творец, обаче, от друга, рецептата трябва да се възприема напълно буквално като даване на знак за възможна активност на възприемателя. В този смисъл и автоматичните текстове могат да бъдат четени като упътване за собствено продуциране. Това произвеждане обаче не бива да се разбира като художествено продуциране, а трябва да се схваща като част от една освобождаваща жизнена практика. Това има предвид повелята на Бретон „поезията да се практикува” („pratiquer la poésie”). При това изискване продуциращ и възприемащ не само съвпадат – самите понятия губят смисъла си. Вече няма произвеждащи и възприемащи, а само някой, който борави с поезията като инструмент за справяне с живота. Тук проличава една опасност, на която поне сюрреализмът отчасти става жертва – опасността от солипсизъм, оттегляне в проблемите на отделния субект. Самият Бретон забелязва тази опасност и визира различни изходи. Един от тях е възвеличаването на спонтанността на любовните връзки. Може да се запитаме дали и строгата групова дисциплина не е била опит за овладяване на съдържащата се в сюрреализма опасност от солипсизъм.[10]
Резюмирайки можем да заключим, че историческите авангардни движения отричат съществени за автономното изкуство определения: отделеността на изкуството от жизнената практика, индивидуалното продуциране и отделеното от него индивидуално възприемане. Авангардът цели снемането на автономното изкуство в смисъл на прехвърлянето на изкуството в жизнената практика. Това прехвърляне обаче реално не се случва и вероятно по принцип не може да се случи в рамките на буржоазното общество – освен във формата на лъжливото снемане на автономното изкуство. За наличието на подобно лъжливо снемане свидетелстват развлекателната литература и стоковата естетика. Литература, която цели преди всичко да наложи на читателя определено потребителско поведение, наистина има отношение към практиката – но не в смисъла, влаган от авангардистите. Тук литературата е инструмент не за еманципация, а за подчинение. Нещо подобно важи и за стоковата естетика, третираща формата като просто дразнение, което да предразположи купувача към купуване на безполезна за него стока. И тук изкуството става практическо, но единствено в качеството си на поробващо. Не е трудно да се демонстрира, че развлекателната литература и стоковата естетика също могат да бъдат разбрани чрез теорията на авангарда като форми на лъжливо снемане на институцията на изкуството. В къснокапиталистическото общество интенциите на историческите авангардни движения се реализират с обратен знак. Пред лицето на опита на лъжливото снемане на автономността трябва да се запитаме дали изобщо е желателно снемането на статута на автономност, дали преди всичко дистанцията на изкуството спрямо жизнената практика не е гарант на сферата на свобода, в която стават мислими алтернативите спрямо съществуващото.
Превод от немски Владимир Сабоурин
[1] Вж. Херберт Маркузе „За афирмативния характер на културата” (1937) (б. пр.).
[2] Към проблема за лъжливото снемане между изкуство и жизнена практика срв. J. Habermas, Strukturwandel der Öffentlichkeit. Untersuchungen zu einer Kategorie der bürgerlichen Gesellschaft (Politica, 4). 3. Aufl., Neuwied/Berlin, S. 18, S. 176ff.
[3] Пол Валери (1871-1945) – френски поет, философ и литературен критик (б. пр.).
[4] Срв. в тази връзка P. Bürger, Funktion und Bedeutung des orgueil bei Paul Valéry, in: Romantisches Jahrbuch 16 (1965), S. 149-168.
[5] Марсел Дюшан (1887-1968) – френски художник и теоретик на визуалните изкуства, свързан със сюрреализма и дадаизма, създател на термина ready made и съответните обекти (б. пр.).
[6] Примери за неоавангардистки творби в областта на изобразителните изкуства в каталога на изложбата Sammlung Cremer. Europäische Avantgarde 1950-1970, hrsg. v. G. Adriani. Tübingen 1973. – Към проблема за неоавангарда срв. също гл. ІІІ, 1 [от Теория на авангарда, б. пр.].
[7] Тристан Цара (1896-1963) – румънско-френски авангардист, съосновател на дадаизма (б. пр.).
[8] Андре Бретон (1896-1966) – френски писател и мислител, основател на сюрреализма (б. пр.).
[9] T. Tzara. Pour faire un Poème dadaïste, in: ders., Lampisteries précédées de sept manifestes dada […]. o.O. 1963, S. 64. A. Breton, Manifeste du surréalisme [1924], in: ders., Manifestes du surréalisme (Coll. Idées, 23). Paris 1963, S. 42f.
[10] Към основополагащата концепция на сюрреалистите и целения от тях и отчасти реализиран колективен опит срв. Elisabeth Lenk, Der springende Narziß. André Bretons poetischer Materialismus. München 1971, S. 57ff., S. 73f.
Dana Kandinska, My Sofia, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018