Синопсис„Денят на света Олга Киевска“ е роман с централни теми бягството, като духовна категория, писаните и неписаните закони. Действието на романа се развива през лятото на 1987 година във винаги криминална Одеса. Героинята е бесарабска българка, а героят е българин, който е на студентска бригада. Романът е с препратки към 1865 година, към Одеса на Мишка Япончик (1907-1919) и Мурка-Маруся Климова (1921–1923), към Гладомор (1932-1933), към психологията на групата и свободния избор на роба – пра пра дядото на главния герой, избрал да се върне в поробена България, след следването си в Одеса (1865-1870).

 

I.

– Павло́! Що за човек си ти, как успя да строшиш чука?! За двайсет години служба тук, това е четвъртият счупен чук. Какво ще каже началството: „Дмитрий Петрович разхищава инвентара!“. Как го счупи, младежо?

– Ударих чука в тезгяха, Дмитрий Петрович. Не съобразих, ударих по-силно. Ще го платя…

– Павло́, Павло́… – промърмори Дмитрий Петрович. Той протърка почернялата си от машинно масло длан по оплешивялото си теме и се вгледа в стоящия пред него млад човек. Младежът се взираше в прекършения чук, но някак безлично и отчаяно: сякаш потъмнялата дървена дръжка и извития във формата на кози крак метал, сега – отделени един от друг, бяха негови приятели, последна надежда и шанс. „Нещо не е наред!“ – помисли си Дмитрий Петрович и заразглежда двете откъснати части. Чукът можеше лесно да се поправи и отново да влезе в работа: разбира се, дръжката щеше да стане малко по-къса, което изискваше повече сила при ползване, но Дмитрий Петрович щеше да го даде на работник с повече вещина, на някой от ветераните. В крайна сметка това беше най-обикновен инвентар, но нещо терзаеше този младеж, а Дмитрий Петрович искаше да разбере какво е то.

– Седни, Паша! – каза бащински Дмитрий Петрович, като посочи един от избелелите дървени столове, които бяха пред бюрото му. – Седни, седни. И прости на мен-старика, че бях по-рязък. Какво се случи? Не е заради чука, нали? Кажи, ти си отговорник на българите, трябва да знам.

– Дмитрий Петрович, не е заради чука. Говорих с Оксана… – започна Павел.

Дмитрий Петрович го гледаше умислено. Леко приведената напред стойка и дланите с преплетени пръсти, които допираха гърдите, издайнически разкриваха желанието му да вникне в случилото се между Оксана и Павел.

– Говорих с Оксана за заработките… – каза Павел и погледна към Дмитрий Петрович сякаш съобразяваше дали да се довери на снажния мъж. Прошарените му мустаци, които се сливаха с изтънели бакенбарди, както и матроската рубашка, му придаваха вид на уважаван застаряващ лоцман.

– Коя Оксана? Момичето, което отговаря за вас? – попита с равен глас Дмитрий Петрович.

– Да, Оксана. Оксана Кабак… – отвърна Павел. На лицето му се появи леко учудване, което придаде живец на доскоро безличния му поглед:  младежът се избавяше от унинието, което тялото му издаваше, когато бе влязъл в стаята, стискайки сломения чук.

– Виж, Паша… – започна Дмитрий Петрович – Знам, заработките са минимални, а службата е уморителна и за нея няма поток от кандидати. Само студенти-бригадири, без право да избират назначението си и жени, които са се отскубнали от побоищата на бившите си мъже. Това са моите момичета: с омотани в лепенки пръсти и длани, проядени от намаслените пирони. За тях, този цех е убежище от общественото злословене. Вентилацията е оскъдна, а през облачните дни осветлението е като при бомбардировка. Случва се – насила ги извеждам за почивка, за да опазят навлажнените си от взиране в тъмнилото очи. Хиляда гвоздея, за да получат рубла! От двадесет години ги правя тези сметки, Паша… и настоявам пред ръководството. Шестнадесет копейки за касетка! Срещу толкова мъка…

Дмитрий Петрович посегна към неугледната червеникава кутия цигари „Прима“, върху която беше поставена потъмняла военна запалка, погледна Павел и каза:

– Павло́, да изпушим по една цигара навън, тук е забранено.

– Не пуша! – каза Павел.

– И така трябва, Паша… – усмихна се Дмитрий Петрович и потупа Павел по рамото. – Ела, ще измислим нещо, но трябва да говориш с Оксана!

– Дмитрий Петрович, работата не е толкова тежка, но изисква време за изграждане на рутина. Повечето от нас са боравили с чук, за да счукат шепа орехи или да поставят картина на стената – изрече Павел, докато вървяха към курилката[1].

Лазурните отблясъци от поликарбонатните стени, придаваха на стоманения заслон усещане за луксозен вестникарски павилион, домъкнат от потайните улички на Дореволюционна Одеса. Блясъкът на тази драгоценност силно контрастираше с набързо варосаните тухлени стени на сградата на работилницата. Миризмата на сурова дървесина изпълваше въздуха и ако човек можеше да се абстрахира от натрапчивия грохот на десетките чукове, който долиташе от цеха, би помислил, че върви насред борова гора.

– Време, което вие нямате – потвърди Дмитрий Петрович.

– Да, – съгласи се Павел – но проблемът е друг. Между университетите съществува договор: трябва да получим работа, гарантираща ни възнаграждение от сто и петдесет рубли, срещу добросъвестен труд. Това е постижимо при момичетата на линията, но тук…

Павел замълча. Беше изключено половината група да се завърне в България, заради невъзможност договора да бъде изпълнен. Облечени в чисти бели престилки и забрадки, момичетата пълнеха буркани с краставички. Работата не беше лека, но някой бе преценил, че тя трябва да е по-високо платена, отколкото монотонното сковаване на дървени касетки и поставянето на обтегачи върху капаците им: тънките ламаринени ленти, които белязваха дланите при всяко невнимание. Ръцете на работещите на линията изглеждаха гладки и поддържани, докато гвоздеите изключваха използването на ръкавици.  Въпреки многократното измиване с кафява абразивна каша и сапун, човек лесно можеше да разпознае жените от дърводелския цех… Павел импулсивно погледна дясната си длан. Вчерашният първи работен ден вече беше оставил следи върху линиите на живота и любовта: белези от ламаринените ленти съединяваха тези линии в основата на показалеца му. „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.“[2] – замисли се той.

–  Поради тази причина сложихме курилката тук – Дмитрий Петрович бе доловил мислите на Павел – Момичетата не пушат, а в стола ги гледат сякаш са прокажени. Та, те са жени, а ноктите им са изрязани почти до дъно и ръцете им са грапави, конопени кесии! Павилионът е надживял и войната и революцията, а доскоро служеше на охраната на централния вход.

– Където е вратата с решетките? – полюбопитства Павел.

– Да – потвърди Дмитрий Петрович, докато запалваше обгърната от едрата му длан цигара. – Сега входът е като на затвор.

Масивните, отстоящи на педя един от друг, никелирани пръти, от които беше направена въртящата се конструкция, която пропускаше само по един човек, бяха първата необичайност, с която Павел се бе сблъскал на входа. Пред тясното двуметрово съоръжение група работници безмълвно изчакваха реда си: сякаш непознати хора преминаваха покрай ковчег, изказвайки с жестове съболезнования на роднините на починалия. В ограниченото цилиндрично пространство, натискът на хилядите човешки стъпки бе протрил сивите гранитни плочи, а на Павел му се беше сторило, че тези в посоката на влизане са по-изтъркани. „Продовольственную программу выполним!“[3] – Павел се усмихна, при спомена за лозунга, който оформяше цялостния облик на този сюрреалистичен чекпойнт…

– Разценките са единни, Павло́. И не са променяни от девет години! – гласът на Дмитрий Петрович прикова вниманието на Павел към обстоятелствата, заради които двамата мъже бяха в курилката. – Но, бихте могли да работите на акорд, това е много модерно. Знаеш какво е акорд, нали?

– Знам, Дмитрий Петрович, – отвърна Павел – но не разбирам как акордът ще помогне?

– Ще говоря с ръководството, Паша. Вчера наблюдавах групата ви. Трудите се упорито и не допускате брак, а старанието трябва да се възнаграждава. Занаятът си има тънкости: да подредиш гвоздеите с вилица; да затъпиш върховете им, за да не се напукат дъските; да пестиш ударите на чука. При редовни разценки, за сто и петдесет рубли е необходимо да сглобявате по деветдесет касетки на ден. Изпълнимо е, но за хора с подготовка… Ти, колко касетки направи вчера? – Дмитрий Петрович напрегнато погледна към прикритата в дланта му цигара, сякаш отговорът, който очакваше се беше спотаил в пламъчетата горящ тютюн.

– Петдесет и една… – продума Павел. Чутото го плашеше! Двете цифри му изглеждаха като отдалечени хълмове насред украинската степ: уединени в тяхната самотност и знаещи един за друг от песните, които се носеха около тях. Тези хълмове никога нямаше да се срещнат, освен ако природата – техният общ прародител – не пожелаеше това да се случи.

– Чудесно! – възкликна Дмитрий Петрович, докато изгасяше цигарата си в железния пепелник в ъгъла на курилката. – През шестдесет и първа, след армията, аз сковах четиридесет и две, но тогава материалите бяха лошокачествени, простено ми е!

– Как четиридесет и две? – Павел гледаше с почуда.

– Това сега е без значение, Павло́. Обсъдете с момчета възможността за акорд: ако всеки сглоби по хиляда и триста касетки за месец, ще получите договореното. Каквото произведете над тази цифра, се плаща по норматива. Целим качествени резултати – в това ще убеждавам ръководството, но сам няма да постигна необходимото. Обсъди проблема с Оксана! Ако ще провеждаме флангова атака се налага да имаме фланг.

В думите на Дмитрий Петрович се усещаше специфичната твърдост, на човек, който бе преминал през целия кръг на житейски непреодолимости – уверен в неизбежната предопределеност, пред която съдбата го беше изправила. Имаше особен импулс в тази заразителна решителност: стремлението на онези самотни предвестници, без които ранната пролет би била сива.

– И Оксана ще е фланга… – усмихна се Павел.

– Да. Оксана Кабак отговаря за международната дейност в университета, като офицер за свръзка. Ние ще говорим с началството тук, а тя с началството на улица „Петър Велики“[4]. Трябва ни подкрепа на политическо равнище. Но Оксана е крехко момиче, затова ние стартираме първи. Договаряме ли се? –  Дмитрий Петрович протегна дясната си ръка към Павел.

– Договорихме се! – каза Павел, подавайки своята ръка. – Отивам да говоря с Оксана.

– Върви, върви, Паша… – подкрепи го Дмитрий Петрович.

 

II.

Върху грижливо прегънатата синя памучна блуза се открояваше художествен пощенски плик. Дълга бяла линия пресичаше синкавия ефир над Северния полюс. Пунктирът започваше с алена петолъчка, маркираща град Москва и приключваше с островръха стрелка, сочеща синята точка на град Портланд[5]. Павел обичаше историята: през юни хиляда деветстотин тридесет и седма година, летците Чкалов, Байдуков и Беляков, бяха превели своят АНТ-25 по белия път между Москва и Портланд – 9130 километра смразяваща пустош, морета и океани. Червените криле на изрисувания върху плика самолет пореха въздух над редовете с адреса на Павел: бул. „Сливница“ 72, Варна, България.

Две седмици преди разговора с Дмитрий Петрович, Павел бе получил цветна снимка от Оксана Кабак: облечено в резедава рокля светло момиче, чийто смел поглед го впечатли. Павел съсредоточено извади снимката от плика и я заразглежда, трябваше да я запамети – в сумрака на четвърти юли, можеше да не успее да разпознае Оксана, сред посрещачите на Одеската гара. Дори в деня, в който техният влак потегляше, Павел съзерцаваше снимката. Двадесет и четири дни един рефрен му помагаше да запомни фамилията на Оксана – Кабак: „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“[6].

Отвъд тишината на спалния вагон, на перона, момиче и момче се сбогуваха: като вкаменени в целувка от фея-вълшебница, чиято милост се бе разпростряла единствено до сълзите, които се стичаха от зачервените им очи. Павел се почувства неловко. Момчето беше Стоян – от тяхната група – а той за пръв път виждаше мъж да плаче при сбогуване. Погледът му се върна към фотографията на Оксана. Влакът потегляше.

– Това ли е мацката, която ще чукаш в Одеса? – гласът на Стоян го изненада.

– Момичето, което те изпрати е много влюбено в теб! – отвърна Павел.

– Спокойно бе, авер! Тая мадама ми е годеница, на есен се женим. Жените обичат мъжете, дето ги шият. – Стоян постави кафявата си кожена чанта на леглото срещу Павел и се огледа. – Баси, май сме само двамата.

– Двама от мъжете няма да дойдат, – отвърна Павел – отказаха се преди заминаването.

– Пич, ще ида да видя какво правят шундите. Ожениш ли се, любовницата е задължителна! Да спиш само с жена си, е като да биеш вързано куче. Омръзва! – каза Стоян, изправен пред отворената врата.

Павел повдигна дясната си длан към слепоочието: мълчалив поздрав към несъществуващ, но достоен човек. В купето нямаше никого – единствено снимката на Оксана, извадена от художествения плик на нейното писмо-пътеводител.  Предстоеше им дълго и мълчаливо пътуване.

Непосредствено след полунощ щяха да напуснат родната България, а по обед на следващия ден и Румъния. Потъмнелите, вече ожънати, поля на Украйна щяха да ги посрещнат като безкраен декор зад малки железопътни гари, на които самотни възрастни жени с цветни забрадки примъкваха до влака тежки емайлирани кофи, пълни с краставички. Малцина от пътниците, купуваха по няколко краставички, а стариците увиваха припечеленото в големи овехтели кърпи. Композицията потегляше, а жените бързо се отдръпваха от линията.

Утро на четвърти юли щеше да ги изненада в мрачен и хладен вагон с потъмнели дървени пейки: влакът, в който приближаваха към Одеса се стори на Павел на възрастта на легендарния Чкаловски АНТ-25.

– Егати! Тук са снимали „Ну, погоди“! – възкликна Стоян, но всички останаха безучастни към тази закачка.

Студеното юлско утро ги бе принудило да преровят багажа си за топли дрехи. Павел навлече синята памучна блуза, върху която беше поставил писмото на Оксана. Пликът остана в ръцете му. „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“[7] – замисли се той, загледан в плика. Павел притвори очи…

Слънчевите лъчи напираха през изцапаните стъкла на вагона, сякаш за да докаже, че дори и студеното лятно утро и съпровождащия го дъжд, са негова привилегия: подвластници, с които хората във влака следва да се съобразяват.  Павел почувства ръка, която го държеше за рамото. Беше заспал.

– Ставай, Павка! От много сън спомени няма, пристигнахме – каза Георги, третото момче в групата.

Навлизащият влак пъплеше към старинното двуетажно здание на гарата, чийто сферичен купол придаваше усещането за обител, в която вечността срещаше съдбите на хиляди пристигащи и заминаващи хора. Някъде там – в началото на коловоза – ги очакваше и Оксана, в чийто строг поглед Павел се вглеждаше от десетина дни.

 

 

[1] Курилка – Място за пушене. Наименованието идва от думата „курить“ (пуша).

[2] Не везёт мне в смерти, повезёт в любви – Не ми върви в смъртта, ще успея в любовта (превод П. М.)

[3] Продовольственную программу выполним! – Ще изпълним продоволствената програма (превод П. М.)

[4] ул. „Петър Велики“ е наименованието на ул. „Дворянска“ в град Одеса до 1995 година. На „Дворянска“ 2 се намира Одеският национален университет „Иля Илич Мечников“.

[5] Портланд е най-големият град в щата Орегон, САЩ.

[6] „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“ – Ни в църквата, ни в механата – нищо не е свято! Не, момчета, не е така. Не е така, момчета! (превод П.М.). Текстът е от припева от песента на Владимир Висоцки „Моя цыганская“ (Моята циганска).

[7] „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“ – „Адресът ми – не е дом или улица, адресът ми е – Съветски съюз… Търсете ме на строителните площадки.“. Текстът е от едноименната песен на група „Самоцветы“ („Скъпоценни камъни“ – бук. превод).

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.