4. Произволът на неограничената възможност: фрагмент 122 W

Допускането на човешката свобода, което Архилох прави във фр. 13, смекчава наистина детерминизма на господството на деня. То обаче в никакъв случай не изключва божествения произвол. Архилох регистрира наличието на страдание, причинено от произвола на висшия бог, там, където съобщава за въздействието, което оказва едно слънчево затъмнение – вероятно това от 6 април 648 г. пр. н. е. – върху хората (фр. 122 W = 74 D). Деветте напълно запазени стиха от стихотворение, съдържало първоначално поне 16 – от още шест са достигнали до нас само малки откъслеци[1] – съдържат освен едно по-скоро бегло описание на самото слънчево затъмнение преди всичко размисъл върху неговия отзвук в съзнанието на съвременниците и преценка на следствията, които то сигурно е имало за човешкото разбиране на света. Стихотворението разглежда следствията на слънчевото затъмнение в две отчетливо разделени една от друга сфери, които са също толкова отчетливо свързани помежду си. С размах е обрисувано как се е променило лицето на земята и бегло е скицирано настроението, породено у хората. И двете изображения обвиняват Зевс в произвол.

 

4.1. Промяната на света

Доколко самите неща се явяват по друг начин след акта на Зевс, стихотворението описва още в началото: χρημάτων ἄελπτον οὐέν ἐστιν σὐδ᾽ ἀπώμοτον / σὐδὲ ϑαυμάσιον (ст. 1-2а), вече няма нищо, което да не може да се очаква, нищо, което да може да се отрече, нищо, на което да трябва да се учудиш.[2] Основната мисъл на стихотворението предава преди всичко изразът ἄελπτον. Той има предвид, ако го погледнем по-отблизо, повече от простата констатация, че нищо не е непроменимо. Тежестта, която му придава Архилох, става очевидна чрез повторението му в променена форма след краткото характеризиране на акта на Зевс. При повторението Архилох превежда израза в две думи, които диференцират съдържанието на значението му: за хората е καὶ πιστὰ πάντα κἀπίελπτα, всичко е станало достойно за вяра и очаквано.  Съобразно с това първоначалният израз има предвид и че нищо вече не е невероятно, нищо – немислимо.[3] Диференцирането на значението в две думи е важно, защото Архилох иска да каже, че и двете – настоящото и бъдещото – са се променили. Също толкова важно е, че той превежда двойното отрицание в утвърждение.  Да четем с Пфайфер, Френкел, Пейдж и други вместо καὶ πιστὰ (Stobaeus) κἄπιστὰ, невероятен/недостоверен би противоречало на хода на тази трансформация в позитивно. Следствието от акта на Зевс в никакъв случай не е, че в нищо вече не се вярва. Напротив: актът създава условия всичко да стане достойно за вяра. Архилох изразява позитивно и втората съставка на диференцирано представеното фактическо положение – създава се впечатлението, че всичко е ἐπίελπτα, всичко може да се очаква. Ако искаме да обърнем внимание на онова общо, което лежи в основата на можещото да се вярва и можещото да се очаква, то най-точно бихме го изразили с твърдението: всичко изглежда възможно.

Да се работи с модалното понятие за възможно е смислено и с оглед на начина, по който Архилох измерва съответната тежест на настоящото и бъдещото. Той радикализира преценката на положението, настъпило след слънчевото затъмнение, с оглед на тепърва можещото да се очаква, бъдещото. Наистина божествената намеса в природното протичане придава още сега на нещата загадъчен вид. Ала на хоризонта на бъдещето се набелязва „a topsy-turvy world [обърнат с главата надолу, хаотичен, б. пр.]”,[4] „едно пълно обръщане на цялата природа”[5]. Никой да не се учудва – така илюстрира ситуацията Архилох в последните изцяло запазени стихове σὐδὲν ϑαυμάσιον – ако скоро делфините се поселят в гората, а горските животни – сред морското вълнение. Просветването на бъдещото в настоящото може да се изрази посредством понятието за възможност. От една страна, възможното само по себе си спада към бъдещето. От друга, още в настоящето всичко изглежда възможно. Различието на настояще и бъдеще обаче е внесено от Архилох и в самата тази привидност, в актуалния модус на даденост на света или в съзнанието, което хората имат за него hic et nunc[6]. За постигането на това спомага едно разграничение, което остава нетематизирано и бива използвано само оперативно, между възможното като такова и неговото осъществяване. С помръкването на деня нещо, което не е било смятано за възможно, все пак е станало действително. Затова с оглед на бъдещето трябва да се очаква, че всичко, което още сега изглежда възможно, ще стане действително. Позитивният израз, който езикът придава на една така тотализирана възможност, има предвид наистина само нещо формално-онтологически позитивно. В стихотворението тотализираната възможност е оценена изцяло негативно. Пред лирическия говорител не се отварят никакви „неподозирани възможности”, никакви възможности, които да разширяват в безкрая пространството за действие. Вместо това в него се прокрадва предчувствието, че действието би могло да стане невъзможно тъкмо защото заличаването на границата, която разделя възможното от невъзможното, осуетява всяка ориентация както в действието, така и в мисленето. С други думи: вместо неограничена свобода той вижда да се задава възможността за безграничен произвол. Един Зевс, който произволно нарушава природните закони, може да бъде подозиран, че ще подложи целия свят на произвола на господството си. Слънчевото затъмнение демаскира господството му като потенциално тотално господство на произвола.

Как Архилох по-конкретно тълкува божественото господство на произвола демонстрира ролята на времето в стихотворението му. Достигналите до нас стихове са пронизани от многообразни времеви определения. Тези определения се разполагат на две равнища. Те спадат, от една страна, към предмета на съзнанието, от друга – към самото съзнание. Самото съзнание, на което всичко му се струва възможно, е маркирано с времеви индекс. Хората усещат, че всичко е възможно едва ἐπειδή – след като Зевс превръща деня в нощ. Същото изречение, което хвърля светлина върху темпоралността на предмета, артикулира също и по най-рязък начин времевата определеност на съзнанието: ἐκ δὲ τοῦ (…) γίνετσι – оттогава става за хората всичко достойно за доверие и възможно за очакване (ст. 5). Нещата им изглеждат като свят, в който всичко е възможно, от момента на слънчевото затъмнение. По този начин иззад видения от модерна гледна точка като чисто естествен природен процес се изстъпва историчността. Ужасът на хората пред лицето на тотализираната възможност не е атемпорален, надисторически – той е исторически контингентен опит.[7] Погледнато оттук, датировката на наблюдаваното от Архилох слънчево затъмнение придобива нов интерес. Дори 6 април 648 г. пр. н. е. да не е „най-сигурната дата в цялата ранна литературна история” (Schadewaldt 1989), пак ще заслужава внимание, че събитието, с което поетът свързва по-нататъшните си разсъждения, изобщо подлежи на датиране. Архилох схваща божественото господство на произвола като историческо. Не обаче в смисъл, че историчността релативира това господство. Той вероятно иска да каже не просто, че сега всичко става възможно. По-скоро изглежда да има предвид: сега се оказва, че всичко винаги вече е било възможно. В съгласие с това твърдението му би било, че господството на Зевс отколе не е било нищо друго освен господство на произвола.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] В папируса Oxyrh. Pap. 2313(a). Там могат да се разчетат едно име – Архенактид – и думата „сватба”.

[2] Както винаги при Архилох, и тук новостта на предмета се утаява в модерността на езика (срв. Page, D. „Archilochus and the Oral Tradition“. In: J. Pouilloux (Ed.) Archiloque, 1964, S. 157f). За ϑαυμάσια, чудното говори на едно място преди Архилох може би единствено Хезиод (Theog., ст. 584), а кариерата на ἀπώμοτον започва по същество едва през пети век. Познато е при Софокъл, Ant., ст. 388.

[3] Ottmar Lachnit, Elpis. Eine Begriffsuntersuchung. Diss. phil. Universität Tübingen, 1965, S. 26 стеснява значението на израза до „немислимо”. С отпадането на съотнесеността с бъдещето обаче едно съществено смислово измерение на стихотворението би станало недостъпно.

[4] Will, F. Archilochus. New York: Twayne, 1969, S. 51.

[5] Pfeiffer, R. „Gottheit und Individuum in der frühgriechischen Lyrik“. Philologus 84, 1929, S. 141.

[6] Тук и сега (лат.) (б. пр.).

[7] Burn, A. R. The Lyric Age of Greece. London: Arnold, 1960, S. 166 пише за Архилох: „When an eclipse of the sun startled the north Aegean, he remarked that, after the way he had been treated, that was the sort of thing would happen nowadays.”

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.