Из „Домашните камъни”
Стъпалата на утринта, стъпалата на пладнето и стъпалата на вечерта
Непрестанно обикалят около кисели задници.
Следователно лъвът е диамант.
По дивани, направени от хляб,
Седят облечените и съблечените.
Съблечените държат оловни лястовици между пръстите на краката си.
Облечените държат оловни гнезда между пръстите на ръцете си.
По всяко време съблечените отново се обличат
И облечените се събличат
И трампят оловни лястовици за оловни гнезда.
Следователно опашката е чадър.
Уста се отваря вътре в друга уста
И вътре в тази уста – друга уста,
И вътре в тази уста – друга уста
И така нататък без край.
Ето тъжната перспектива,
Която притуря едно не-знам-си-що
Към друго.
Следователно скакалецът е колона.
Пианата, с глави и опашки,
Поставят пиана с глави и опашки
На техните глави и опашки.
Следователно езикът е стол.
Просторът е корен.
Камъните са пълни с чувствителност. Bravo.
Bravo. Камъните са пълни с простор.
Камъните са влажни клонки.
Върху камъните, положени там вместо уста,
Израства скелетът на листо. Bravo.
Каменен глас, лице в лице и крак до крак,
С мигновения поглед на камъка.
Камъните биват изтезавани като плът.
Камъните са облаци, поради това, че тяхната втора
Природа танцува върху третия им нос.
Bravo. Bravo.
Когато камъните се одерат един о друг, гвоздеи израстват
По корените. Bravo. Bravo.
Камъните се събудиха, за да излапат точния
Час.
O, боже, нашият Kаспър е мъртъв!
& сега няма кой да oфейква с пламтящото знаме &
Да го плющи всекидневно о черната, наплетена коса на облака.
Няма кой да криволи мелничката за кафе в античния шлем.
Няма кой да случва идилични елени от вцепенената пазарска чанта.
Няма кой да лъха кораби, чадъри, пчелари, вятърни вимета,
Озонови вретена, няма кой да филетира пирамидите.
О, Боже, Боже, Боже, добрият наш Каспър е мъртъв! Господи, Господи,
Каспар умря!
Акулови зъби с разбити сърца, покрусени хлопат в камбанарията,
Когато произнасяме рожденото му име. Затова и се придържам към фамилията,
Стенейки Каспър, Каспър, Каспър.
На кого ни остави? Под каква форма блуждае сега душата ти?
На звезда ли си се уподобил или на верига или
На вода, понесена от горещ вихър или на едра ненка от черна светлина
Или на прозрачна тухла върху охкащия скален барабан
На съществуването…
О, сега короните на главите ни и подметките под краката ни изчез-
ват & ангели тлеят върху погребалния огън.
Черната боулинг писта прогърмява зад слънцето & няма
Кой да завърти стрелките на компасите & колелетата на ръчните колички.
Няма кой да вечеря с фосфорециращи плъхове на масата за босоноги.
Няма кой да изпъди вятърния дявол, когато се опита да изкуши конете.
Няма кой да ни научи на инициалите на звездите.
Неговият бюст ще украсява всички достойни огнища, но ня-
ма емфие & утеха за мъртвата глава.
Равнината
Бях насаме с един стол в равнината,
Която се губеше напред в безсъдържателния хоризонт.
В равнината – безупречно павирана
Нямаше нищо, абсолютно нищо, освен стола и мен.
Небето – вечносиньо,
Никакво слънце не му даваше живот.
Неразбираема, безчувствена светлина
Озаряваше безконечната равнина.
За мен, този вечен ден изглеждаше прожектиран.
Пресъздаден от чужда сфера.
Не ми се доспиваше, не огладнявах, не ожаднявах,
Не ми ставаше горещо или студено.
Времето беше само едно неразбираемо привидение,
Тъй като нищо не се случваше или променяше.
В мен живееше все още малко Време.
Това, най-вече, благодарение на стола.
Заради моята работа с него
Не загубих напълно
Усещането си за миналото.
Сега и тогава, бих издърпал себе си, към стола
И бих галопирал с него.
Понякога в кръгове,
А понякога и право напред.
Изглежда съм успял.
Дали наистина съм успял няма как да зная,
Тъй като нямаше нищо,
По което бих могъл да измеря движенията си.
Докато седях на стола, тъжен, но не и обезнадежден, размишлявах
Защо сърцевината на света излъчва такава черна светлина.
Превод от английски Александѫр Николов
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018