Улична котка
Пак е бременна котката без стопанин.
Дарена с живот тя отново дарява живот.
Когато дойде моментът, ще потърси местенце на скрито,
И ще сътвори своето чудо.
После ще брани децата си с острите нокти
от гларусите, от кучетата и от котараците,
а когато те тръгнат да опознават света,
ще забравят тази, която ги кърмеше и ги топлеше с тяло,
но не можеше да ги научи да се пазят от автомобилите.
И най-вече от хората.
Оцелелите ще повторят живота на майка си.
Ще ги обича старицата, която си няма никого.
Може би и някое от децата, които се сменят на люлката.
Но никой няма да ги обича толкова,
че да им позволи да бъдат свободни.
***
Има време! И толкова много неща,
които още можем да направим свои!
Да сътворим собствения си миг!
Този, който винаги казва „Аз съм!”
Моите спомени, вярно е,
са в няколко старомодни албума.
Моите Париж, Виена, Тоскана, Сицилия
са в кутия от френски бисквити
и когато си ида, ще заминат по предназначение
към контейнерите за смет…
Те са моите спомени
и на другите нищо не казват.
Други неща ще останат след мен…
Думи, и думи, и думи…
Има време за още!
Но всъщност – има ли време!
Никой не знае кога ще отвори вратата
към другия свят,
който всички събира.
* * *
Животът се оглежда в криво огледало.
Отминалите дни се хилят уродливо,
самодоволно даже,
защото знаят, че гротеската не ги засяга –
те просто са били и толкоз!
Обръщам гръб на огледалото
и гледам в себе си.
А там се движат пясъци,
потоци бликат
и избуява злак…
Дори един единствен ден да имам –
ще го наситя с жълто и зелено,
ще го превърна във портрет на лятото,
на който да ме разпознават… после.
Акватинта
Там дъгата подпира небето
и е винаги лято.
Там смехът се люлее на вятъра
и брегът си намята сребристия шал,
щом заспят пеперудите.
Там уханно-зелената нощ
над морето е опънала шатра…
От росата и цветето се зачева любов.
Там домът си ми ти
и аз твоят съм дом…
И е светло и необятно…
То е мястото, което мечтата гравира
върху илюзия за възможност.
Dana Kandinska, My Sofia, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018