Невинният и художниците

I
Не помня в противоборство с теб да сме били, римлянино –
с подобни хватки слабохарактерните се венчаят
зная попадал си в ръчичките й и все пак има ли човек, когото слабостта не е държала
орех костелив си беше, но не и вироглав
вкусът ти различаваше между свещена и друга простота
присъствието ти същности променяше
страхливците не губеха достойнство, на подлеците омекваше насладата
отлично се познавахме, Джовани Батиста – зависехме един от друг
останалите посветени бяха
испанецът и ирландецът – майстори на болката и светлината

Обезсилен и немощен с криви крайници на старец
сухи отвърстия, обелени нокти, окапали зъби
олетели вежди, мигли, коси
черни петна по кожата жълта – кожа или прегоряла хартия
за оплакване си, Инокентий
разбира се не го търсиш, не ти и трябва
не, пленник не си ми, не можеш да бъдеш
спътник разбира се другар –
в силата си ме позна и прие ме смирено, мъдро
пред портрета застанал виждаш всичко това
вече го нямаш
гледаш смело, не ти мига окото –
слава, величие, мощ
виж се там – този портрет е най-ценното, останало ти от понтификата –
още от първия поглед разбра го
въпреки че възкликна навремето като за пред хората
„Твърде реалистичен!“ и така остана по табелите и архивите
всъщност не толкова отдавна –
само пет години оттогава
като вечност бе за теб –
сделки, преговори, вражди, нововъведения, данъци и такси
финансиране на скъпите водоснабдителни проекти
изборът на Бернини по препоръка на Олимпия –
твоята господарка, господарката на Рим –
нищо че той бе официален скулптор на съперника ти Барберини
бюст ти извая, в знак на благодарност
Фонтана с четирите реки –
фонтани вместо водонапорни кули
фонтани-помпи – да изтласкват тибровите води отвътре градските стени
за вдигането им на римляните от къшея откъсна
данъка върху хляба им увеличи
грамажа на самуните им намали
тогавашните римляни от насъщния лишаваха се, а днешните печелят от това
настоящето винаги плаща вечността
и тази сметка ти пое

Шапката, очите, ухото, устата
ръцете, пръстенът, писмото
дантелата, наметалото
така придворният художник на испанския крал нарисува те
по време на второто си посещение в Рим
Мощта на властния – опиянение на покорните
Презрението – дом на презрените
Дългът – винаги носещ леката насмешка (или помръкнала усмивка) на загубата
Ловкостта и лукавството – самочувствието на дребнавите
Енергията – мимолетен екстаз

Сега си болен, сам, затворен
всъщност най-после сме сами и
любовта
отдавна друг иззел е папските ти функции и в
политиката и по верските въпроси
излишни са и знанията и опитът и харизмата ти
енергията отляла се е
злото и доброто са на заден план
там винаги отива най-накрая
всичко по местата си
Тишина
Тук владее светлината

II
В скута ти, Памфили, настаних се
отвесно отдясно и безмилостно скочих
забърсах отгоре модзетата
отнех от папския пурпур, за да я осветя още по-ярко –
бляскаво сърце искри на гърдите ти извадено на показ
алено по краищата
кърваво по гънките
могъщо, бяло
отразяващо моето невидимо отгоре падане и
удържане на момента на изригването ми
зенита ми
тежа ли?
Толкова тежиш, колкото на седящата Мадона, трон за Бебето Исус, Той тежи

Четири века по-късно, пак през 50-те
един ирландец, Франсис, роден в тъмния октомврийски Дъблин
с ексцесия в живописването до пределното изчерпване на тема и сили
не издържá на заряда на монолитното ми светещо сърце от 1650-а
разкъса го
разпарчетоса го в отвесни решетки от рентгенови лъчи
приклещващо те отпред и отвред в лазерна клетка
и пусна те отвисоко
така както по-рано испанецът мен спусна отгоре, но
за да облея тялото ти, да го събера, да засвети
интегритет на завършената личност в целостта
така ирландецът тялото запрати в
решетъчния асансьор на моите с метален блясък лъчи-тръби
натисна копчето и клетката мълниеносно полетя към бездната
усещане, казва, което не идва изневиделица, рязко, а бавно се спуска,
нежно обгражда те
и мракът на ужасения му вик ме погълна
интегритет на завършената личност в разпокъсването
Няма Джезу Бамбино, няма Мария, нито седнала, нито права
Царство на Любовта

III
Уединен си отдавна в странична капела на
твоя от столетия загубил величието си дворец на вия дел Корсо
подът – фигурална комбинация между резидав и керемиденорозов мрамор
стените – гълъбовосин мек плюш, уютни, светли
обрамчени с позлатен дървен обков на осмостенника
таванът – отворена към небесната светлина октагонална амбразура с флорална решетка
луксозен вечен дом в центъра на вечния град
достоен за непокътнатостта на частното притежание
богата фамилна гробница
стилна и непоказно пищна, семпла но силна
отговаряща на гълъбовочерния ти изпитващ поглед отдясно
изискващ тогава и сега
изискващ завинаги

„Troppo vero!“
звучи от аудио-гида на милионния китайски турист
подал любопитно глава иззад вратата
не му се сърдиш

05.08.2018

 

Морето и сипеите

Цял живот стреми се морето към кафявите сипеи
Само тънка ивица пясък е помежду им
Стреми се, дърпа се непрестанно натам,
но и най-бурният прилив през зимата, когато аха да ги стигне,
пак закотвя го с въжето на отлива
усмирен е безупречно порива
Морето владее морето

На сипеите от чакане им порасна трева
стоят подредени в шпалир
войници без пушки и знамена
Остарели войници, с много лета
Стоят и чакат командата
И командата им е да чакат
Нищо, че от самото начало е ясно
че тънката ивицата пясък е граница –
Граница прозрачна на въздуха
с който в замаха крилете на птицата се пресичат и завихрят летенето
Граница прозрачна на режещата мед на
умиращата си нощ в утробата на медното утро
Чаша прозрачна до устните на момичето
през която прозира на мъж силуетът
Предел на сгъстеното време
Предел на нищетата отнемаща пълнота
Пределна нищета
Край на пълнотата изпълваща нищета
Крайна пълнота

Морето е пълно със каменни черепи
Големи и малки, всякакви видове
(Диамантите са за сушата)
Отворите и отсъствието на затвори е най-важното
Отворите с техните форми на входове, изходи,
стълбища, куполи, колонади, канелюри, розети и фризове,
фронтони, часовникови кули, камбанарии, витражи, тераси, фонтани, градини и пинии –
на колкото повече дупки и шупли и прорези е повърхността, толкова по-ценна е
През мраморните и медните черепи безпрепятствено преминава морето
навън и навътре
Морето пази свойте богатства и своите залози на дълбокото
и трудно е изпод пясъка да ги изровиш – там морето непосилно тежи
а на повърхността отвлича вниманието с игра на отблясъци в тихите утрини или
за любителите на драмите – с ревящи прибои в бурните вечери
Който тайни умее да пази, той и приятел може да бъде
Морето е майка, баща, сестра и най-верен приятел
Това е своето копие, на което поета обляга се
Морето дискретно вълнува
Кръвожадно е често вълнението му
и сипеите го чакат

***
В подножието лежа на глинестите сипеи, които някога едно били са с морето
с лице към желаещото ги море
с тялото си да ги свържа искам

Нека чайките безспир кръстосват помежду им
в полета им са въздушните милувки на утрините им и
пожелания за лека нощ един към друг

Нека капчиците ситни от разлюлените вълни
вятърът отнася освежени към пресъхналите сипеи
и ги разхлажда и росни буди в утрото

Нека шептят разбиващите се вълни ту яростни ту успокоени
Нека сипеите попиват гласа до най-тихия му звук, до най-неуловимия му тремол и
отговарят меко умиротворяват го

Тялото да прелее копнеещата вода в очакващата я пръст и копнеещата пръст в очакващата я вода
В улей да се превърне, в подпочвена жила, в подводна река
Тяло в пръст
Тяло във вода
Тялото при своите да се върне

6.10.18

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.