И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.