През 1913-та светът и обществото изглеждаха така: животът е напълно оплетен и окован. Господства нещо като икономически фатализъм и предписва на всеки отделен човек, независимо дали се съпротивлява или не, определена функция и с нея определен интерес и собствения му характер. Църквата служи като „спасително предприятие“ без особено значение, литературата – като предпазен клапан. Както и да се е стигнало до това състояние – то е налице и никой не може да го избегне. […] Най-съкровеният въпрос обаче денем и нощем е този: съществува ли някъде сила с достатъчна мощ и преди всичко жизненост, която да премахне това състояние? И ако не: как да се измъкнем от него? […] Нуждаем се от лига на всички онези, които искат да се измъкнат от механизма; от форма на живот, която се съпротивлява на употребимостта. От оргиастична отдаденост на противоположността на всичко употребимо и полезно.
Мюнхен, лято 1913-та. Липсва йерархия на индивидуалните и обществените ценности. Законите на Ману* и католическата църква едно време познаваха други скали в сравнение с меродавните днес. Кой знае още що е добро и що е зло? Нивелирането е краят на света. Може би има още някъде малък остров в тих океан, който е недосегнат, където мъчението ни още не е проникнало. Докога обаче – скоро и това ще е минало.
* Паметник на древноиндийската литература, представляващ сборник с предписания за благочестие на индийците от времето на Ведическата цивилизация. Предписанията засягат изпълнението на обществения, религиозен и морален дълг, приписван по легендарна традиция на прародителя на човечеството – Ману (б. пр.).
Модерната некрофилия. Вярата в материята е вяра в смъртта. Триумфът на този вид религия е ужасяващо объркване на пътя. Машината придава на мъртвата материя нещо като привиден живот. Тя движи материята. Тя е призрак. Тя свързва материи помежду им и демонстрира при тази манипулация известен разум. Тя следователно е систематично работещата смърт, която се преструва на живот. Тя лъже по-крещящо от всеки вестник, отпечатан от нея. Освен това тя унищожава чрез непрестанно подсъзнателно въздействие човешкия ритъм. Който издържа, прикрепен за цял живот към подобна машина, трябва да е герой или да бъде смлян. От подобни същества не може вече да се очаква никакво спонтанно движение. Преминаването през затвор не е толкова ужасно колкото преминаването през оглушителното хале на съвременна работилница. Животинските шумове, смърдящите течности. Всички сетива, приковани в бестиалното, чудовищното и същевременно схематичното.
Можеше да се създаде впечатлението, че философията е отишла при художниците, че от тях изхождат новите импулси. Че те са пророците на прераждането. Когато казвахме Кандински и Пикасо, имахме предвид не художници, а жреци. Не занаятчии, а създатели на нови светове, нови райове.
Берлин, ноем. 1914. Чета сега Кропоткин, Бакунин, Мережковски. Четиринайсет дена бях на границата*. Край Дьоз видях първите войнишки гробове. В обстрелвания Форт Манонвилер открих сред развалините един разпарчетосан Рабле. След това отпътувах за Берлин. На човек му се иска да разбере, да схване. Избухналото сега е цялата машинерия и самият дявол. Идеалите са само залепени етикетчета. До последните фундаменти всичко се клати.
* Бал посещава в началото на Първата световна война театъра на военните действия в Лотарингия и пише дописка за видяното (б. пр.)
Съгласно Кропоткин* (биография) всяко спасение иде от пролетариата – ако го нямаше, трябваше да се измисли. Неговата система за взаимна помощ се опира върху селяни, овчари и речни работници**, на които той като географ попада в степите и пущинаците на Русия. По-късно той живее сред шлифовачи на стъкла за очила и часовникари в швейцарския кантон Юра. Това са хора, които преценят внимателно – напълно различни от модерните ни заводски работници. И все пак винаги си остава вярно, че някой, който се бори за съществуванието си и за подобрение на своето положение, притежава по-жилава воля, по-ясна цел и именно поради това – по-човечни мисли.
* Княз Пьотр Алексеевич Кропоткин (1842-1921) – руски учен-географ, писател, революционер и теоретик на анархизма. Погребението му на 13 февруари 1921 г. се превръща в последната анархистична манифестация в Москва и бележи края на Руската революция (б. пр.).
** Бурлаците, теглещи баржите нагоре по течението (б. пр.).
25.ХІ. И поетът, философът, светецът трябва да станат предмети за ежедневна употреба (за бюргера). Как казва Бодлер: „Ако поискам от държавата един гражданин за конюшнята си, целият свят ще поклати глава. Поиска ли обаче буржоата от държавата един поет на скара, веднага му го доставят.“
И демонизмът, който доскоро бе тъй интересен, мъждее сега бледо и изветряло. Всичко в света вече е станало демонично. Демонизмът вече не различава дендито от всекидневието. Вече трябва да станеш светец, ако все още искаш да се различаваш.
4.ХІІ.1914 Бакунин* (биография от Нетлау, послеслов от Ландауер**).
Да се отбележат началата му: Кант, Фихте, Хегел, Фойербах (протестантската просвещенска философия).
Колкото повече опознава френската същност, толкова повече се отдръпва от немците.
Злобният характер на Маркс му показва, че революцията няма какво да очаква от тези кръгове от „филистери и педанти“.
Той трябваше сам да си изгради всички средства и помощници. Навсякъде е неудобен дразнител за местните демократи, пречещ им напълно да се отдадат на спокойствието и да се унесат.
Същинската му дейност се е състояла в конспирацията, т.е. в опитите да спечели жизнените елементи в различни страни за едно общо дело.
[…] Несъзнателните маси трябва да бъдат доведени от една елита до самочувствието на солидарността (основна мисъл на усилията му през 1864-74).
На религиозния патриотизъм (на Мацини) той противопоставя атеистичния интернационал и предпочита да стъпи върху „лумпенпролетариата“, отколкото да приеме статуквото и да го остави необезпокоявано да се разпорежда.
Лионското въстание разколебава вярата му в бунтарските инстинкти и страсти на пролетариата.
Свободата, която има предвид, е с неговите собствени думи: „Не онази напълно формална, налагана, измервана и регулирана от държавата, тази вечна лъжа, която в действителност представлява привилегията на малцина, насочена по посока на робството на всички. Не и индивидуалистично-егоистичната, дребнава и фиктивна свобода, която препоръчват школата на Ж.-Ж. Русо и всички други школи на буржоазния индивидуализъм. Не и т. нар. право на всички, чрез което правото на всеки отделен човек се свежда до нула. Единствената свобода е онази, която … след събарянето на всички небесни и земни идоли основава и организира един нов свят, света на солидарното човечество.“
*Михаил Александрович Бакунин (1814-1876) – руски революционер, теоретик на анархизма. Бал пише биографична книга за него (б. пр.).
** Густав Ландауер (1870-1919) – немски анархист, застъпник на ненасилствения анархизъм. Убит след смазване на Баварската съветска република по особено жесток начин (б. пр.).
Атеизмът, който Маркс и Бакунин пренасят в Интернационала, е и при руснака немски подарък.
12.ХІІ. Мережковски* „Царят и революцията“ запознава с религиозния проблем в Русия. Съществено е следното:
Всички забележителни поети и философи на 19 в. от Чаадаев до Соловьов са теолози. Бакунин изглежда е единственото изключение.
Те сравняват исканията на социалната революция с институциите на византийската ортодоксалност.
Доколкото се бунтуват, те се позовават на Новия завет. Разглеждат го като революционна книга. Срещу Отеца въстава Синът.
Те схващат Христос като нихилист. Като Син, като бунтовник той трябва да установява антитези.
Техният конфликт с ортодоксията напомня на определени явления от 16 в., Мюнцер** например, с тази разлика, че Реформацията провъзгласява човечността на Христос като авторитет, докато руснаците виждат божествеността на Христос в народа, разпънат от една авторитарна институция.
На места (така е при Чаадаев, при Достоевски, Соловьов, Розанов) се явава опитът за една нова интерпретация на догмите. Повечето от тези бунтари са всъщност еретични учители на църквата.
*Дмитрий Сергеевич Мережковски – руски поет-символист, прозаик и религиозен мислител (б. пр.).
** Томас Мюнцер (1490-1525) – теолог на Реформацията, печатар, революционер от времето на Селската война (1524-25).
Въпросът е дали една „теологическа революция“ не съдържа противоречие в самата себе си. Последната дума на кръста гласи: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“.
При все това: отношението Отец-Син тук [при руснаците, б. пр.] е мощно разработено и продуктивно. […] Голямата разлика: там [в Русия, б. пр.] от сто години царят е апокалиптичното животно. Тук народът е считан за подобно животно и съответно се отнасят към него като към такова.
13.ХІІІ. Единствено изпробваната без остатък мисъл, която познава изкушението и съпротивата, единствено мисълта, която се живее пред всички и се въплътява – само тя е истинно съществуваща.
Нова година 1915 [Берлин] . На балкона на преводачката на Маринети* демонстрираме по наш си начин срещу войната. Като крещим надолу в мълчаливата нощ на балконите на големия град и телеграфните жици: „A bas la guerre!“** Някои минувачи спират. Някои осветени прозорци се отварят. „Наздраве! Честита Нова година!“ вика някой към нас. Безмилостният Молох Берлин надига железобетонното си теме.
* Италиански футурист, преводачката е Елзе Хадвигер (б. пр.).
** Долу войната! (фр.) (б. пр.).
22.ІV. „По-добре тлъст роб отколкото мършав прол“ – това би могло да стои днес като мото на не един партиен вестник.
Във всички социалистически системи витае съмнителният възглед на Русо, съгласно който земният рай е възпрепятстван само от разваленото общество.
Пролетариатът обаче не е никакъв Русо, а отломък варварство насред модерната цивилизация. И вече не – поне не в Германия – отломък варварство с култ и ритуал, а лишено от богове варварство, на което липсва съпротивителна сила срещу корупцията именно защото и доколкото е прол.
Какво може да се очаква при това положение от една пролетарска революция? Поне едно примитивизиране?
11.VІ. [Цюрих] В качеството си на заклети марксисти новите руснаци са германофилски настроени. Тъй като цялата емиграция мисли по този начин и начело й стоят значими умове, трябва да се подготвим за една хитро пресмятаща Русия.
13.VІ. […] враждебното отношение на социалистическите програми спрямо „работещия с главата“ не се основава на никакви психологически факти. Неограниченият изобретател е идеал и на изкуствата и религията. Ниската оценка на работата с „глава“ е програмна точка, която води началото си от абстрактни учени, от писарушки с тежък характер и полунадарени поети, които включили в програмата собственото си освобождение и отмъщението си. На „работещия с главата“ пролетариите дължат не само програмите си, но и успехите си.
15.VІ. Анархизмът се дължи на пренапрягането или израждането на идеята за държава. Той ще се прояви преди всичко там, където индивиди или класи, израсли при идилични условия на тясна споеност с природата или религията, биват поставени в строга държавна клетка. […] Говорителите на анархизма са в крайна сметка (за Прудон* не знам, но за Кропоткин и Бакунин е сигурно) кръстени католици, а в случая на руснаците – земевладелци, ще рече, селски, странящи от обществото натури. Теорията им също продължава да се храни от тайнството на Кръщението и от земеделието.
* Пиер-Жозеф Прудон (1809-1865) – френски философ, социалист и идеолог на анархизма (б. пр.).
16.VІ. Като учение за единството и солидарността на съвкупното човечество анархизмът е вяра във всеобщата естествена божествена синовност, вяра също така във върховната продуктивност на един свят без принуда.
20.VІ. Социологически погледнато човекът е черупкообразно формирование. Разруши ли се черупката, разрушаваме вероятно и сърцевината.
Ницше нападна църквата и остави държавата настрана. Това беше ужасна грешка.
30.VІ. Революцията като art pour l’art* не ме пленява. Аз искам да знам накъде води съответното нещо. Ако стигна до извода, че за да просъществува, животът трябва да се консервира, бих бил консерватор.
* Изкуство заради изкуството (фр.) (б. пр.).
1.VІІ. Прудон, бащата на анархизма, изглежда е първият, който е бил наясно със стилистичните последствия. Любопитно ми е да прочета нещо от него. Щом си дадеш сметка, че словото е било първото управление, това води до един флуктуиращ стил, който избягва съществителните и концентрацията. Отделните части на изречението, дори отделните думи и звуци получават автономност.
Не ми се струва лесно като последователен анархист да прокараш съответствието между личност и доктрина, между стил и убеждения. А идеалите би трябвало да са тъждествени с личността, която ги представлява. Стилът на един автор би трябвало да представя неговата философия, без дори да е необходимо той отделно да я разгръща.
3.VІІ. Когато една политическа теория ми харесва, аз се опасявам, че тя е фантастична, утопична, поетична и че така си оставам вътре в своя естетически кръг, т.е. взет съм на подбив.
16.VІІ.
Словото е оставено на произвола. То живя сред нас.
Словото стана стока.
Словото трябва да го остават на мира.
Словото изгуби всяко достойнство.
31.VІІІ. В Женева бях по-беден от риба. Не можех повече да се движа. Седях край езерото до един рибар и завиждах на рибите заради стръвта, която им хвърляше. Бих могъл да изнеса на рибите проповед на тази тема.
20.ІХ. Мога да си представя време, в което аз да търся послушанието, както изпитах непослушанието – до дъно.
13.Х. [Цюрих] Твоят образ търся, Господи. Дай ми сила да го позная.
16.Х. Без Бог могат да се установяват природни закони, но и това с труд, защото понятието за закон противоречи на природата.
17.Х. Когато всички гласове на симфонията спорят помежду си? Кой тогава да иска да познае себе си? Кой тогава да иска да намира себе си?
26.Х. Маркс се е пробвал като поет преди да започне да разчита на инстинктите на масите.
6.ХІ. [Базел] Който иска да освободи живота, трябва да освободи мечтите.
7.ХІ. Щом веднъж се откажеш да се стремиш към разбиране, никоя жертва вече не е трудна.
12.ХІ. Винаги да се връщаме към Сад, казва Бодлер, ще рече, към „homme naturel“*, за да обясним злото.
* Естественият човек, природният човек (фр.) (б. пр.).
25.ХІ. Във време като нашето, в което хората ежедневно биват връхлитани от най-чудовищни неща, без да могат да си дадат сметка за впечатленията си – в подобно време естетическото произвеждане се превръща в диета.
6.ІІ. [1916, Цюрих, „Кабаре Волтер“*] Имаше много руснаци на представлението. Те стъкмиха оркестър от балалайки от почти двайсетина души и искат да останат постоянни гости.
* Основано от Бал заедно с Ханс Арп, Тристан Цара и Марсел Янко в началото на февруари 1916 г., „люлка на дадаизма“ (б. пр.).
26.ІІ. Неопределимо опиянение е обхванало всички. Малкото кабаре застрашава да се пръсне по шевовете и се превръща в арена на откачени емоции.
2.ІІІ. [„Кабаре Волтер“] Никъде не проличават така слабостите на една поезия, както при публичното четене. […] Рецитирането на висок глас става за мен пробен камък на доброкачествеността на стихотворението и аз научих (от подиума) до каква степен сегашната литература е проблематична, ще рече, измислена на писалището и направена за очилата на колекционера вместо за ушите на живи хора.
Артистът като орган на нечуваното едновременно заплашва и успокоява. Заплахата предизвиква защитна реакция. Тъй като тя обаче се оказва безобидна, зрителят започва да се присмива сам на себе си заради страха си.
5.ІІІ. Че образът на човека в живописта на нашето време все повече изчезва и всички неща присъстват само в разложеността си, е още едно доказателство колко грозен и изтъркан е станал човешкият лик и колко отвратителен – всеки отделен предмет на обкръжаващото ни. Решението на поезията поради сходни причини да се откаже от езика е непосредствено предстоящо. Това са неща, които може би все още никога не са се случвали.
Всичко функционира освен самият човек.
12. ІІІ. Това, което ние тържествено отпразнуваме, е едновременно буфонада и панихида.
14.ІІІ. […] Докато екстаз не обхване целия град*, Кабарето** не е постигнало целта си.
* Цюрих (б. пр.).
** „Кабаре Волтер“, „люлката на дадаизма“ (б. пр.).
5.ІV. Може да се каже, че изкуството не е самоцел за нас – за да бъде, би се изисквала една по-непречупена наивност – но то е за нас възможност за критика на времето и за истинно усещане на времето, неща, които са си предпоставка за един значим, типичен стил.
8.ІV. Може би обаче хаосът, постигнат с решителност и всички сили, и следователно съвършенното лишаване от вяра е необходимо преди да може да произлезе един нов градеж из основи върху променена основа на вярата. […] Защото вярата е мярата на нещата посредством словото и назоваването.
11.ІV. Х.* говори срещу „организирането“, достатъчно има от него. Аз съм изцяло на неговото мнение. Не бива от едно настроение да се прави направление в изкуството.
* Рихард Хюлзенбек (1892-1974) – немски поет, драматург, лекар, психоаналитик, съосновател и хронист на дадаизма (б. пр.).
14.ІV. Нашето Кабаре е жест. Всяка дума, казана и изпята тук, изразява поне едно – че това унижаващо време не е успяло да изтръгне от нас респект към себе си.
18.ІV. Нищо не дразни хората така, както разточителството на образование и интелигентност, което им се подаравя.
Цара* тормози заради списанието**. Предложението ми да бъде наречено Дада се приема. […] Дада означава на румънски „да, да“, на френски „дий-конче“ и „детско конче/мания“. За немците е знак за детинска наивност и изпълнена с радостта на оплождането привързаност към детската количка.
* Тристан Цара – румънско-френски авангардист, съосновател на дадаизма (б. пр.).
** Първият брой на списанието излиза в крайна сметка под едноличната редакция на Т. Цара през юли 1917 г., след оттеглянето на Бал от дадаизма (б. пр.).
12.VІ. Това, което наричаме дада, е шутовска игра, родена от нищото, в която са заплетени всички възвишени въпроси; гладиаторски жест; игра с изтърканите останки; екзекуция на позите на моралността и обилието.
Дадаистът обича необикновеното, дори абсурдното. Той знае, че в противоречието се утвърждава животът и че неговото време като никое друго преди цели унищожаването на великодушното. Затова всеки вид маска му е добре дошъл. Всяка игра на криеница, съдържаща натхитряща сила. Директното и примитивното му се явява насред огромната неестественост като невероятното само по себе си.
Дадаистът вярва повече на откровеността на събитията, отколкото на духовитостта на личностите.
Дадаистът се бори срещу агонията и шемета на смъртта на времето. Неблагоразположен спрямо благоразумната сдържаност, той практикува любопитството на човек, който чувства една развеселена радост и от най-съмнителната форма на фронда. Той знае, че светът на системите се е срутил и че времето, което притиска за плащане в брой, е открило ликвидационната разпродажба на лишените от Бог философии.
13.VІ. Образът ни различава. В образа ние улавяме. Каквото и да е то – нощ е – ние държим отпечатъка в ръцете си.
Словото и образът са едно. Художници и поети образуват едно цяло. Христос е образ и слово. Словото и образът са разпнати.
Има една гностическа секта, чиито адепти така се вцепенявали пред иконата на Детството Исусово, че пискайки лягали в детска люлка и се оставяли да бъдат кърмени и повивани от жени. Дадаистите са подобни пеленачета на едно ново време.
15.VІ. Не знам дали въпреки всичките ни усилия ще надскочим Уайлд и Бодлер, дали не си оставаме все пак романтици. Има със сигурност и други пътища за постигане на чудото, също и други пътища на противоречието – аскезата например, църквата. Не са ли обаче тези пътища напълно затворени? Опасявам се, че винаги само нашите грешки са нови.
В случай че искаме да сме точни: две трети от прекрасно жалващите се думи, на които никоя човешка душа не може да противостои, произхождат от прадревни магически текстове. Употребата на „печати“, на изпълнени с магическа сила крилати думи и звукови фигури характеризира съвместния ни начин на писане на поезия.
16.VІ. Образователните и художествените идеали като програма на вариете – това е нашият „Кандид“* срещу времето. […] Не може да се изисква да преглъщаме с доволство отвратителния пастет от човешко месо, който ни сервират. Не може да се изисква треперещите ни ноздри да вдишват с възхищение трупните изпарения.
* „Кандид или оптимизмът“ – заглавие на емблематична философска новела на Волтер (б. пр.).
18.VІ. Нека се подсмихват: езикът един ден ще ни е благодарен за нашето усърдие, дори и да не му е съдено да има пряко видими последствия. Ние заредихме думата със сили и енергии, които ни позволиха да открием отново евангелското понятие за „слово“ (logos) като магически комплексен образ. […] Ние се стремяхме да придадем на изолираната дума пълнотата на заклинание, жара на звезда. […] Опитите ни докосват сфери на философията и живота, за които нашето ах толкова разумно, многознайно обкръжение дори насън не си е помисляло.
20.VІ. В нашата астрономия не бива да липсва името Артюр Рембо. Ние сме рембоисти, без да го знаем и искаме. Той e патронът на нашите многократни пози и сантиментални извъртания, звездата на модерната естетическа безутешност. […] Една дива или подивяло занемарена заложба препречва пътя на жреческо-нежните, умерените основни сили на синтетичния човек, на родения поет – препречва го чак до унищожението. Той възприема съзвучието и равновесието не само от време на време, но почти непрекъснато като сантиментални слабости, като луксозни омагьосващи заклинания, като отровен подарък на копнеещия за смърт европейски свят. Той се бои да не стане жертва на всеобщата отпуснатост и разнеженост, бои се да не бъде излъганият на един недостоен декаданс, когато последва по-плахите, по-тихите душевни движения.
Той* притежаваше религиозен, богослужебен идеал, за който обаче самият той е знаел само това, че е по-велик и по-важен от един поетически изключителен талант. Това предчувствие му дава силата доброволно да напусне като анулира сътвореното от него, пък било то и шедьоври в рамките на това, което по негово време се е разбирало под европейско поетическо изкуство.
* Рембо (б. пр.).
22.VІ. Sapienti* Сад. На мъдрия му стига да хвърли един поглед в книгите на порочния Маркиз и той разбира, че дори най-мъчносмилаемите драсканици възникват с претенцията да представляват делото на истината и откровеността.
* Мъдрият (лат.) (б. пр.).
Маркизът е участвал във война! Добродетелните фрази на неговото време го карат да побеснява. Той иска да възстанови пратекста. Той е напълно без задръжки и инфантилен. Той извършва най-лошите простъпки, без дори да ги преживява по някакъв начин.
23.VІ. Постижението е безкрайно по-важно от експеримента. За да виждаш съпротивите, се нуждаеш само от остър поглед. Способността да ги преодолееш и разрешиш предпоставя освен това формираща сила. Същностно трудното и особеното на един въпрос се изправя пред погледа едва когато се изиска окончателното. Дендито мрази окончателното. Той се опитва да избегне решенията. За да не признае слабостта си, той е склонен да създаде лоша слава на силата, представяйки я като бруталност.
Изобретих нов вид стихове, „стихове без думи“ или „звукови стихотворения“, в които балансирането на гласните се преценяваше и разпределяше единствено с оглед на стойностите на изходната поредица. Първите стихове от този вид прочетох тази вечер*. За целта си конструирах специален костюм. Краката ми стояха в стълбовиден цилиндър от синьобляскав картон, който стройно се издигаше до хълбоците ми, така че дотам изглеждах като обелиск. Върху това носех една огромна, изрязана от мукава яка, облепена отвътре с яркочервена хартия, а отвън – със златна, закрепена на шията по такъв начин, че можех чрез повдигане и отпускане на лактите да я движа като криле. На главата ми се мъдреше шаманска тиара – цилиндрична, висока, на бели и сини райета.
Бях разположил на всяка една от трите страни на подиума срещу публиката стойки за ноти и поставих върху тях ръкописа си, изрисуван с червен молив, служейки литургията ту на едната, ту на другата стойка. Тъй като Цара беше запознат с приготовленията ми, си беше една истинска малка премиера. Всички бяха любопитни. Изнесоха ме – като стълб не можех да се движа сам – в затъмнената зала на подиума и започнах бавно и тържествено:
гаджи бери бимба
гландриди лаули лонни кадори
гаджама бим бери гласала
гландриди гласала туфм и цимбрабим
бласа галасаза туфм и цимбрабим…
Ударенията ставаха по-натъртени, изразителността нарастваше с наблягането на съгласните. Бързо си дадох сметка, че изразните ми средства, в случай че исках да остана сериозен (а аз исках това на всяка цена), няма да са на нивото на пищността на моята инсценировка. […] Боях се от излагане и се взех в ръце. В този момент бях изрецитирал на стойката за ноти отдясно „Химна на Лабадас към облаците“, а отляво – „Кервана на слоновете“ и се обърнах към средната стойка, прилежно махайки с криле. Трудните поредици от гласни и провлаченият ритъм на слоновете ми позволиха да достигна едно последно усилване. Но как да завърша? Тогава забелязах, че гласът ми, изчерпал другите възможности, прие прадревната модулация на свещеническата ламентация, онзи стил на литургическото пеене, чиято жалба се носи през католическите църкви на Изтока и Запада.
Не знам какво точно ме накара да подхвана тази музика. Но започнах да изпявам вокалните си поредици речитативно в църковен стил, опитвайки се не само да запазя сериозност, но и да я наложа на публиката. За момент имах усещането, че в кубистичната ми маска изплува едно бледо объркано момчешко лице, онова полууплашено, полулюбопитно лице на десетгодишен, който не откъсва поглед от устата на свещениците при панихиди и тържествени литургии в родната си енорийска църква. Тогава, както бях поръчал, електрическото осветление угасна, и аз бях свален от подиума в трапа, плувнал в пот като някакъв магически епископ.
* На 23 юли 1916 г. (б. пр.).
24.VІ. Преди стиховете прочетох няколко програмни изречения. С тези звукови стихотворения се отказваме изцяло от езика, развален от журнализма и станал невъзможен. Оттегляме се в най-вътрешната алхимия на словото, отказваме се и от самото слово и така запазваме за поезията последната й най-свята сфера. Отказваме се да правим поезия втора ръка – т.е. да заимстваме думи (да не говорим за изречения), които не сме изобретили чисто нови за собствена употреба.
6.Х. [1916, Аскона, Швейцария] Конструкцията от лъжи се срутва. Да се отстраниш по възможност най-далече – в традицията, в непознатото, в свръхестественото – за да избегнеш удара.
8.Х. Чрез желания и сънища, чрез магията на словото някой така се е въвлякъл и обвързал с клетва, че несъзнателно се е задължил да води през остатъка от съществуването си един сакраментален живот, за да не бъде сметнат за предател спрямо собствения си дух.
3.ХІІ. [1916, Цюрих] За да се разбере кубизмът, трябва може би да се четат отците на църквата.
10.ІІ. [1917] Художниците и поетите стават теолози.
25.ІІІ. Модерните творци са гностици и практикуват неща, които свещениците си въобразяваха, че са отдавна забравени – и извършват може би грехове, които не се смятаха вече за възможни.
7.V. Какво конституира духа ни? Откъде черпим вярата, формата? Не крадем ли елементите, събирайки ги от всички магически религии? Не сме ли магически еклектици?
15.V. Чудесно е при всяко начинание, което си рискувал начисто, че принуждава всички околни да вземат страна – и то по най-бързия и очебиен начин.
21.V. Ако абстрактните ни картини висяха в църква – нямаше да има нужда да се забулват на Разпети петък*. Самата изоставеност е станала образ. Никакъв Бог, никакви човеци не се виждат вече.
* Обичаят да се забулват кръстовете, скулптурите и иконите на Христос между Разпети петък и Великден датира от Х в., когато преобладава фигурата на „триумфиращия Спасител“ и „триумфиращия кръст“ (б. пр.).
7.VІ. [1917, Магадино, Швейцария] Чудновати събития: докато ние правехме кабарето в Цюрих на „Шпигелгасе“ 1, срещу нас на същата „Шпигелгасе“ № 6 живееше, ако не греша, г-н Улянов-Ленин. Всяка вечер той е трябвало да слуша нашите музики и тиради – не знам дали с наслада и полза за себе си. И докато ние откривахме на „Банхофщрасе“ галерията*, руснаците отпътуваха за Петербург, за да спретнат революцията. Противоположното на болшевизма ли е дадаизмът като знак и жест? Противопостави ли той на разрушението и съвършената калкулация напълно донкихотовската, нецелесъобразна и неуловима страна на света? Ще е интересно да се проследи какво ще се случва там и тук.
* „Галерия Дада“ е открита на 17 март 1917 г. (б. пр.).
14.VІ. Като радикални социалисти те [болшевиките, б. пр.] имат предвид разрушаването на теологията. Следователно тяхната революция вероятно само ще заплете немския проблем и то по най-непродуктивния начин. Това струва ми се обяснява и защо на руснаците бяха предоставени с готовност паспорти за транзитно прекосяване на Германия.*
* Германия осигурява транзитни визи на 33 руски емигранти в Швейцария, сред които Ленин, Григорий Зиновиев, съпругата на Ленин Надежда Крупская и неговата любовница Инеса Арманд, с цел дестабилизиране на Русия, което да доведе до сключване на сеператистки мир. (б. пр.)
17.VІІ. [1918, Берн] Авторитетът може да бъде гарантиран само аскетически. […] Една безимотна класа като суверен – това е голяма идея. […] Собствеността ще изнасилва в държавата правото дотогава, докато една безимотна класа не взима решението кое е право. Това е напълно правилния мотив на пролетарската революция. Към това обаче се прибява и нещо друго – и това са апетитите, изразени чрез антагонизма на пролетарските лидери спрямо свещеничеството. Защото освен пролетариатът има още една безимотна класа – на аскетите. Тази класа обаче е доброволно безимотна, тя вижда своето превъзходство в отказа. Тази класа е по природата си чрез чистото си съществуване отрицание на пролетарските притезания. Враждебността между пролетариата и свещеничеството се свежда съответно до съперничеството за господство на две безимотни класи.
7.VІІІ. Съпротивата си остава най-важното сред човешките права.
12.ІІ. [1919, Берн] Междувременно излезе от печат книгата ми Към критиката на немската интелигенция. Излезе от печат около деня на убийството на Либкнехт*. […] Много съжалявам, че покрай литературната работа пропуснах по-старателно да отбелязвам актуалните събития. […] Deus ex machina**. Ненадейно ще изникне от разрушената машина обляната в кръв глава на Христос – и при възкресението обляна в кръв и разпростираща във възвишеността си тъмен ужас…
* Карл Либкнехт (1871-1919) – един от създателите на Комунистическата партия на Германия, лидер на въстанието на спартакистите, убит на 15 януари 1919 г. (б. пр.).
** Бог от машина (лат.) (б. пр.).
28.ІІ. По-трудно от това да се съпротивляваш на това време е да не се занимаваш с него.
19.VІ. Така всеки отделен човек може да стане скала, около която се разбиват вълните на историята. Всички подобни скали обаче са гарантирани от скалата на Петър*.
* „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят! И ще ти дам ключовете на Царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:15 – 19) (б. пр.).
30.VІ.
Търсене на лика Господен.
Бягство към последното трайно нещо.
Светецът стои над и извън времето.
Светците са фрондьорите на отсамното.
Те са избавени от проклятието и омагьосването.
Да се улови в книга за светци* преживяването на времето.
* Бал ще осъществи тази идея в книгата си Византийско християнство (б. пр.).
5.ХІ. За да се премахне старата класова държава, [в първата болшевишка конституция, б. пр.] се формулират седем пункта, имащи всички радикално значение, но в никакъв случай не премахващи класовото различие между централисткото управление и националния труд. Една грамадна бюрокрация, от една страна, работници-илоти, от друга – това е сякаш предстоящото историческо следствие.
23.VІІ. [1920] Едва ли някой е надминал моето доста необуздано, изострено от последните примери своенравие. То стигна политически до анархизма и художествено – до дадаизма, който всъщност бе мое създание или по-скоро мой кикот.
29.ХІІ. Когато във вътрешния и външния свят нищо вече не е сигурно, остава само пустинята [Wüste]. Антоний* избира това, което се натрапва на духа му като действителността на неговия век – завръщането към всички начала. „В началото Бог сътвори небето и земят. А земята беше пуста [Wüste] и неустроена“. Антоний става довереник на мислите на сътворението.
* Св. Антоний (ок. 251 – ок. 356) – пустинник, патриарх на монашеството. Бал му посвещава глава в книгата си Византийското християнство. (б. пр.).
16.VІ. [1921] Персоналните райове – може и да са грешка. Но те ще оцветят и усилят поновому идеята за рай.
18.VІ. Като ми попадна думата „дада“, бях повикан два пъти от Дионисий*. Д. А. – Д. А. (за това мистично раждане писа Х…к** и аз също в ранните бележки. По онова време се занимавах с алхимия на буквите и думите).
* Дионисий Аеропагит (V в.) – сирийски или египетски мистик, баща на християнската мистика (б. пр.).
** Р. Хюлзенбек (б. пр.).
24.VІІ. Сънищата с летене изглежда са сънища за бягство. Съдя за това по договете, които ме преследват в съня. Погледна ли прехласнат нагоре – издигам се. Спусна ли поглед надолу – потъвам.
17.VІІІ. Ще питат: как се съвместяват негърската музика и коптските светци?
8.ІХ. [1921, Агнуцо, Швейцария]
Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.
Превод от немски Владимир Сабоурин
Dana Kandinska, My Sofia, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018