В началото е краят ми,
ако разбирам правилно,
защото всяко слово
е минирано с неразбираемост.
В началото е краят,
но и началото и краят са моменти –
кои тогава са моментите
преди началото, след края,
как в танца си
материята и пространството
пораждат всеки миг,
и как събират всички мигове
в неспиращата разточителност на времето?
Началото и краят
са моменти времетраене,
което може и да е било,
а може и да бъде,
или е сега.
Дъждът се свлече
като мокра кожа от небето,
заля земята ласкаво и спря,
озон полази сладко
в ноздрите и по небцето ми,
а от утробата на облака се пръкна
ново слънце,
проблесна, заискря
и стопли локвите наоколо,
съблякох мокрите си дрехи
и се затичах гол,
изплискан с кал, заливащ се от смях,
незнаещ още,
нищичко незнаещ,
щастлив и неразбиращ
еректилните капризи на плътта.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил това желание
и този първи порив за любов.
Така посрещаме сезоните,
преди да ги изпратим,
накичени с червено-бели мартенски конци,
по кукерски носии, със сурвачки,
разчитащи на тяхната обозначителност,
на тяхното започване и свършване;
но ето че сезоните са просто земен ъгъл,
наклон от 24 градуса
в оста на планетарното въртене,
по орбитата на едно завръщане в началото,
или едно започване от края;
сезоните се стичат
по паралелите на своето времетраене
от равноденствия, слънцестоения,
дълбоки хладни вирове в свирепа жега,
градушки, зреещи череши, лед, цъфтеж,
заблеялото агне, прокобващата кукумявка,
прелитащите за поличба прилепи,
уютът в кухнята през зимата,
до огъня, край който се разказват
измислици и сънища,
събиращи във себе си
моментите на всички времена,
които са били,
които може би ще бъдат,
но са сега –
все още неразказаното и неразгадаемо
сега.
В чаровна царевична вечер,
омекотена от свила,
пулсираща от свирки на щурци,
нагазихме до коленете
в контрабандната вода,
под кожата ни
мускулите оживяха и лъщяха,
като живак се плъзгаха
по струните на забранените срекмета;
как мрежите изпляскаха
по пълнолунието на водата,
и ги извадихме,
и бяха пълни с улов
от сребърни, подскачащи звезди.
Да бях те срещнал там, тогава,
да бях ти подарил две чиги и един бодляр.
Началото и краят и новото начало след това –
така моментите съставят
протяжната несъстоятелност на времето,
докато вътре в тях, в ядрото им
остава скрит зародишът на всяка вечност
без памет, без история, без име.
Безбройни са геологическите мигове на пясъка,
които всъщност са епохи,
но са моменти
от прерастване на пясък в камък,
последвани от малките моменти
на катерене на камъка
по сикурати, пирамиди, катедрали и джамии –
възземане към вечната божественост
на всеки миг,
преди разрухата,
преди обратното превръщане
на камък в пясък,
в последното човешко времетраене,
отмервано от пясъчни часовници
и освидетелствано от примигващи звезди.
Зората прибледня и се процеди
през клепките на хоризонта,
светът започна плахо
да разкрива свойта видимост,
из тъмното се появиха
смътни очертания…
така ли светлината е възникнала за първи път
(се питах)
и чаках, за да се явиш,
за да те срещна там, тогава,
и да ти подаря очите си
и ето този тук единствен миг.
Dana Kandinska, SANTORINI, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018