Златомир Златанов – Вирусът като форма на живот

Камелия Щерева, пирография

 

 

В готическата естетика чудовището предположително означава предупреждение и спектакъл.
Предупреждението, че всички ние сме, може да бъдем или ще бъдем чудовища с девиантни, болни, деформирани тела.
Така увредените тела в готическото въображение са карнавални тела не само в своята гротескност, но по-важно, в своята функция като подривни гнезда, тоест напомняне, че същото може да се случи със здравите тела по всяко време и без предупреждение.
Другостта на готическото тяло на чудовището е с флуидния потенциал да разруши нормалните бинарни деления, примерно, на младите, красивите и умните срещу старите, грозните и юродивите.
Идеята е, че всички имаме своите демони вътре в нас, проблеми, на които да погледнем лице в лице.
Прикаченото чудовище на вируса сякаш се изплъзва на това определение, само за да го потвърди.
Другият в термините на телесна ненормалност е изравнен с нормалното тяло, което се оказва идеологическо-медицински конструкт, лесен за компрометиране – зрелището се прехвърля към нормалното, всички тези циркове, с които се защитават от вируса.
Но кой е Другият? Лакан ползва големия Друг като име за социален авторитет, една анонимна сила, която поставя имплицитните и по необходимост неконзистентни правила за социално взаимодействие. Когато заявява, че големият Друг не съществува, Лакан просто настоява на неговата неконзистентност и неспособност да оторизира дефинитивно всяко изявление.
Именно демократичната истерия е насочена да се излива в тази неконзистентност и аморфност на Другия, в празното място на властта, в пустите дхарми, и да извлича принадено наслаждение от това (surplus jouissance) (Lacan’s plus-de-jouir).
Вирусът е въплъщение и симптом на това травматично наслаждение в момента, когато предупреждение и спектакъл са се омешали непоправимо.
Наслаждението като пренаписване на влечението към смъртта с вируса на езика – ние го искахме, но вирусът го направи, кой вирус все пак?
Истеризираните изкуствено чудовища на демократичния режим – едновременно да се обличат и да си късат дрехите – буквално се припокриват с евентуалните жертви на вируса с техните карнавални маски.
А какво за предупредителния спектакъл на мигрантите – не спектакъл, а съкрушителен удар срещу нормалните понятия за раса, нация, джендър, сексуалност, класа.
Но може би Другият е бог. Кой бог все пак?
Също като прикачения вирус, бог е тази неконзистентна монстрозност, с която сме неспособни да скъсаме връзка – бог e предлог, с/със.
Как се наказват тези, които искат да скъсат връзките и да отхвърлят въжетата?
Втори псалм:
Тоя, който седи на небесата, ще се смее/Господ ще им се поругае
Горко на този, който не се е научил в стила на Майстер Екхарт да се смее в лицето на бог, да се уповава на взаимния смях, а с дезертьорски индивидуализъм търси спасението в грешна посока.
Но ако не старозаветен бог с неговата смехова терапия, тогава Лейди Гага:

When they’re young all little monsters learn that they are scary,
ugly, stupid, shunned by cupid, overweight and hairy,
but every monster needs to find that secret deep inside
that transforms doctor Jekyll into sexy Mr. Hyde! (…)
Monsters don’t need implants or a bitchin’ monster car,
monsters only need to love the monster’s that they are.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ю Дзиен 于坚 – Епохата на епидемията

Камелия Шерева, пирография

 

Ю Дзиен 于坚 (1954) – роден в Кунмин, провинция Юннан. От 80-те години е неизменно сред най-активните поети на “неофициалната” поетическа сцена. Пише и есета, разкази, критика. Занимава се с фотография и документални филми. Преподава в Юннанския педагогически университет (б. пр.).

 

Изгубил съм онази печал

пролет без празник без шамани
без сняг покрил света с чиста белота и подготовка на невестата
не тя е тук отдавна дошла както винаги
в парка където се разхождах миналия февруари
мистичен снежен човек самоубиващи се цветя
стъпките са на съседа не знам накъде са руините
просто не съм забелязал нощес подухнал пролетният вятър
и дървесата се окичили в цвят изгубих онзи език
онази старинна печал не в света е мракът

 

Към любимата

тогава казах на великата маска
обичам те
любов на живота ми
мой мъничък затвор
запуши ми устата

 

„Ясно ли е“*

онези дето скоро ще бъдат прозраци
излизат от мрака с маски и лица озарени
дали ще вали сляпa вярa в прогнозата за времето
в понеделник не носят чадър
вливат им от същия разтвор като на евреите
заради великото предупреждение “Ясно ли е”
цяло семейство скоропостижно умря превърна се в поредица цифри
в деня когато навърши три годинки детето ще каже
“нямам си майка” каква грохнала пролет
навсякъде по пътя цъфнали вишни бледни и в очакване
като момиче втренчено в огледало на актьорска гримьорна

* “Ясно ли е” – повтаряща се фраза по време на полицейския разпит на Ли Уънлян – първият лекар, съобщил за опасния непознат вирус, и впоследствие жертвал живота си в борбата срещу него (б. пр.).

 

Двете статистики

имената се броят само веднъж
Уан Ър-уей веднъж
Лиу Чунтао веднъж
Ду Фу веднъж
Су Дзъ-йен веднъж
Лао Шъ веднъж
Коби Брайънт веднъж
само веднъж статистиците на смъртта обаче
ползват друга методика
Посочиш ли пътя,
той не е вечният Път.
Именуваш ли го,
не е вечното Име.
а после броят на общо основание
1 случай 2 случай 3 случай
4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай

 

Триумф на филологията

без маска хората са уродливи
носете маска решително
непринудено без стеснение
да я носим с открито сърце
в пълен блясък
по най-прекрасен начин
да я носим на заседание
на кухненската маса
да я носим като лекарите
като болниците
да я носят болните
да я носят излекуваните
да я носят и добрите и лошите хора
да я носят мъртвите
затваряй си човката без приказки запуши си устата
филологията победи

 

Старокитайски език

по време на епидемията
89 годишната ми майка затворена вкъщи гледа телевизия
и внезапно изрича:
не сторвай другиму което на теб не желаеш да сторят
за първи път в живота си учителката по математика
проговори на старокитайски

 

Човекът без маска

аз нямам маска
когато звъня по телефона за помощ
се старая да звуча невъзмутимо елегантно да се изразявам
сякаш съм в каюта първа класа на потъващ кораб

 

Песен за здрача

прилепът каза човеко
не ме клеветѝ
и смъкна престарялата маска
златистата привечер изписка в небето
летящо мишле пее за здрача
баба излезе от кладенеца с пълно ведро

 

Познавам мрака    не и враната

враните подскачат оттук-оттам с полуразтворени криле
враните oглозгват труп на плъх
враните носят ковчег към гарваново-черни облаци
човките на враните не знаят умора
летят и злословят небето
враните куцукат по терасата на двореца
враните кълват враните върху короната
враните пишат писмо до бездната
с почерк четлив като техния полет
враните не поглъщат нощта в името на светлината
враните в черен костюм седят в съдебната зала
бялва се дупето на деня врани прикриват с мрак слабините
светът произвежда черна материя чрез политика агресия любов
чрез дебнещата в Сицилия мафия
чрез стих след стих сбирщина прославя враните
светът не ще надмине мрака на враната Бог не смее да разкрие пъкления ѝ план
нощен скитник в озарения ден аз зная що е мрак
но не и бездънния мрак на една врана

 

Нетрайност

не мислеше лошото никому нито проклинаше съдбата
все вярваше че животът ще признае
него, младока, за свой господар
луд по ядене и дрехи любител на кулинарните книги стриктно спазващ лекарските предписания
играеше бадминтон сякаш чайка от небесни висини
пронизва морето поливаше грижливо кливията
бе толерантен към бездомните демони по примера на баба си
им поднасяше храна всяко утро простираше на балкона
чифт мокри къси панталони внимаваше за солницата на съседа боготвореше Коби Брайънт
нямаше представа за небитието докато една пролет
умря с лазурна маска на лице от същия модел като небето
случи се в тридесет и седмата година от традиционния календар тази епидемия
беше атипично необяснима погубваше само обикновени хора

 

Епохата на епидемията

щом се пробудих открих че съм жив
още нося маска не кашлям
не горя и гърлото не ме боли
въздъхвам облекчено булевардът пустее
една врана излиза от черната дупка
слънцето огрява както вчера
колко евтино е щастието

Превод от китайски Веселин Карастойчев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Настана ден

Камелия Щерева, пирография

 

настана ден
когато хората останаха по домовете си
и още един ден
и още

тогава зверовете
престанаха да се крият
запълниха безлюдните улици
площади, булеварди

в Израел чакалите доближиха къщите
Лондон беше завзет от лисици
в каналите на Венеция се появиха риби
лебеди и делфини

зверовете изпълниха
пустите градски паркове
търговските центрове и кината

много бързо
светът отново стана див
и епохата на човека
стана полузабравен сън на Гея

– – настана ден

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Излизам

Камелия Щерева, пирография

 

 

Дотегна ми. Всичко е спряло.
Виж колко е тихо, зловещо някак и… бяло.
Сланинката свърших и дъвча нара на своето недоволство.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Дистанцирано хладен жонглирам с пирони.
Канцонети, пране и безкрайни балкони.
Сто тояги на голо, излишни съвети.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Ръгаме ли чушките във боба.
Ше я плащаме ли, бате, тая глоба.
Три по три понякога е девет.
Плюс едно надявам се да стане десет.
Милионите хвърчат като милярди,
А листата са смокинови, ебаси.
Маргинал до маргинала се нарежда.
Търсим да намерим, а намирам… прежда.
Мишката понякога е страшна,
Особено, когато е закуска.
Виждам виждаш някаква пречка.
Как’о да бъди? Дракон или мечка?
Виде ли са – кон боб яде ли.
Рогач – рупа ли ряпа.
Нема да играеме на жмичка.
Ей, джибел, джибел, покажи са.

Свалям си маската, за да видиш, че се усмихвам.
Обичай ме нежно и това ще отмине.
Ръцете са чисти, а мислите спуснати.
Излизам. Няма как.

Излизам братлета. Няма как да ме спрете.

Не бой се, вече сме във безопасност.
Прочитам в очите ти радост.
Какво прави кончето в реката?
Спи или е жертва на съдбата.
Без уши останахме момчета.
Стюардеса има ли във самолета.
Заспивам, а не ми се заспива.
Появи се няква странна нужда да ме повиват.
Тоалетно ми е, някак и жалко.
Дай ми само лист и химикалка.
Времената са тежки, а водите мътни.
За риба ли пак бе, Кашчей Безсмъртни?
Здрав дух в здраво тяло,
но като цяло, кво да кажа, освен: чш, ало.
Като пухчета летят шамарите.
Кхъ… Споко бе! Тва е от цигарите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Две поеми от Едуард Багрицки

Камелия Щерева, Пирография

 

Въведение от преводача.

(Ако се чувстваш подготвен, пропусни.)

Едуард Багрицки (1895 – 1934) е голям певец на Червения терор. За разлика от другите болшевишки поети, които възпяват новия живот, бъдещето, идеалите, фикциите – Багрицки директно опоетизира терора.

Когато през 1928 научава диагнозата, от която умира – туберкулоза, пише програмно стихотворение, което представлява разговор на умиращия поет с Железния Феликс Дзержински. В този лиричен диалог поетът и чекистът напълно оправдават терора, лъжата, насилието.

При такава житейска и творческа нагласа естествено възникват въпросите – Багрицки фанатик ли е или нагаждач?

А всъщност въпросът има трета, по-важна страна.

Възхвалявайки насилието и терора, поетът фактически пише директно за неща, които другите премълчават, преиначават, забравят, прикриват.

Под формата на възхвала поетът казва премълчаната истина.

Двете поеми, които тук предлагам, не са посветени на терора, това въведене правя, за да сме наясно с какъв човек си имаме работа.

Двете поеми са писани в Кунцево – предградие на Москва, днес част от града. Багрицки е живял там под наем 12 години (1920 – 1932) и е описал в тези две поеми хазаите си (с художествени деформации, разбира се). В Кунцево се намира и бившата съветска фабрика “Ногин”, която се споменава и в двете поеми.

***

Няколко думи за поемата “Човекът от предградието”.

Тя представлява в първата си част описание на полуселски идиличен бит в предградие на Москва. Някакъв човек, работещ нещо неуточнено в съветските железници, живее в егоистичен еснафски бит; в свят, “изграден от самия него” – пълен казан с манджа, малко стопанство, добитък, градинка… Това настроение се подсилва от епиграф, с който започва поемата – сантиментален пасторален мотив за песента на подмосковната чинка.

Постепенно обаче около този егоистично-идиличен свят се затяга обръч, от който няма излизане, защото в края на поемата самото Време идва да поиска сметка на Човека от предградието.

Общото заглавие – “Как Времето идва да поиска сметка” не е на Багрицки, използвам го защото това е централен мотив в първата поема.

Как идва да търси сметка Времето?

Смъртно болният поет и неговите стари приятели от годините на революцията – “чекисти, механици, рибовъди”, отиват в дома на Човека от предградието и извършват репресия, неуточнено каква. Този мотив с репресията е само загатнат и повечето критици изобщо не го засягат, а той съществува. Дъщерята на репресирания е пионерка и е заедно с насилниците, на страната на Времето.

Тук възниква още един “организационен въпрос”: защо именно Човекът от предградието, хазаинът, дребният собственик, е жертва на репресията и централен образ в това дълго и сложно произведение?

По това време – края на 1920-е, началото на 1930-е години, в СССР започва периодът на сталинизма и свързаните с него репресии, чистки, терор. Кулминацията на държавния терор все още предстои – ежовщината от 1937-38.

Жертви на терора са всички, считани от болшевиките за класови врагове, но не само – те са предимно политически активни хора, бивши офицери, предприемачи, собственици, но и съвсем обикновени хора, попаднали в мелачката случайно, покрай търсенето на врагове/жертви. Чистките обхващат и Комунистическа партия, загиват много правоверни комунисти. Самият Багрицки не е репресиран, но много негови приятели интелигенти ги застига печална участ. След смъртта на поета (1934) жена му също е репресирана, защото опитала да се застъпи за репресиран свой роднина. 1937 тя е заточена в Караганда, където, изпълнявайки мярка за неотклонение “подписка”, ходела да се разписва в Районното на улица “Едуард Багрицки”.

Насочвайки и “лирическия терор” към този дребен собственик с малкото му стопанство, поетът в някакъв смисъл изкрещява: този е нашият класов враг, защо репресията се насочва срещу нас, нека репресираме него, еснафа, собственика!

***

Втората от тук предложените поеми – “Смъртта на пионерката”, е най-известното стихотворение на поета, то става част от протокола на съветското възпитание, дълги години се изучава в учебната програма по руска литература, изпълнява се на тържествени събития. Поемата е свързана с предишната, “Човекът от предградието”, не само като място (Кунцево), но и чрез самите персонажи. Пионерката, която е дъщеря на Човека от предградието и там се явява като епизодичен образ, в “Смъртта на пионерката” вече е център на произведението заедно с майка си.

Сюжетът е христоматиен: умиращата от скарлатина пионерка отхвърля майчината ласка и предложения кръщелен кръст. В бурята зад болничните прозорци тя вижда облаците като отряди пионери от околността (Кунцево, Сетун, фабриката “Ногин”).

Светкавиците са като пионерски връзки, гръмотевиците са пионерски марш и салют; пионерският устрем затъмнява слънцето, пионерската песен тя приема като последно причастие, а кръстчето бута настрани. В “песента” – това е термин, установен от самия Багрицки за тази вътрешна част на поемата, пионерите пеят не от свое име, а от името на героите от Гражданската война.

Както и първата поема, втората също има за епиграф авторски пасторален мотив за птичка от Подмосковието. В оригинала птичката е конкретен вид – певец. Но птицата певец нито е известна в България, нито говори нещо на българския читател. Метриката и римичната структура на оригиналния текст следвам стриктно, в съдържанието имам незначителни отклонения с цел по-ясно възприятие на български.

 

Човекът от предградието

Природата – с настинка,
през дните вятър вей;
о, подмосковна чинка,
запей, запей…

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти;
един гражданин под цъфнала вишна:
герой на поемата ми си ти!
……….
Наоколо коприва непроходима,
битът се пилее като отлъчен син.
Славянски шкаф – и лула бездимна,
и празно легло – и дим без комин.

Третираше държавата като мащеха,
затворен в своя кошер с пчели.
Краката му едва-едва се влачеха,
глезените и китките – в синини.*

Ей тъй да се хвърлиш, да се награбиш –
затискай с ръка, с коляно, с глава…
До ледена пот, до скърцащи стави
заграждай и дърпай – вещи, права!

Нали си знаеш: мятай на рамо
и пъхай в пазвата – да няма глад
в обора телешки,
в дома човешки
в борша и зелевата му благодат.

Бди зорко оттук – от света на хамбара,
от недрата с дъх на плъх и боклук –
да не излезе и пепел от цигара,
ни камък, ни дръво, ни люспа лук.

Е кво, служба, пари на ръка!
Малки гарички…
Фенер с пера и сирени в нощта…
Коматчета като рижи кърмачета
селянките притискат в гръдта.

Гърмят инструменти в бодрата смяна.
И там, в кондукторското гнездо,
пушек се вдига. Пиянство. Размяна.
По плотовете разпиляно брашно.

Всичко туй – в предградието за да може
стълб до стълб в преките да редим;
и шкафът в ъгъла да се сложи,
и пушекът да намери комин.

(Ала от будката лай се не чува
птичата къщичка – празен нов дом;
и пухкави гълъби не палуват
в осморки из тоя пустеещ потон.)

И ето – потта си отлита, когато
заглъхват дърварските глъч и топор.
И като въздишка разтваря вратата
жената, излязла на тихия двор.

Пред нея покорно мучи добитъкът –
без тропот, без празна, безцелна игра.
Свалила кърпата, настрани мотиката –
жената блести със лице от заря.

Тя разпределя отряди ведра:
тези – в болницата, онези – в града.
Протегнала шия, напряга уши
(по-тихо, дървета, да не изпусна!)
да чуй как от фабриката** свисти –
пускат по два метра басма за фусти.

Спи и сумти – с мляко наситена,
това е светът ѝ – тесто и мая,
рядка тор, над торта – басма,
на пеперудки изписана.
Насред всичко, звънейки с крила
петел вопие над квачка вяла.

Дявол знае каква беда
в тоя край ме е запиляла.
Тук от възглавници дишам едва,
болката в дробовете се разпищоли.
Да викна приятели? Или да спя?
Да се върна към героя ли, що ли?!

Вятър насреща. Скърца вагон.
Вихрено чаткат клон подир клон.

Обърнат по гръб лети с комина
цял един свят на колела;
звук на сирена край тебе отмина –
просто така, просто така!

Така изсвистява железният път,
край твойта ограда и топъл кът.

Как ти е тъпо. Фенер като паж
кисне на гарата. Пак и отново.
Жена с кошница, степен пейзаж.
Овца заблудена се мота наоколо.

Светът е изпълнен с твойта тъга
Буксите*** тракат: за чий, докога…?

За чий ти е всичко?
Ти можеш смело
насред двора, в юлския ден
да имаш трапеза с тебе начело –
в света от теб изграден.

На масата имаш самовар като глобус,
с него в домакинството си димиш;
омекнал от парата, можеш в подробност
всичко внимателно ти да следиш.

Къкри чорбата, куркат червата –
в телешко благодушие си умилен,
ала навън,
зад вратата,
иде враждебен за тебе ден!

Яките коне без да роптаят
отиват в завода (земята тресат).
А не е ли по-добре у вас в сарая –
зад твойта ограда те да пасат.

За да дишат добродетелна скука
твойте – стопанство, жена, дете.
И всяка дреболия да е заръка
за теб в неподвижното битие.

Жега. Предградието не шава.
Ни да четеш ни да спиш, комай.
Страница отбелязвам и се прозявам,
прозореца разтварям докрай.

Ни полъх, ни от петел известие
в тоя свят, дето жегата ври.
Колко съм сам! Обадете се! Де сте,
весели хора от мойте творби?

Преминали с бой планини и морета,
с лице под дъжда сме набивали крак,
рибари, механици, чрезвичайни ченгета,
елате на този дървен чардак.

Дойде време – отново сме заедно!
Хоризонтът отново е в боен дим!
Виж ни тука, човеко, в предградието:
ние на твоята маса седим!

Напред – с войнишките песни за маса
Нов поход.
Пред портата – враг.
А ний остаряхме – светът сколаса
да скрие ботушите походни в прах.

Но всеки от нас по ловджийски е зорък,
още е бистра тая сребриста глава.
Песента е широка.
И пътят е дълъг.
И дружбата влиза в свойте права.

На масата ще е весел отбора
и ще шумим, и ще спорим – докато
не се плъзне слънцето зад стобора
във ведрото с топлото ти млеко.
Докато не пропеят птиците. Докато
росата не се устреми в простора
от последното тревно стъбло.

И, вдигнал пръста си, един от нас
замислено ще рече: “Каква тъма!
Как върви времето! Ще удари час!”
И сякаш в отговор нощта сама
от недрата
на чернотата
командва: “Раз!”

А времето идва все по-наблизо,
гази през кал и лайна – напред!
Пред входа е вече. Влиза. Влиза!
И трие ботуши в твойто антре.

В измития под, в лъсналия от сода
и луга хол, в пълния леген
то нахлува като лоша природа,
така поизгърбено, като мен,
като мен – вдъхновена виелица,
като мен – презряло отдих, легло,
с очи, измити във девет кладенеца,
към тебе повдига си погледа то.

Във взора му влизаш като в затвора,
не ще се измъкнеш току-така.
Гасиш лампата. Търчиш в коридора.
Вратата заключена. Ами сега!

Блъскаш, не блъскаш – все тая!
В другата стая? Там не ходи!
Дъщеря ти я пази тая стая
с пионерския шал на гърди.

И с ръце стиснала одеало,
още в клопката на съня,
с краката напред, отмаляло
се плъзва на пода твойта жена.

Летиш през рамката. Синьо-белите
парчета небе разпиляват стъкла.
През прозореца нахлува течение,
кюнецът клати свойта тръба.

На хоризонта червената линия
озарява челото ти с кръв.
Ти чуваш как времето славим ние
с гласа на войнишката стръв.

На дъщеря ти гласът се издига
над брези и облаци, над града,
където мракът се къса и мига
последната утринна звезда.

Първата чинка разкъсва затишието…
(Чистота утринна да извести.)
А ти се ослушваш и тежко дишаш –
защо така жалко ридаеш ти?

Скърца на ветропоказателя шиша,
под гредореда вятър свисти.

_____________

* Това е най-загадъчният куплет на поемата, който е в контраст с останалия текст по няколко направления. Прекият му смисъл е доволно замъглен и звучи като намек за пранги и белезници – това, което евентуално се случва на героя СЛЕД описаните събития, за които се използва сложен, но конкретен образен език. Това четиристишие е единственият откъс, за който съм си позволил по-съществено отклонение от съдържанието на оригиналния текст.
Прилагам тук още един вариант за куплета на български, както и оригиналния откъс. Отворен съм към предложения за друга интерпретация на български.

Вариант:
На дълъг прасец – отворена пранга,
от бъчва обръч затваря кръга;
Но синкави длани стискат щанга
и обръча мачкат – щърбят ръба.

Оригинал:
На голенастых ногах ухваты,
Колоды для пчел — замыкали круг.
А он переминался, угловатый,
С большими сизыми кистями рук.

** В оригиналния текст се посочва конкретно предприятие в Кунцево – фабриката “Ногин”. Виктор Ногин (1878 – 1924) е руски революцинер и съветски държавник, пръв народен комисар (министър) на търговията и промишлеността. Има несъгласия с Ленин. Не е репресиран, но минава на по-ниски длъжности.

*** Има се предвид жп букси – приспособления към колелетата на влака, издаващи характерно тракане.

 

Смъртта на пионерката

От бурята изкъпан,
потрепва нежен лист.
Ах, колко си ми скъпа
ти, птичко с глас пречист!

Валя, Валентина,
как ще дишаш ти
в бялата палата
с чистите врати?
Паяжина фина –
огнен капиляр:
тлее скарлатина,
в смъртоносна жар.

Ти мълчиш, защото
устните горят
и над теб си мерят
доктори умът.
Бедно таралежче –
стригано дете,
Валя, Валентинче,
пак ли те тресе?
Клюмат изсушени
мъртвите цветя,
както ти от зноя
клюмаш със глава.
Под езика стенеш,
звук не пускаш вън,
но защо ресниците
пак натиска сън?

Бравата обажда се.
(Спи. Спи. Спи.)
Но над теб изливат се
майчини сълзи:

Валенка, Валюша!
Мамино дете!
Искам да си спомниш
твойто кръщене!
Кръстчето ти нося…
Че без теб сега
тъне във немара
всичко у дома.
Всичко съм зарязала –
крави, зарзават –
тръшка ги заразата
и мучат от глад.
Свините ни бягат,
в стаите е прашно,
гърлото ме стяга
и без теб е страшно!…
Но се дърпа Валенка,
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Бузата ти мокри
придошла сълза;
в близките прозорци –
дъжд като река.

Миглите си вдига
Валя със тъга.

Като на флотилии
идат отдалеч –
облаци пробити и
със огромен теч.

Над града се носи
облачен парад;
мълнии с откоси
движат се в отряд
и червени шалчета
с вятъра летят.

В мокрото сияние –
облачният слой,
сякаш очертание
на глави под строй.

Те се хвърлят в боя
с блузи от сатен;
с воя на пороя
сякаш рухва бент,

в небосвода вие
духов инструмент.

Свири той в небето над
болничния двор;
движат се отряд с отряд
за вечерен сбор.

Затъмняват слънцето
(тъмно като в скрин) –
пионерите от Кунцево,
пионерите от Сетун,
пионерите от фабрика “Ногѝн”.

Долу над детето
майчината скръб
се склонява – ето,
тя превива гръб:
веч не ще целува
детското лице.
Валентина скоро
трябва да умре.

Аз ли не събирах
зестра и сребро,
кожи и коприна –
само за добро!
Аз ли не спестявах!
Блъсках ден и нощ
и за тебе на́две
цепех всеки грош.
Крави съм доила,
пилци съм броила,
че да ми е мило
чедо под венчило.
…Но се дърпа Валенка –
кръстчето не ще.
Сълзи лее маминка:
Що така, дете!

Друго я вълнува
Валя пред смъртта.
Валя съществува
жива в младостта.

Младостта ни водеше
в смъртен бой напред;
младостта ни хвърляше
в кронщатския лед.*

Влачеха телата ни
бойните коне;
стреляха площадите
в нашето сърце.

Нас ни разгоряваше
бунтът на кръвта;
взорът ни разкъсваше
сляпа тъмнина.

Нека крепне дружбата –
вран кон и боец;
възмъжава службата
с огън и свинец.

Майката Земя да се
напои със кръв;
да роди от костите
нов живот и стръв.

За да може в тялото
на това дете
да възкръсне цялото
наше битие.

Валя, Валентина,
виждаш ли, че пак
вие се на шнура
базовият флаг?

Мълния на хълма –
знамето блести.
Хей, бъди готова! –
мощен гръм трещи.

Капки на поляната
като от капчук;
Валя в синя манта
рапортува тук.

Тихо над леглото
с фина лекота
вдига се за рапорт
детската ръка.

“Винаги готова!” –
екне окол’връст;
пада до леглото
малък златен кръст.
След това полека
детската ръка
пада на дюшека
в потна мекота.

Ала през пролука –
сините стъкла,
слънцето нахлува
в стаята сега.

Паднала в постелята
майката реве.

Вънка пеят пиленца,
тук си е добре.

Туй то!

Ала няма
песента да спреш.

Песента изгрява
в детския бъбреж –

и подема песен
нашата младеж.

Песента възниква
с тропот на нозе

във света, открит към
бесни ветрове.


__________

* Реминисценция за Кронщатското въстание на балтийските моряци против властта на болшевиките през 1921 по време на военния комунизъм. Въстанието е удавено в кръв, но Ленин преосмисля и коригира радикално политиката си. Фактически това е краят на военния комунизъм и началото на НЕП-а. (Новата икономическа политика.)

Превод от руски Иво Балев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020

 

ЕРОЛ ИБРАХИМОВ ИЗЛИЗАМ (29.05.2020)

 

ЛЮБОВ И СПРАВЕДЛИВОСТ ПО ВРЕМЕ НА ХОЛЕРА

Алла Горбунова – Настана ден (29.05.2020)
Антон Марлов – Суетен ли си? (5.05.2020)
Владимир Раденков – Предестинацията на презапасяването (2.05.2020)
Калоян Георгиев-Кокича – Под карантината (1.06.2020)
Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар (29.05.2020)
Ю Дзиен 于坚 – Епохата на епидемията (30.05.2020)

 

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ СЪНУВА

Нова социална поезия сънува 1

 

ПОЕЗИЯ

Анита Загорова – Гренландия (29.05.2020)
Анна Грозева – Дом ли е квартирата (1.06.2020)
Ваня Вълкова – Дистанционна среща (4.06.2020)
Велимир Макавеев – Сънища в градината (5.05.2020)
Венцислав Арнаудов – Young fathers (31.05.2020)
Владимир Сабоурин – Любовта е (Поема) (5.05.2020)
Гала Димитрова – Гмурни се в синева (3.05.2020)
Гергана Валериева – Искам да пиша за щастието (30.05.2020)
Димана Иванова – Adios, червенокоске! (31.05.2020)
Добринка Корчева – На първа фронтова (3.05.2020)
Екатерина Глухова – На моята светлина (4.06.2020)
Елена Немска – На небосвода блед (1.06.2020)
Елка Василева – Остри са ръбовете на откровението (3.05.2020)
Йосиф Бродски – Аз съм твой (31.05.2020)
Катя Герова – Лудите (5.05.2020)
Мариян Гоцев – Надвесена през прозореца (1.06.2020)
Марко Видал – Стига сте парадирали бе, педераси (30.05.2020)
Надежда Иванова – Тоя див страх да (31.05.2020)
Никола Галчев – Ще дойде ден (4.06.2020)
Николай Гумильов – Credo (5.05.2020)
Рашко Марков – Кръвни кривини (2.05.2020)
Светла Караянева – Разред твърдокрили (31.05.2020)
Силяна Щилянова – Убий любимите си (2.05.2020)
Таня Николова – Ескимоска любовна песен (5.05.2020)
Христина Василева – Момичетата и историята (30.05.2020)

 

ИНТЕРВЮ

Словото е начало с много посоки. Разговор с Камелия Щерева (5.05.2020)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Вирусът като форма на живот (29.05.2020)
Владимир Сабоурин – Пандемия и пиар (5.05.2020)

 

ПРОЗА

Ерол Ибрахимов – Въпроси (31.05.2020)
Жан Лорен – Двойникът (4.06.2020)
Зоя Христова – Скок в кариерата (1.06.2020)
Костадин Пасков – Какво да правиш толкова време вкъщи ли? (3.05.2020)
Мариан Желев – Последна линия (2.05.2020)
Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso (29.05.2020)
Стефан Кисьов – Котка на пълен работен ден (5.05.2020)

 

КРИТИКА

Владимир Градев – Свободата на Рафаело
Емилия Дворянова – Пейзаж с падането на Икар (географии по Брьогел) (4.06.2020)

 

ДОКУМЕНТИ

Великата война: сияние и заслепление. Разговор на Ани Илков с Владимир Сабоурин за Ляво поколение, дясно поколение (2019) (5.05.2020)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Как Времето идва да поиска сметка. Две поеми от Едуард Багрицки в превод на Иво Балев (5.05.2020)

 
Броят представя визуалния артист Камелия Щерева

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X