Добринка Корчева – Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те

Калоян Богданов, На портрета отзад 2

 

Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те, един главен редактор на голямо издание, в което работех тогава, ми даде снимки.

Нямаше повод, затова известно време се борех с изненадата.

За моите малко над 20 години сюжетът на снимките беше кошмарен: хора във военни униформи изследват огромна яма, пълна с човешки останки.

Измина поне час, докато разбера, че това е: Катин!

Какво още ми предстоеше да разбера, в прекалено дългите години, в които вървях насън и наяве по последния им маршрут?

Не знаех това, което незнайно как е узнал главният редактор: за моя прадядо, Болеслав Лешчински, потомък на стар полски род от Лвув-Львив, чиито следи се губят в „голямото преселение“, в движението на огромни маси хора в Първата световна война, в октомврийски преврати, чудовищни злодеяния на ВЧК, гладомори, окупации, анексии…

Следите на бившия адютант на генерал губернатора на Одеса, морския офицер Болеслав Лешчински, отвеждат там, към братската могила край Катин.

Останало е много малко, недокоснато от тлен: няколко снимки, удивително непожълтели, часовник и последното писмо до децата.

Един кортик, който не може да се открие в „Двамата капитани“ на Вениамин Каверин.

С гравиран надпис, то се знае – „Одеса“.

Днес, когато погледът и нозете вече са пресекли мислено всички мислими и немислими пътеки, вече не се сърдя на онзи човек, оставил пред мен без коментар снимките.

Много години исках да издълбая с кортик всички земи и да намеря поне онова копче от полска военна униформа, което героят на Вайда във филма му за Катин получава.

Това е всичко, останало от баща му.

Ръка над пръстта, която е израз на вика, опит за дишане над черната угар на историята като непомерно злодеяние.

Над Ирпен утре, над Буча…, ще стоят на колене други деца и внуци и те ще искат само едно: възкресение чрез възмездие.

За да има Пантеон, е необходим Трибунал.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Occam’s  raZor

Калоян Богданов, На портрета отзад 4

 

“Това е прокси марионетна война с Русия, независимо дали  го казваме или не”, Леон Панета по Bloomberg tv: 17 март 2022 г.

Въпросът към него е:

Трябва ли да се тревожим, че може да отидем твърде далеч и да провокираме Русия?

Панета:

„Малко е трудно да се опитваш да внимаваш и да не отвръщаш, когато някой те пребива от бой. Точно това става. Ние участваме в конфликт. Това е прокси война с Русия, независимо дали го признаваме или не. Реално точно това се случва… И по тази причина, ние трябва да гарантираме предоставянето на толкова въоръжаване, колкото е възможно, за да дадем на украинците способността да продължат тази много смела борба. Те са заложили живота си, сражават се толкова добре…”

Прокси война?  Това е все едно вместо доблестни офицери на честта да накараш да се дуелират техните секунданти.

Това което знам от психоанализата е, че колкото по-смислени интерпретациите, толкова  по-безсмислени. Интерпретациите са боклук.

Прокси войната е сляпото петно в неизявяващото се истинско лице на войната.  Става по-ясно казаното от Дельоз защо войната днес се води  срещу неспецифициран враг в неспецифицирано   обкръжение.

Войните се водят в името на справедливост.

Прокси войните  са самата подлост на режисиран реалити  формат.

Води се перманентна глобална гражданска война. Тази война няма наполеоновското величие на регулярни войни между две големи човешки армии или между две антагонистични класи.  Поради асиметрията в конфронтацията войната не е толкова между актуални сили, колкото върху самата дефиниция на войната.

Още Кромуел нарича англичани и испанци провиденциални врагове.

Щатите и  Русия под същото изкривено   прокси  Провидение отдавна не крият, че са врагове. Колко отдавна?  Може би по делението на Хабермас между две дати – 1945 и 1989.  При първата поне е имало договори, дори и на сталинска салфетка. При втората – незастрахован триумфализъм  на еднополюсен свят.

Провидението  размито в какви ли не постмодерни профили – от гледане накриво, аспектна слепота или може би паралакс, хипер-симулация  или големия Филтър  на акселерационистите.

Сякаш светът се е оставил на своята контингентност, случаен свят на самоизпълняващо се Провидение, където капиталът е автоматичен субект.

По зла пародия неолибералните фикции на Фуко (държавите като модалност на пазара, с конкуренция сменила  размяната) доведоха до пренатягане на отношенията между тях, както конкуренцията се изразява в пренатегнатост на пазара за отделните капиталисти.

При липса на ограничения една унилатерална империя на неолиберален глобализъм  и  агресивен пазар е по-добре да се разглежда като експлозия.

Как ще свърши светът на акселератския Капитал, подчинил дори своя не-свят на пълно изличаване? Дали ускорението на Капитала е управляемо или взривоопасно?  Дали „техономичното”, както сбито го нарича Ник Ланд,  ускорение е ядрена бомба или потребителска експанзия на комодифициран свят?

При липса на ограничения всеки положителен цикъл на обратна връзка  е по-добре да се разглежда като експлозия.

Може би инициирането на техономичното ускорение е като реакция на делене, която обрича всяко напреднало общество на изчезване. Следователно техономичното ускорение би било един от кандидатите за така наречения Голям филтър, причината, поради която не наблюдаваме други  развити  общества във Вселената (цит. по Джъстин Мърфи).

Докато очакваме имплозията на Руската империя  в запечатания съд на нейния психотизъм, акселератската бомба на хипер-модерната  империя на Щатите е друг кандидат за провиденциален Филтър.

Империята не е субектът фронтално срещу мен, а едно враждебно обкръжение.

Карл Шмит е смятал империите за светска версия на теологичния катехон, Katechon се счита за “поддържаща сила”, действаща в историята, способна да преодолее хаоса, макар и под формата на различна от тази на технологичния контрол над света.

Katechon е понятие, което дава възможност да се мисли за сила, която действа в историята по съзидателен, но непрогресивен начин, сила, способна да установи ред, който обаче е уязвим.

Желязната завеса бе катехон, както и взаимно осигурената деструкция на ядрен шантаж.

О мои врагове, няма врагове – с тази реверсивност Дерида искаше да се опълчи в „Политики на приятелството” срещу Карл Шмит, ужасния юрист на нацисткия Райх.

Какво казва Шмит? Врагът е условие за автентичност на човешкото съществуване. Чрез своето присъствие той “предпазва” индивидите “от самозаблудата [Selbstbetrug]”, която се появява в един чисто индивидуалистичен свят. Врагът е “инструментът, който върховната власт използва, за да ни постави в едно обективно събитие, … такова, в което сме изправени пред “собствения си въпрос” и трябва да “отговорим,  действайки”. “

Моят враг е приелият форма мой  собствен въпрос.

Страхът от имперски саморазпад  накара кликата на Путин да загърби отговора, даден още от Ленин в началото  на Първата световна война:

„Никой не може да бъде обвиняван за това, че е роден като роб; но роб, който не само избягва стремежа към свобода, но и оправдава и възхвалява своето робство (например, нарича задушаването на Полша и Украйна и т.н. “защита на родината” на великите руснаци) – такъв роб е лизач и простак, който предизвиква законно чувство на възмущение, презрение и отвращение.”   (Ленин, 1914 г.).

Ленин, който напада своите, следователно подкрепя враговете, това е причината  да е толкова презиран и до днес заради истинските въпроси/врагове.

Дистинкцията приятел/враг тук не работи дори и с превратностите, с  които я нищи Дерида. 

Но не и при тези, които не могат да се нарекат наследници на Ленин, и актуализират  неоцаристкия  тормоз над малките държави.

Войната важи за  маргинална Украйна,  а катехоничният страх от изчезване е за провиденциалните империи.

Колкото по-могъщо Провидението,  толкова по-изкривено.

Но и до днес не са ли са се запазили  въпросителните на (само)щадяши се империи,  водещи  нерегламентирани прокси войни, докато тероризмът не се обърна срещу самите тях и те получиха своите врагове?

Мирът винаги е бил  мир  на щадящи войни с колатерални жертви.

Има  само толкова кастрация, колкото можеш да понесеш – това ли е щаденето в психоаналитически формат? Тоест в случая на Украйна да се доставят ракети с щадящ радиус, да не се стига  твърде далеч  и т. н.

Самощадящите се империи предпочитат махленския бой, империи на  воайористки  запалянковци, където българската агитка разбира играта, но единствено отстрани.

Сега Украйна е войникът на Европа и има реален враг. Това ли е провиденциалната  съдба  на Украйна? Да воюва вместо нас? Да воюва със собствения си въпрос?

„Войник, заобиколен от врагове, ако иска да си проправи път навън, трябва да съчетае силното си желание за живот със странно безгрижие към смъртта. Той не трябва просто да се придържа към живота, защото тогава той ще бъде страхливец и няма да успее да избяга. Той не трябва  само да чака смъртта, защото тогава той ще бъде самоубиец и няма да може да избяга. Той трябва да търси живота си в дух на яростна индиферентност към всичко това. Той  трябва да желае живота като вода и да пие смъртта като вино” (Честъртън).

Войната не е желана от никого, но тя е обект-причината на всяко желание и закон. Номосът на земята се свежда само до това – придобиване на територии и на ресурси. Невъзможен закон на бедствие, макар и неотвратим като смъртта.

В юридическата  пустиня на Украйна сега eдинственият изгубен обект на желание  е бръсначът на Окам,  Occam’s raZor, и дори храбрият войник Швейк не подозира, че го държи, докато изскача от окопите и започва да крещи:  Не стреляйте, тук има хора!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Габриел Гарсия Маркес – Полковникът няма кой да му пише

Калоян Богданов, Хиперрел. Портрет

 

През прозореца в канцеларията проникваха стенанията на кастрираните животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако до десет минути не дойде, аз си отивам“, обеща си полковникът след два часа чакане. Но изчака още двайсет минути. Канеше се да си тръгне, когато дон Сабас влезе в канцеларията, следван от група ратаи. Мина няколко пъти покрай полковника, без да го погледне.

Забеляза го едва след като ратаите излязоха.

– Вие мен ли чакате, друже?

– Да, друже – каза полковникът. – Но ако сте много зает, мога да дойда по-късно.

Дон Сабас не го чу от другата страна на вратата.

– Връщам се веднага – каза.

Беше знойно пладне. Канцеларията блестеше с отблясъците от улицата. Замаян от горещината, полковникът неволно затвори очи и веднага му се присъни жена му. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.

– Не се будете, полковник – каза. – Ще спусна щорите, защото в тази канцелария е ад.

Полковникът я проследи с напълно отсъстващ поглед. Тя го заговори от полумрака, след като затвори прозореца.

– Вие често ли сънувате?

– Понякога – отговори полковникът, засрамен, че е заспал. – Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.

– Аз всяка нощ имам кошмари – каза жената. – Сега пък ми се ще да знам кои са непознатите, които човек среща в сънищата си.

Включи електрическия вентилатор. „Миналата седмица някаква жена ми се яви до леглото“, каза. „Събрах сили да я попитам коя е и тя ми отвърна: „Аз съм жената, която преди дванайсет години умря в тази стая.“

– Къщата бе построена едва преди две години – каза полковникът.

– Така е – каза жената. – Това означава, че и умрелите грешат.

Жуженето на електрическия вентилатор сгъсти полумрака. Полковникът губеше търпение, измъчван от сънливост и от каканиженето на жената, която от сънищата бе преминала направо към тайнството на прераждането. Изчакваше някаква пауза, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в канцеларията заедно с надзирателя.

– Четири пъти претоплям супата ти – каза жената.

– Ако искаш, я претопляй и десет пъти – каза дон Сабас. – Но сега не ми играй по нервите.

Отвори огнеупорната каса и връчи на надзирателя навити на руло банкноти заедно с куп указания. Надзирателят повдигна щорите, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на помещението, но въобще не реагира. Продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът се изправи в мига, в който двамата мъже пак се канеха да напуснат канцеларията. Дон Сабас спря, преди да отвори вратата.

– Какво ще желаете, друже?

Полковникът забеляза, че и надзирателят го гледа.

– Нищо, друже – каза. – Исках да говоря с вас.

– Кажете ми веднага за какво – каза дон Сабас. – Нямам нито минута за губене.

Остана да чака с ръка върху топката на вратата. Полковникът усети как минават най-дългите пет секунди в живота му. Стисна зъби.

– По въпроса за петела – прошепна.

Тогава дон Сабас отвори вратата. „По въпроса за петела“, повтори с усмивка и избута надзирателя в коридора. „Светът се сгромолясва, а моят другар само за петела си мисли.“

После се обърна към полковника:

– Много добре, друже. Веднага се връщам.

Полковникът застана неподвижно в средата на канцеларията, докато чу стъпките на двамата мъже в края на коридора. После излезе да се пошляе из селото, застинало в неделната сиеста. Нямаше никой в шивачницата. Кабинетът на лекаря бе затворен. Никой не наглеждаше стоката, изложена в магазините на сирийците. Реката беше една стоманена лента. Някакъв мъж спеше на пристанището върху четири варела с петрол, с шапка върху лицето, за да го предпазва от слънцето. Полковникът се упъти към дома си, убеден, че е единственото движещо се нещо в селото.

Жената го чакаше с пълен обяд.

– Взех на кредит с обещанието да платя утре рано – обясни.

По време на обяда полковникът ѝ разказа случките от последните три часа. Тя го изслуша с нетърпение.

– Работата е там, че на теб не ти достига характер – каза после. – Държиш се така, сякаш си отишъл да просиш милостиня, докато би трябвало да влезеш с вдигната глава, да дръпнеш дон Сабас настрани и да му кажеш: „Друже, решил съм да ви продам петела.“

– Колко било лесно – каза полковникът.

Тя зае войнствена поза. Същата сутрин бе разтребила къщата и бе облечена необичайно, със старите обувки на мъжа си, с мушамена престилка и с кърпа на главата, завързана с два въ­зела над ушите. „Нямаш никакъв усет за сделки“, каза. „Когато продаваш нещо, трябва да изглежда така, като че ли ще купуваш.“

Полковникът откри във вида ѝ нещо забавно.

– Остани си така – прекъсна я той. – Съвсем същата си като човечето от овесените ядки „Квакер“.

Тя смъкна кърпата от главата си.

– Говоря ти сериозно – каза. – Ей сега ще отнеса петела на дон Сабас и се обзалагам на каквото искаш, че след половин час ще съм тук с деветстотин песо.

– Нулите са ти замаяли главата – каза полковникът. – Вече започваш да залагаш парите от пе­тела.

Не му беше лесно да я разубеди. Бе посветила сутринта да състави наум тригодишна програма, но без агонията в петъците. Бе подредила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Бе направила списък с основните неща, от които се нуждаеха, като не бе забравила и чифт нови обувки за полковника. Бе определила мястото за огледало в спалнята. Мигновеният провал на плановете ѝ я изпълни със смесено чувство на срам и негодувание.

Легна си за кратка сиеста. Когато стана, полковникът седеше в двора.

– А сега какво правиш – попита тя.

– Мисля – каза полковникът.

– Значи въпросът е решен. Ще можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.

Но всъщност полковникът бе решил да продаде петела още същия следобед. Помисли си за дон Сабас, сам срещу електрическия вентилатор в канцеларията, и как се приготвя за всекидневната инжекция. Предвиждаше отговорите му.

– Занеси му петела – посъветва го жена му на излизане. – Чудото става, когато видиш лика на светеца.

Полковникът се възпротиви. Тя го преследва до външната врата с отчайващо нетърпение.

– Ако ще и войската да е в канцеларията – каза. – Хващаш го за ръката и не го пускаш, докато не ти даде деветстотинте песо.

– Ще си помислят, че подготвяме атентат.

Тя не му обърна внимание.

– Помни, че ти си стопанинът на петела – настояваше. – Помни, че ти му правиш услуга.

– Добре.

Дон Сабас беше в спалнята с лекаря. „Възползвайте се сега, полковник“, му каза жената. „Докторът го подготвя за пътуването му до чифлика и няма да се върне до четвъртък.“ Полковникът бе разкъсван от две противоположни сили: въпреки решението си да продаде петела, искаше му се да бе дошъл един час по-късно, за да не завари дон Сабас.

– Мога да почакам – каза.

Но жената настоя. Отведе го в спалнята, където мъжът ѝ седеше по гащи в кралското си ложе, втренчил в лекаря безцветните си очи. Полковникът изчака, докато лекарят затопли епруветката с урината на пациента, подуши изпаренията и направи одобрителен жест към дон Сабас.

– Ще трябва да го застреляме – обърна се лекарят към полковника. – Диабетът е прекалено бавен, за да довърши богаташите.

„Вече направихте всичко възможно с проклетите си инжекции с инсулин“, каза дон Сабас и подскочи на отпуснатия си задник. „Но аз съм костелив орех.“ А после към полковника:

– Давайте, друже. Когато ви потърсих по обед, дори шапката ви не открих.

– Не нося шапка, за да не ми се налага да я свалям пред никого.

Дон Сабас започна да се облича. Лекарят пъхна в джоба на сакото си епруветката с кръвна проба. После подреди чантата. Полковникът помисли, че се кани да се сбогува.

– На ваше място бих изпратил на този другар сметка за сто хиляди песо – каза. – Така няма да сте толкова зает.

– Вече съм му предложил сделката, но за един милион – каза лекарят. – Бедността е най-доброто лекарство за диабета.

„Благодаря за рецептата“, каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха дебелия си корем в панталоните за езда. „Но не я приемам и така ще ви спестя нещастието да станете богат.“ Лекарят видя зъбите си, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна си часовника без приз­наци на нетърпение. В момента, в който си нахлузваше ботушите, дон Сабас неочаквано се обърна към полковника.

– Добре, друже, какво става с петела?

Полковникът видя, че и лекарят очаква отговора му. Стисна зъби.

– Нищо, друже – измънка. – Ами дошъл съм да ви го продам.

Дон Сабас си дообу ботушите.

– Много добре, друже – каза равнодушно. – Това е най-разумното нещо, което можеше да ви хрумне.

– Вече съм много стар за тези мъчнотии – оправда се полковникът пред непроницаемото изражение на лекаря. – Ако бях с двайсет години по-млад, друго щеше да е.

– Вие винаги ще сте с двайсет години по-млад – възрази лекарят.

Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той не го стори. Облече кожено яке с цип и се приготви да излезе от спалнята.

– Ако искате, ще говорим идната седмица, друже – каза полковникът.

– И аз това щях да ви кажа – каза дон Сабас. – Имам клиент, който може би ще ви даде четиристотин песо. Но трябва да изчакаме до четвъртък.

– Колко? – попита лекарят.

– Четиристотин песо.

– Бях чул, че струва много повече – каза лекарят.

– Бяхте ми казал деветстотин песо – каза полковникът, окуражен от смайването на доктора. – Това е най-добрият петел в целия департамент.

Дон Сабас отговори на лекаря.

„В друго време всеки би дал и хиляда“, обясни. „Но сега никой не смее да пусне добър петел. Винаги има опасност да те изнесат от арената, надупчен от куршуми.“ Обърна се към полковника с подчертано прискърбие:

– Това исках да ви кажа, друже.

Полковникът кимна с глава.

– Добре – каза.

Последва го по коридора. Лекарят остана в гостната, задържан от жената на дон Сабас, която му поиска лек „за ония неща, дето човек изведнъж ги получава, ама не се знае от какво са“. Полковникът го изчака в канцеларията. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари по всичките си джобове и подаде четири банкноти на полковника.

– Ето ви шейсет песо, друже – каза. – Когато се продаде петелът, ще уредим сметките.

Полковникът придружи лекаря покрай магазинчетата на пристанището, които започваха да се оживяват с привечерната прохлада. Шлеп, натоварен със захарна тръстика, се спускаше по течението на реката. Полковникът забеляза, че лекарят е необичайно сдържан.

– А вие, докторе, как сте?

Лекарят сви рамене.

– Горе-долу – каза. – Мисля, че имам нужда от лекар.

– От зимата е – каза полковникът. – На мен ми се разстройват червата.

Лекарят му хвърли поглед, напълно лишен от професионален интерес. Поздрави последо­вателно сирийците, седнали пред вратите на магазините. Пред вратата на кабинета полковникът изложи решението си за продажбата на петела.

– Не можех да сторя друго – обясни. – Това животно се храни с човешко месо.

– Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас – каза лекарят. – Сигурен съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.

– Мислите ли?

– Сигурен съм – каза лекарят. – Ще направи същата изгодна сделка като прочутото му патриотично споразумение с кмета.

Полковникът не искаше да повярва. „Другарят ми сключи това споразумение, за да отърве кожата“, каза. „Така можа да остане в селото.“

„И така можа да купи на половин цена имотите на собствените си другари по партия, които кметът прогони от селото“, възрази лекарят. Почука на вратата, защото не намери ключовете в джобовете си. После извърна лице към недоумението на полковника.

– Не бъдете наивен – каза. – Парите интересуват дон Сабас много повече от собствената му кожа.

Тази вечер съпругата на полковника излезе да пазарува. Той я придружи до магазините на сирийците, като предъвкваше разобличенията на лекаря.

– Потърси веднага момчетата и им кажи, че петелът е продаден – каза му тя. – Не бива да ги оставяме да си мечтаят.

– Петелът не е продаден, докато не се върне дон Сабас – отвърна полковникът.

Завари Алваро да играе на рулетката в салона за билярд. Заведението кипеше в неделната вечер. Горещината изглеждаше по-плътна поради вибрациите от радиото, пуснато с пълна сила. Полковникът се загледа в ярко изрисуваните числа върху дългата покривка от черна мушама; осветяваше ги газен фенер върху кутия в средата на масата. Алваро се бе заинатил да губи на двайсет и три. Докато следеше играта над рамото му, полковникът забеляза, че при девет завъртания четири пъти се падна единайсет.

– Заложи на единайсет – прошепна в ухото на Алваро. – Най-често излиза.

Алваро впери очи в мушамата. При следващото завъртане не заложи. Извади пари от джоба на панталона, а с тях и лист хартия. Подаде го на полковника под масата.

– От Агустин – каза.

Полковникът прибра листовката в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единайсет.

– Започни с малко – каза полковникът.

„Може да се окаже добро предчувствие“, възрази Алваро. Няколко съседни играчи оттеглиха залозите си от другите номера и заложиха на единайсет, когато огромното многоцветно колело вече се бе завъртяло. Полковникът се притесни. За пръв път изпитваше опиянението, страха и горчивината от хазарта.

Излезе петицата.

– Съжалявам – каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за вина проследи дървената лопатка, която изгреба парите на Алваро. – Така е, като се бъркам в неща, дето не ме засягат.

Алваро се усмихна, без да го погледне.

– Не се безпокойте, полковник. Опитайте в любовта.

Внезапно тромпетите на мамбото замлъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати ръце. Полковникът чу зад гърба си сухото, рязко и студено изщракване от зареждане на пушка. Разбра, че е попаднал в полицейска хайка с нелегалния позив в джоба. Извърна се наполовина, без да вдига ръце. И тогава видя отблизо, за пръв път в живота си, мъжа, който бе стрелял срещу сина му. Стоеше точно пред него, а дулото на пушката бе насочено в корема му. Беше дребен, с индиански черти, обветрена кожа и излъчваше неприятна детска миризма. Полковникът стисна зъби и леко, с края на пръстите си, отмести дулото на пушката.

– Разрешете – каза.

Изпречи се срещу малки кръгли очи на прилеп. За миг се почувства погълнат от тези очи, сдъвкан, смлян и незабавно изхвърлен.

– Минете, полковник.

 

 

Габриел Гарсия Маркес, „Полковникът няма кой да му пише“
Превод от испански Емилия Юлзари
„Лъчезар Минчев“, София, 2022 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

„Именно това се нарича отмяна на руската култура“

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 6

 

Пушкин заточиха;
Лермонтов заточиха;
Достоевски осъдиха на смърт, после го съжалиха и заточиха;
Толстой отлъчиха от църквата;
Радищев осъдиха на смърт, после го съжалиха и заточиха;
Херцен заточиха, изтласкаха го от страната;
Огарьов арестуваха, изтласкаха го от страната;
Чаадаев подложиха на гонения, обявиха го за луд;
Гумильов разстреляха;
Есенин убиха и дълги години представяха убийството за самоубийство;
Манделщам заточиха и убиха;
Цветаева заточиха и докараха до самоубийство;
Хармс умориха от глад в лудницата;
Пастернак подложиха на гонения и не го публикуваха;
Бабел изтезаваха и разстреляха;
Пастернак подложиха на гонения и не го публикуваха;
Маяковски бе съден три пъти, лежа в затвора;
Ахматова подложиха на гонения, вкараха в затвора сина й, убиха мъжа й;
200 от най-умните граждани, цветът на нацията, изселиха от страната („философският параход“);
Бродски заточиха и изтласкаха от страната;
Шаламов два пъти вкарваха в затвора;
Аксьонов изселиха от страната;
Войнович подложиха на гонения (в буквалния смисъл на думата), изселиха от страната;
Коржавин заточиха, изтласкаха го от страната;
Солженицин подложиха на гонения, заточиха и изтласкаха от страната;
Ернст Неизвестни подложиха на гонения и изтласкаха от страната;
Биков подложиха на гонения (в буквалния смисъл на думата);
Шендерович изтласкаха от страната;
Акунин, Глуховски, Улицка, Шишкин бяха принудени за емигрират.

Именно това се нарича отмяна на руската култура.

 

Via Город Глуповъ
Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември 2022

Калоян Богданов, Диалог с куче без куче

 

ХЕРСОН

Борис Херсонски – Като гвоздей в дланта (2.11.2022)

 

OCCAM’S RAZOR

Златомир Златанов – Occam’s  raZor (1.11.2022)

 

КАНСЕЛИРАНЕ

„Именно това се нарича отмяна на руската култура“ (5.11.2022)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Мичев – Късам от философския речник (1.11.2022)
Алехандра Писарник – Изложба на Гоя (2.11.2022)
Анита Загорова – Куп от възможности (1.11.2022)
Ваня Вълкова – Останки в градинката пред сградата с растерна бяла дреха (3.11.2022)
Велина Караиванова – Без ярост – заводски (2.11.2022)
Владимир Раденков – Херцогиня дьо Германт от провинциалния парк (3.11.2022)
Владимир Сабоурин – Елегия за българския пъпеш и диня (6.11.2022)
Дамян Гочев – Прегърни – и се взри в очите на живо (3.11.2022)
Десислава Валентинова – Полите на Тесалоника (2.11.2022)
Добринка Корчева – Ние получихме история (5.11.2022)
Дора Радева – Соцносталгия, 1979 (1.11.2022)
Евгени Петров – Толкова близки ни бяха лицата (3.11.2022)
Ерика Джонг – Хората които живеят (4.11.2022)
Живка Балтаджиева – Одисей/Ulises (2.11.2022)
Здравка Шейретова – Какво е Август? (4.11.2022)
Йорданка Рашкова – Пътувам с автобус (1.11.2022)
Каролина Алмишева – Лицето ми студено отразява (4.11.2022)
Катя Герова – Сираци (6.11.2022)
Леонардо Херман – Време на пладнето (5.11.2022)
Марио Мелендес – Хвърлям камъни нa тези лебеди (4.11.2022)
Марион Колева – Христница (5.11.2022)
Мариян Гоцев – Свободни дървета край изобилни води (6.11.2022)
Марко Видал – Узбекска тетрадка II (Пустиня, провинция и манталитет) (5.11.2022)
Милена Бакалова – Дъщеря му (6.11.2022)
Петър Пейчев-Щурмана – Пусни ме да отплувам като (6.11.2022)
Рени Васева – Спомен за пролет (5.11.2022)
Уилфред Оуен – Оръжията и Момчето (2.11.2022)

 

ОБЩЕСТВО

Добринка Корчева – Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те (3.11.2022)

 

ПРОЗА

Иво Марков – Съботни модуси на истината (2.11.2022)
Илиян Семов – Вицове за Градската Десница (5.11.2022)
Марио Коев – И песен на безработен славей (4.11.2022)
Петър Тушков – Вазев, 1897. Пропаст (6.11.2022)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Габриел Гарсия Маркес – Полковникът няма кой да му пише (1.11.2022)

 
Броят представя визуалния артист Калоян Богданов

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Пуувитал Умеш – На вечеря парче от лунна светлина

Ивайло Божинов

 

1
Черно-бяла дъга

Въображението е цвете
което разцъфтява, щом се оставя в потока на твоите мисли
Можеш да си предполагаем роднина на увлечението в мен
Бих се радвал да си зебра
защото никое животно с мен не е сродено.
Ако това те притеснява,
помисли за възможностите
да се превърнеш в зебра
вътре в него
Мисля си кой друг цвят
би ти подхождал
наместо черно-белите ленти на зебра

2
Таблетки за дървета и други растения

Роден съм и отгледан под
обърнато наопаки гигантско сухо цвете
Можеш да го наречеш
Колиба отгоре с покрив от палмови листа,
Като кротко дете, земното притегляне не бе за мен
както някога за моя прародител, някой беше споменал,
Задавай въпроси можеш да бъдеш по-мъдър и по-голям от сега.
Срещнах пчелар и го питах
Какво правиш?
Той отвърна като бележник с услужливи мисли
Изпращам таблетки за дървета и други растения.
Усетих мой приятел
Превърнах малко въздух в дума
в благодаря
Усмивката му ме упъти да тръгна
Вървях с пълна торба от въпроси.

Както обичайно при суша
беше първото равноденствие на годината
баба поднесе вечерното слънце с набръчкана кора
Можеш да я наречеш
Домати запечени направо на огъня и
добавени с щипка сол през малък отвор.
Срещнах слепец
В устата му музей без светлина
и му зададох същия въпрос
Отговор от полунагарчащ вкус ми даде
Въпросите са забранено нещо
Те са процес, който разцепва езика ни.
Вървях още и още с въпроси
Двата ми крака покрити до уши в мазоли като речни камъчета
Сянката ми имитираше дузина смъртоносни зверове
ала никое не издаваше лай или вой.

Дядо и баба починаха
Вече ядях друга храна
Вървях по други пътища
Никой не оцвети ума ми с отговор
Сега съм символ на древните въпроси
Търсенето на отговори подхранва глада ми
Тялото ми e препълнено с въпроси
Можеш пътя ми да ми препречиш с пълни отговори.
Накрая ще ти кажа само,
планините израстват все по-големи защото
цял ден са търсели отговор и
небето отвръща с дъждовна вода
Можех да го чуеш
когато ушите ти са мокри.

3
Разперих веждите си като крила на птица без глава

Мистериозен шивач, който съшива и прави невъобразими създания
Пред него застанах с лице понеже не умея да си представям
Той поздрави
Но аз винаги обръщам тръна в цвете
Разперих веждите си като крила на птица без глава
След това
Той се усмихна сякаш умножи кътниците си по две
и аз разгърнах първата страница от ненаписана картичка поздрав
за да запазя специално същество за нея
Той съши създание
от думи изговорени от изнемога
и от глад

Казах не,
Той съши създание от нечий светлик в сумрака
и друго същество от незададени въпроси
и от неморалното мълчание на премиер
и от ехото на скоковете на цените
и от звука на булдозери които
сриваха колибите на хора без уста
Повторих не… и не
и гневно изкрещях
Това е първият неин рожден ден за мен от нашето познанство
Той ме изгледа като падащо перце
Рекох
че искам същество като
жена която банята си прави
сред плуващи парченца лед във вана от червени рози.
Отсреща отговорът дълго се забави
изчаках почудата му да се уталожи сама
Тогава той съши създание от щастието на малчугана в мен
но храната за това сияйно същество е винаги невидна.

4
Сринатите сърца на Индия

I.
Можеш да ходиш безгрижно по земята
без да знае небето
Попитай ме как
защото
моята страна редовно цепи по диагонал
докато непълноправните стенат
докато потиснатите горят
докато омразата става оръжие
докато една лъжа се оказва заразно послание
слънцето тогава на небето е мъртво,
и луната е мъртва
и звездите са мъртви
Тогава можеш да ходиш
без да знае небето

II.
На рафта вътре в Индийския океан
всичко може да бъде натикано
без да разбере солената вода
попитай ме как е възможно това
Моята страна редовно цепи по диагонал
когато жълт булдозер е забравен
след като срина дом
и бедното момиче гледа своя сринат дом
полуживо тяло
сред премъдростта изпратила хората срещу момичето
Океанът изяжда
собствените си очи, уши
и собственото си сърце
След това
без да разбере водата
всичко може да бъде натикано
на рафта вътре в Индийския океан

5
На вечеря парче от лунна светлина

Обител на равнината който има много небе
и обитател на планината, негово е близкото небе
се срещат и бъбрят.

Обитателят на равнината: тези пътища…. ….
са взели назаем много дървета от мен.

Обитателят на планината: мога да ти ги върна,
Само гледай да имаш на вечеря парче от лунна светлина
( И двамата се смеят )
Обитателят на планината: нашите жени, с ръцете си, които толкова са дълги,
достигат облаците като рафтове
Поставили са разни леки вещи
вятърът понякога ги мести,

Обитателят на равнината: в далечината нашите госпожи изглеждат като дребосъци
решават задачи, докато сънуват,
Понякога
от дрямката изваждат разни съвсем дребни мисли,

Обитателят на равнината: небето старее вече
и ми се иска да бъда почти млад

Обитателят на планината: сънувам почти само факти
защото управниците гледат на хората като на враг

Обитателят на равнината: държавата гради пътища в полята
Умираме, ако се противим
Обитателят на планината: държавата разбива планината:
Умираме, ако се противим

Обитателят на равнината: близо до умрелите
гърлата ни стават на пиано с нисък тембър,
Протягаме ръце до някой близо
като къси изречения

Обитателят на планината: стенем объркани къде да погребем
решителния взор на мъртвите
(в скръб…. двамата отпиват)

Обитателят на равнината: схемата на управниците бе да превърне спирта в лукс
Обитателят на планината: управниците превръщат религията в алкохол
(двамата чупят думи и залепят думи
залепят думи и чупят думи)

Обитателят на планината: защо … не сложиш в тигана шишето вместо риба
Искам да изям чаша риба.

Обитателят на равнината: косите ти говорят с пода, изправи се.
Обитателят на планината: трябва само да изскоча от шишето.
Обитателят на равнината: защо стоиш сякаш краката ти израсли са накриво
Почакай малко въртя шишето
„Скачай, скачай сега“

Обитателят на планината: ти също носиш името на мой приятел
И ти явно мой приятел да! да! ти си мой приятел
Обитателят на равнината: вика ooo! и маха с ръце като Импровизация на птица
А твоя приятел също ли му викат като мен!
О! това съм аз.
(Главите оклюмали при шията)

хммм… ррр …няма…..пътища…. няма мини…
ррр …хммм…нашите планини….нашите полета

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Узбекска тетрадка I (Бухара и Ташкент)

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Бухарски залез

Цялото великолепие на един минал свят лежи
Под краката ни
Ти гледаш към хоризонта
Аз пък понечвам да хвана ръката ти
Знам че не може и ми отказваш жеста

Камилите плачат

 

Бухарска махала I

Прашният въздух забавя темпото на всички домакини
които в жегата на един летен ден
отиват да купят хляб
Между мадраси и джамии под яркото слънце играят деца
Над праха на една вечна пустиня
едно момченце с изтъркани дрехи хваща момиче за ръка
Аз ги снимам
И те щастливо хихикат и се затичват по прашната улица
Наникъде

 

Ташкентско метро

Скъсаните ми черни дънки привличат вниманието
На пътниците във вагона
Аз пък се разкрачвам
Млади стройни момчета –
облечени в елегантни и евтини костюми
и с класическа мъжка прическа –
ме гледат изумени
Погледите им се вперват в чатала ми
Оная ми работа се надървя

 

Чилонзор

До магазините за един лев
Между сервизите за телефона пълни с тинейджъри
На тротоара до бабите продаващи лепешки
И младите домакини търсещи офертата на деня
Сред продаващите малки дреболии седнали на земята
Чакам аз своя човек в този облачен ден
До локвата на счупения тротоар
Знам че не може да го целуна
Даже не може да го прегърна
Здрависваме се по мъжки
И тръгваме към пазара
За да купим домати
Като две добри домакини

 

В ташкентска чойхона*
ти ми каза, че в тази шибана държава
никой не се ебе
аз се учудих и си помислих
как така, щом след една седмица тука
вече са ме таковали трима женени мъже

*Типично узбекско заведение за чай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Антонен Арто – Писмо до Пиер Льоб от 23 април 1947 г.

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Какво е Бодлер?
Какво бяха Едгар По, Ницше, Жерар
дьо Нервал?
Тела
които ядяха,
храносмилаха,
спяха,
хъркаха веднъж на нощ,
серяха
между 25 и 30 хиляди пъти
и преди 30 или 40 хиляди хранения,
40 хиляди нощи сън,
40 хиляди хъркания,
40 хиляди сладко-кисели устни трябва
да представят
по 50 стихотворения, когато се събудят;
това наистина не е достатъчно,
и равновесието между магическото производство и автоматичното производство
далеч не е поддържано; то е било ужасно
нарушено,
но човешката реалност, Пиер Льоб,
не е това.
Ние сме 50 стихотворения.
Всичко останало не е наше, а само нищото
което ни облича,
смее се първо на нас,
и после живее чрез нас.

 

Via Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Този бог има чувство за хумор

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

        Сигурен бях, че когато влязох в купето, нямаше никой. Останах сам и по-късно, заслушан в звуците на движещия се влак. Гледах през прозореца полето и редките дървета край железопътната линия. И не забелязах кога е влязъл този мъж. Имаше доста едра глава и тесни рамене. Приличаше на лесничей в зеленикавия си костюм с кръгли ревери. Срещна погледа ми и неочаквано се представи: Лайош Някой си. Бил преводач от унгарски.

– Отдавна чакам тази среща – изрекох бързо. – Не зная дали ще повярвате. Но е така

– Явно няма да скучаем – отбеляза преводачът. – Сигурен ли сте, че точно мен очаквате.

– Нали сте преводач от унгарски?

– Винаги това съм работил.

– Тогава вие сте човекът.

– Има ли някакво значение, че не съм пътувал с влак повече от двайсет години? И в купето съм почти случайно.

– Това само ме прави още по-уверен, че срещата ни е предопределена.

– Ситуацията, признавам, стана загадъчна.

        Исках да му обясня колко е важно за мен, че именно случайно се оказах в едно купе с преводач от унгарски. Бях чакал срещата прекалено дълго време. И същевременно се изненадах. Само трябваше да си припомня целта на моето пътуване. Изпратиха ме да подпечатам някакви фактури на фирмата, в която работех от половин година. Не знаех защо точно мен избраха. Щеше да е по-естествено, ако бях получил предупреждение за уволнение. Това не само очаквах, а дори го желаех. Надявах се, че тогава ще намеря сили нещо да променя. Но вегетирането ми в офиса явно щеше да продължи неизвестно още колко време. И признавам, че тръгнах с голямо нежелание.

Сега всичко бързо се променяше. Моят  бог отново беше се намесил.

– Случайностите, оказва се, взаимно се допълват – продължих смутен. – Свързаните с вас. И другите, заради които аз съм в купето.

– Изглежда, още сте далеко от главното – подхвърли със смях преводачът. – От истинската причина, заради която обявихте, че сте ме очаквали. Надявам се скоро да я чуя.

– Запознах се с нея преди няколко години… Казва се Аника…

– Разбирам, красива унгарка.

– Тогава научих, че животът понякога е лесен и безгрижен. Всичко помежду ни се подреждаше като в детски пъзел. Никога повече не изпитах подобно усещане.

– Не е трудно да ви разбера.

        Не бях сигурен дали ми се подиграва. Лайош Някой си – Петров или Иванов, не мога да си спомня точно, вероятно вече участваше с досада в натрапения разговор. Започнах отдалеко и обясненията ми, както изглежда, прекалено се проточиха. Усмивката на лицето му, изглежда, беше само предупреждение да го оставя на мира. Но признавам, че бях прекалено възбуден от срещата. Едва се удържах да не го засипя с нови обяснения, които вероятно щяха да останат за него също толкова неясни. Нямаше никога да разбере колко е трудно да срещнеш случайно преводач от унгарски. Бяха ми нужни повече от четири години. Едва ли ще проумее и защо дори не помислих да отида в някоя преводаческа агенция. През цялото време чаках подходящ случай. Очакването беше се превърнало в най-важно занимание. Бях сигурен, че разбера ли от случайно срещнат човек значението на непознатите унгарски думи, ще проникна в значително по-сложен замисъл. Отнасяше се до важното в живота. И затова пасивно, както и смятах, че трябва да бъде, очаквах тази среща. Ситуацията изключваше търсенето на агенция за преводи. Повече й подхождаха уединението и концентрацията на духа, с която си повтарях двете унгарски думи. Отдавна не бяха само думи. И със сигурност имаха съвсем различен смисъл и значение. През цялото време бяха заредени с невероятна нежност и най-искрено желание.

        Отново си спомних как за последен път излязох да се разходя по алеята край Балатон. Обръщах се да разбера дали още се вижда името на хотела. Луминисцентните светлини вече трудно се различаваха, когато реших да се върна обратно. Тогава забелязах, че от страничната алея към мен идват две момичета. С широки копринени рокли на големи цветя, които тогава бяха модерни. Заливаха се от смях. Докато ги гледах, аз също се засмях, заразен от тяхната веселост. И усмихнат зачаках да приближат. Не се изненадах, когато едното момиче ме заговори на немски. Не разбрах какво ми казва, а и смятам, че нямаше особено значение. Явно беше някаква закачка.

– Предпочитам да говоря на родния си език – отговорих на анг¬лийски. – Но едва ли знаете български.

– И вие сигурно не знаете унгарски?

– Нека тогава продължим на английски.

– Окей.

– Искате ли да се запознаем?

– Това е основното ни желание. Бяхме решили да се запознаем с първия срещнат. Отдалеко разбрахме, че не сте унгарец.

– Сигурно защото нямам мустаци?

– По всичко си личеше, че не сте тукашен.

       Трябва да уточня, че на английски разговора с мен про¬дължи другото момиче. Но аз още тогава не можех да откъсна очи от Аника. Беше с дълга и тежка коса, почти до кръста. Плътните й веждите се събираха, засмееше ли се, погледът й ставаше магнетичен. Продължихме заедно да се разхождаме. Последваха нищо не значещи, понякога дори банални подмятания, изразяващи взаимното ни желание за приятно прекарване. Вероятно ги знае всеки, разговарял с непознати момичета, които постоянно се смеят. Говорехме за всичко, което сравнително лесно успявахме да преведем на английски.

         Седнахме на една пейка близо до водата – аз между двете момичета. Беше невъзможно да не докосвам роклите им. Прострели краката си напред, гледахме мътното и сиво небе. Приличаше на езерото. Дори на места се сливаше с него. Скоро, с наближаването на вечерта, задуха сравнително силен вятър. И се преместихме в близкото заведение. Поръчахме си кафе със сметана. За себе си прибавих “палинка”. Сервираха я в плътни чашки, големи колкото напръстник. Изпих черешовата ракия на една глътка, поех си дъх. Момичето, което ме заговори на немски, беше идвало преди десетина години у нас на море. Сега се опитваше да си спомни името на къмпинга.

– Арапя, Корал, Атлиман – изброих и вдигнах рамене. – Други не си спомням. Не искам да си спомням.

– Така и не успявам да се сетя.

– Няма значение. По-лесно ми е да говоря за Балатон и Шюфок. И за вас, разбира се.

– Това е заради нея – обясни момичето и посочи Аника с лукава гримаса. – Заради нея говорите така. Тя е истинската причина.

– И заради нея – съгласих се.

        Скоро тя се извини, че ще ни остави сами. Имала неотложна среща. Помоли сервитьора да й поръча такси. Помаха ни, преди да напусне кафенето. И вече почти съжалявах, че останахме сами. Докато беше тя, разговорът вървеше доста непринудено. Бях сигурен, че след известно време Аника също ще си тръгне. Щях да го приема за напълно естествено. Благодарен на случая, че ме срещна с две весели момичета. И ме остави за известно време насаме с по-красивата.

Скоро с нея отново се разхождахме по алеята край езерото. Беше почти тъмно. Запалиха едновременно лампите, скрити в околните храсти. Светлината беше приглушена. Дори направо интимна. И допълваше светлинките на появяващите се тук-там звезди. Държах Аника за ръката и мислех за случайността. Така беше подредила събитията, че да се срещнем последната вечер. На следващата сутрин заминавах. Случайността, или по-скоро богът на Случайността, който тогава за мен беше истинският бог. Вярвах в него. Бях готов ниско да му се поклоня, да отправя към него най-горещите си молитви, но не очаквах да е прекалено щедър. Без съпротива щях да приема капризите му. Направо не ми се вярваше, че още сме заедно, когато между храстите и двете високи дървета отпред, видях светлините на хотела. Дори когато бяхме във фоайето. Ключът от стаята беше в джоба ми. И минахме далеко от рецепцията. През цялото време Аника едва забележимо се усмихваше. Поглеждаше ме косо с тъмните си очи, доверчиво отпуснала длан върху ръката ми. Бях я прегърнал през кръста и върховете на пръстите ми се спускаха по извивката, от която ми се завиваше свят. После се изкачвахме към втория етаж. През цялото време усещането в главата ми беше, че се движим със свръхзвукова скорост.

       Тук вероятно ще пропусна някои съществени подробности. Просто защото прекалено бързо се сливаха, превръщаха се в горещ и влажен поток, който беше едновременно начало и край на всичко важно в живота ми. Не помня колко пъти умирах и отново идвах на себе си през тази безкрайна и същевременно кратка нощ. Накрая над въздишките и острия ни дъх, над подпухналите от целувки устни и над сплетените тела звучаха две унгарски думи. В тях имаше нежност и желание, които никога не можах докрай да разбера. Не знаех какво точно означават. И същевременно знаех за тях повече, отколкото на пръв поглед значеха.

С времето чувствата ми към Аника и към всичко, което се случи тогава, постепенно се сляха с почти религиозното преклонение пред бога на Случайността. Бях сигурен, че само благодарение на него всичко се случи с такава лекота. И се подреди толкова съвършено. При нужда му отправях молитвата си от две непознати унгарски думи. Бяха най-чиста и съвършена мантра, която ми помагаше в трудни моменти. И сега, докато гледах към Лайош Някой си, бях готов отново да ги изрека.

– Ще ви помоля за помощ. Искам да ми преведете две важни за мен думи. Заради това толкова се зарадвах на срещата ни.

– Слушам ви!

– Нодьон фай.

– Много ме боли.

– Сигурен ли сте?

– В какво дали съм сигурен?

        Погледнах през прозореца на купето – вече беше тъмно и се виждаха само пробягващи назад една след друга светлини. Скоро светлините изчезнаха. Тъмнината зад прозореца стана значително по-плътна. Опитвах се да разбера какво беше се случило. Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен. И ако в този момент още не е отвърнал поглед, вероятно ме обвинява в липса на чувство за хумор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X