Калоян Богданов, Вода 1
Ние получихме история.
Искахме тя да продължава вечно, като вкуса на шампанското.
Когато обявиха смъртта й, всичко посивя, но в един нюанс.
Не повярвахме, не, че е свършила и че отсега нататък и докато свят светува ще има само „малки истории“, които са удивлявали още Пушкин.
Всеки от нас, който стана съвременник, а най-вече тези, които бяха „синхронисти“, получи на няколко вдишвания толкова история, колкото може да понесе.
Ние получихме тежест и огромен фон, в който съставните части се сменяха с калейдоскопна бързина, и на 30 вече разбрахме, че няма никога да излезем от „киносалона“, а тези, които се опитат да угасят светлините и да залеят с мрак екрана, и актьорите, и зрителите…, ще получат нашия отпор, та дори и на филма, наречен „история“, нечия ръка да е поставила „the end“.
Някъде там, във всекидневния elan на тези години, предложих на редактора на едно от двете самиздатски списания есе, наречено „Екстаз и евтаназия на четвъртвековните“.
То така и не беше написано, или в заглавието се побра целият текст, защото вместо ръката човешка, го съчиняваше не историята, а антиисторичното, и когато „Курск“ потъна, това всъщност се оказа изплуване на империята.
На хоризонта се очертаха отначало с щрихи, но какви!, чернеещите контури на безвремието, когато уж отново щяха да разцъфтят 100 цветя, но започна да цъфти само едно отровно цвете.
И когато историята отново беше върната, с грохот и смърт, и героизъм, който е в самото начало на историята, нещо повече – нейната плът и нейния дух, краят се отдалечи, отдалечава се все повече и повече.
И го нарекоха безкрай.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X