Калоян Богданов, Невидимо. Профил 2
Поток номер 6
Паля нерв подир нерв,
склонила глава под меча
на спомени, замахващ,
но не съвсем точно.
Черното куче,
озъбило се току насреща
подкупвам с купичка черна вода,
до капка изпила
всеки стон,
мимика и жест,
всеки мой образ
в очите на другите.
Паля нерв подир нерв,
събирам злост,
решителност, съзнание за правда,
храня кучето насреща,
поклаща глава.
Иска още.
Не чувствам врата си,
нито себе си.
Волята ми е мътилка от вина,
шуртяща надолу по гърлото ми.
Аз съм там, отвъд стъклото.
Жената с цветя
Обливана от погледи
на забързани минувачи,
жената с цветя на ъгъла
хлъзга поглед по
фасадата в охра отсреща.
Жиците на село опустяха.
Ние, врабчетата,
помним момиченцето с цветя
в градинката на есенния пир
как тромаво пристъпваше и гукаше
под натежалата асма.
Носим вести на
жената с цветя на ъгъла
с лице, белязано от
бръчки в охра –
ние помним, знаем
нейната съдба в цветя.
Буря
Изтръгвам свирепо
корените на самозаблудата
Блуждая като в транс,
опиянена от нова свобода.
Не тлея, а живея
с пречистващата музика
на утринния птичи зов.
Не стена, а викам
радостно към хоризонта
сякаш влак минава,
а друг някой чака ме
на отсрещната страна.
Не лелея, а обичам
твърдо, ненаситно,
без пощада бурята
във летния ефир.
Не галя, а впивам устни
в дълбините на гръмотевичния стон.
Хенделовата Клеопатра е преметнала
ръка връз раменете ми,
заедно пристъпваме и
не стенем – викаме…
***
Лицето ми студено отразява
сърпа на годините.
Огледалото приятелски приветства
с блясък в жълтото преддверие
изнурената тъма в очите ми, в които
пъпки на бездушието разтварят зимни чашки.
Вестители на вечно крушение са думите ми,
отровно нежни в неистовата прямота
на света отвън.
Светът отвън ме прегръща
с изкълчени наопаки ръце.
Моите ръце протегнати ли или не – не зная,
очите ми затворени са пред това.
Котката във вечната кутия ще изсъска
и тогава ще настъпи моят час.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X