Калоян Богданов, На портрета отзад 4
“Това е прокси марионетна война с Русия, независимо дали го казваме или не”, Леон Панета по Bloomberg tv: 17 март 2022 г.
Въпросът към него е:
Трябва ли да се тревожим, че може да отидем твърде далеч и да провокираме Русия?
Панета:
„Малко е трудно да се опитваш да внимаваш и да не отвръщаш, когато някой те пребива от бой. Точно това става. Ние участваме в конфликт. Това е прокси война с Русия, независимо дали го признаваме или не. Реално точно това се случва… И по тази причина, ние трябва да гарантираме предоставянето на толкова въоръжаване, колкото е възможно, за да дадем на украинците способността да продължат тази много смела борба. Те са заложили живота си, сражават се толкова добре…”
Прокси война? Това е все едно вместо доблестни офицери на честта да накараш да се дуелират техните секунданти.
Това което знам от психоанализата е, че колкото по-смислени интерпретациите, толкова по-безсмислени. Интерпретациите са боклук.
Прокси войната е сляпото петно в неизявяващото се истинско лице на войната. Става по-ясно казаното от Дельоз защо войната днес се води срещу неспецифициран враг в неспецифицирано обкръжение.
Войните се водят в името на справедливост.
Прокси войните са самата подлост на режисиран реалити формат.
Води се перманентна глобална гражданска война. Тази война няма наполеоновското величие на регулярни войни между две големи човешки армии или между две антагонистични класи. Поради асиметрията в конфронтацията войната не е толкова между актуални сили, колкото върху самата дефиниция на войната.
Още Кромуел нарича англичани и испанци провиденциални врагове.
Щатите и Русия под същото изкривено прокси Провидение отдавна не крият, че са врагове. Колко отдавна? Може би по делението на Хабермас между две дати – 1945 и 1989. При първата поне е имало договори, дори и на сталинска салфетка. При втората – незастрахован триумфализъм на еднополюсен свят.
Провидението размито в какви ли не постмодерни профили – от гледане накриво, аспектна слепота или може би паралакс, хипер-симулация или големия Филтър на акселерационистите.
Сякаш светът се е оставил на своята контингентност, случаен свят на самоизпълняващо се Провидение, където капиталът е автоматичен субект.
По зла пародия неолибералните фикции на Фуко (държавите като модалност на пазара, с конкуренция сменила размяната) доведоха до пренатягане на отношенията между тях, както конкуренцията се изразява в пренатегнатост на пазара за отделните капиталисти.
При липса на ограничения една унилатерална империя на неолиберален глобализъм и агресивен пазар е по-добре да се разглежда като експлозия.
Как ще свърши светът на акселератския Капитал, подчинил дори своя не-свят на пълно изличаване? Дали ускорението на Капитала е управляемо или взривоопасно? Дали „техономичното”, както сбито го нарича Ник Ланд, ускорение е ядрена бомба или потребителска експанзия на комодифициран свят?
При липса на ограничения всеки положителен цикъл на обратна връзка е по-добре да се разглежда като експлозия.
Може би инициирането на техономичното ускорение е като реакция на делене, която обрича всяко напреднало общество на изчезване. Следователно техономичното ускорение би било един от кандидатите за така наречения Голям филтър, причината, поради която не наблюдаваме други развити общества във Вселената (цит. по Джъстин Мърфи).
Докато очакваме имплозията на Руската империя в запечатания съд на нейния психотизъм, акселератската бомба на хипер-модерната империя на Щатите е друг кандидат за провиденциален Филтър.
Империята не е субектът фронтално срещу мен, а едно враждебно обкръжение.
Карл Шмит е смятал империите за светска версия на теологичния катехон, Katechon се счита за “поддържаща сила”, действаща в историята, способна да преодолее хаоса, макар и под формата на различна от тази на технологичния контрол над света.
Katechon е понятие, което дава възможност да се мисли за сила, която действа в историята по съзидателен, но непрогресивен начин, сила, способна да установи ред, който обаче е уязвим.
Желязната завеса бе катехон, както и взаимно осигурената деструкция на ядрен шантаж.
О мои врагове, няма врагове – с тази реверсивност Дерида искаше да се опълчи в „Политики на приятелството” срещу Карл Шмит, ужасния юрист на нацисткия Райх.
Какво казва Шмит? Врагът е условие за автентичност на човешкото съществуване. Чрез своето присъствие той “предпазва” индивидите “от самозаблудата [Selbstbetrug]”, която се появява в един чисто индивидуалистичен свят. Врагът е “инструментът, който върховната власт използва, за да ни постави в едно обективно събитие, … такова, в което сме изправени пред “собствения си въпрос” и трябва да “отговорим, действайки”. “
Моят враг е приелият форма мой собствен въпрос.
Страхът от имперски саморазпад накара кликата на Путин да загърби отговора, даден още от Ленин в началото на Първата световна война:
„Никой не може да бъде обвиняван за това, че е роден като роб; но роб, който не само избягва стремежа към свобода, но и оправдава и възхвалява своето робство (например, нарича задушаването на Полша и Украйна и т.н. “защита на родината” на великите руснаци) – такъв роб е лизач и простак, който предизвиква законно чувство на възмущение, презрение и отвращение.” (Ленин, 1914 г.).
Ленин, който напада своите, следователно подкрепя враговете, това е причината да е толкова презиран и до днес заради истинските въпроси/врагове.
Дистинкцията приятел/враг тук не работи дори и с превратностите, с които я нищи Дерида.
Но не и при тези, които не могат да се нарекат наследници на Ленин, и актуализират неоцаристкия тормоз над малките държави.
Войната важи за маргинална Украйна, а катехоничният страх от изчезване е за провиденциалните империи.
Колкото по-могъщо Провидението, толкова по-изкривено.
Но и до днес не са ли са се запазили въпросителните на (само)щадяши се империи, водещи нерегламентирани прокси войни, докато тероризмът не се обърна срещу самите тях и те получиха своите врагове?
Мирът винаги е бил мир на щадящи войни с колатерални жертви.
Има само толкова кастрация, колкото можеш да понесеш – това ли е щаденето в психоаналитически формат? Тоест в случая на Украйна да се доставят ракети с щадящ радиус, да не се стига твърде далеч и т. н.
Самощадящите се империи предпочитат махленския бой, империи на воайористки запалянковци, където българската агитка разбира играта, но единствено отстрани.
Сега Украйна е войникът на Европа и има реален враг. Това ли е провиденциалната съдба на Украйна? Да воюва вместо нас? Да воюва със собствения си въпрос?
„Войник, заобиколен от врагове, ако иска да си проправи път навън, трябва да съчетае силното си желание за живот със странно безгрижие към смъртта. Той не трябва просто да се придържа към живота, защото тогава той ще бъде страхливец и няма да успее да избяга. Той не трябва само да чака смъртта, защото тогава той ще бъде самоубиец и няма да може да избяга. Той трябва да търси живота си в дух на яростна индиферентност към всичко това. Той трябва да желае живота като вода и да пие смъртта като вино” (Честъртън).
Войната не е желана от никого, но тя е обект-причината на всяко желание и закон. Номосът на земята се свежда само до това – придобиване на територии и на ресурси. Невъзможен закон на бедствие, макар и неотвратим като смъртта.
В юридическата пустиня на Украйна сега eдинственият изгубен обект на желание е бръсначът на Окам, Occam’s raZor, и дори храбрият войник Швейк не подозира, че го държи, докато изскача от окопите и започва да крещи: Не стреляйте, тук има хора!
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X