Калоян Богданов, На портрета отзад 2
Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те, един главен редактор на голямо издание, в което работех тогава, ми даде снимки.
Нямаше повод, затова известно време се борех с изненадата.
За моите малко над 20 години сюжетът на снимките беше кошмарен: хора във военни униформи изследват огромна яма, пълна с човешки останки.
Измина поне час, докато разбера, че това е: Катин!
Какво още ми предстоеше да разбера, в прекалено дългите години, в които вървях насън и наяве по последния им маршрут?
Не знаех това, което незнайно как е узнал главният редактор: за моя прадядо, Болеслав Лешчински, потомък на стар полски род от Лвув-Львив, чиито следи се губят в „голямото преселение“, в движението на огромни маси хора в Първата световна война, в октомврийски преврати, чудовищни злодеяния на ВЧК, гладомори, окупации, анексии…
Следите на бившия адютант на генерал губернатора на Одеса, морския офицер Болеслав Лешчински, отвеждат там, към братската могила край Катин.
Останало е много малко, недокоснато от тлен: няколко снимки, удивително непожълтели, часовник и последното писмо до децата.
Един кортик, който не може да се открие в „Двамата капитани“ на Вениамин Каверин.
С гравиран надпис, то се знае – „Одеса“.
Днес, когато погледът и нозете вече са пресекли мислено всички мислими и немислими пътеки, вече не се сърдя на онзи човек, оставил пред мен без коментар снимките.
Много години исках да издълбая с кортик всички земи и да намеря поне онова копче от полска военна униформа, което героят на Вайда във филма му за Катин получава.
Това е всичко, останало от баща му.
Ръка над пръстта, която е израз на вика, опит за дишане над черната угар на историята като непомерно злодеяние.
Над Ирпен утре, над Буча…, ще стоят на колене други деца и внуци и те ще искат само едно: възкресение чрез възмездие.
За да има Пантеон, е необходим Трибунал.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X