Ерика Джонг – Хората които живеят

Калоян Богданов, Вода 2

 

Хората които живеят на море
разбират вечността.
Те копират извивките на вълните,
сърцата им бият с ритъма на приливите
& солта в кръвта им
е като тази на морето.

Те знаят че домът на плътта
е само пясъчен замък
построен на брега,
че кожата се разпада
под вълните
като пясък на брега под подметките
на първия разхождащ се
щом приливът се отдръпне.

Всеки от нас крачи там поне веднъж,
зареял поглед в мехурчетата
надигнали се в пясъка
като възземащи се души,
следва линията на пяната,
прокарва показалец
по хоризонта
и сочи към дома.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Толкова близки ни бяха лицата

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 2

 

Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета.

II
Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета
Но и това беше прекалено очевидно
за истина.

 

Можех ли да предположа, че ако първата гледка от прозореца след събуждане
е метална конструкция с нитове и огледални прозорци в черно
където ръбовете потъват в мекия керемиден цвят
а прозорците са най-тъмната точка, защото
черният квадрат попива индигото на небето
Окото щеше да го приеме за
Красота

Из “Земята на петрола”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Соцносталгия, 1979

Калоян Богданов, Хиперрел, mm

 

Онова между нас приличаше
на трите гигантски печурки,
които намерихме в гората тогава.
Запази ги, каза ти,
по-късно… занеси ги в София.
На парчета нарязах най-голямата
с масло я изпържих още същия ден.
Другите – в София, в найлонов плик.

*
Но когато отворих плика
вече щъкаха червеи.

 

Соцносталгия, 1979

Здрав бой изядохме аз и брат ми от мама
в III-та група на детската градина
заради памучните носни кърпички
които намерихме на полянката в парк „Габера“.
Някой краде носните кърпички на децата
Казаха другарките
Ама ние намерихме тези кърпички на земята
Самодивите са ги оставили
Откраднали сте ги решиха другарките
и казаха на мама, че сме сигурни престъпници,
а мама ни наби.
Не престанах да вярвам във самодиви
Само че престанах да вярвам на другарките
от детската градина.
И на мама.

–––

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Полите на Тесалоника

Калоян Богданов, Вода 1

 

Аз, поетичният идиот

„Идет, идет, идет
Они идет
И новьı строй идет“
Л. Антов, 23 септември 1965 г.
Из реч на уважавания възрастен училищен деец
на събрание на учителите в Пионерски дом,
гр. Михайловград

Десна ръка
Лева ръка
Всички ръкави здраво запретни
И комунизма нов изкови

Думкай, братко, шиляв шашав
И кварталът чак ехти
Ала ти, бъхти, бъхти
Новия си тоталитаризъм направи.

 

Саръстан и Олеандър

Нейде там
Из селията
Има две пустини
В тях туптели
Казват
Мъжките сърца
На двама великани
Щели да извършат
Явни добрини
И да се получи чудо

Дълги векове
Върви мълвата
Вече сме 30 235-та
Много
Земни прекрасни
Години
Сал да не бяха
Тези пустини
И сърца
Пусти мъжки

Дотук за
Саръстан и Олеандър
Братя по пустиня
Космосът пращи
От красота
Поради това, че е жена.

 

Звънче

От красивия град Истанбул
Ти пиша
Моя звънлива любов

След дългата каторга
На живота
Те познах в звука „чурулик“

На едно дребно птиче
На моста
Кацнало, гледащо в мен

Преди да се завърти
Като дервиш
И полети над вселената.

 

Полите на Тесалоника

На Пол Цветанов Найденов

Полите на Тесалоника
Във тях метличини цъфтят
И колко още най-велики
Ще ги лелеят като лъв

Не жажда викаше ти
А без никаква надежда
Стояхме там, и аз, и ти
Годините простряха прежди

На съдбата и всичко отшумя
И болката, и младостта
Сега сиротни са агентите
И те на тебе са регентите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дамян Гочев – Прегърни – и се взри в очите на живо

Калоян Богданов, Вода 3

 

разсипваме се като крехки гранки в бурята…
притваряме плавно очи – изпущаме нишката…
протягаме ръце и прегръщаме вечността…
„о, миг, поспри, тъй прекрасен си ти…“
вечност,
философия,
състояние,
нито начало,
нито край;
вечно
настояще
и бъдеще
в едно…
оти да ридаеш над тленното тело!?
прегърни – и се взри в очите на живо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Херцогиня дьо Германт от провинциалния парк

Калоян Богданов, На портрета отзад 3

 

Внезапно заслепен от аристократичния блясък
на съществуващи само в картините на старите майстори
порцеланова кожа и бухнали руси къдрици,
които мракът бе таил като руда в недрата си,
внезапно прозрял, че вечерната й разходка в парка
е обред, изобразяващ залязващото слънце на възможното,
чието начало аз всеки път заблудено съм пропускал,
за миг пожелах да бъда благородният ездач,
отглеждал с добре планираната стратегия на появите си
в едно ретро-време със скоростта на търпението
любовния си триумф в синия поглед на дамата-каро.
Но бях боязливият колоездач, престрашил се
под алибито на неучастващ в пешеходното движение
да извърти към нея очи на изиграл се потребител
на продуктите в универмага на универсума,
а тя се заливаше в един изцяло визуален смях
като земна двойничка на германското слънце,
която вселената е изпращала насреща ми по алеята,
зацикляйки в отговор на непризнатите ми молитви
на един и същи кадър през последните три лета,
който аз тълкувах като вероятното начало
на провинциално ограничена по място и време трагедия,
пред чието съдбовно предопределение свървах
като пред връхлитащ тир в холивудски екшън
в обгърнати от пелените на храсти странични алеи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Без ярост – заводски

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 1

 

Розата увяхна и почерня
Листата закапаха – дум дум дум

В изненадващ час по дървения плот
Като по капак на ковчег който отминава

Смилих се и с ножица – хряс хряс
Щръкнаха восъчни пръчки и след мигове

По тях – войнствени малки листа
Нещо повече от красиво е

 

Във ‘аз мога да я оправя тази държава’
вече има не само достъпни за
обикновения човек думи – има и хляб;
продава се срещу обикновен претекст
придружен с обикновен глад
без ярост – заводски – на равни
обли самуни с твърда мозъчна
коричка и шуплеста
прилична на мека, среда

 

Светлината едва забележимо проблясва и изчезва
Мрака мълчи
Над краткотрайните спомени от пречупването
Над едва уловимото в тъмното
усещане за жестокост
на светлината, която изчезва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Куп от възможности

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 3

 

Ще сме си наши

Ще играя на прескочи кобила,
ще прескоча есента,
а после зимата.
В скута му ще приседна,
като самодива изпаднала от клоните
на плодно дърво.
Ще вечерям със смеха му,
завързана на фльонга в косата му.
Ще съм негова, той – мой.
Ще сме си наши.

 

Искам още

Септември идва с узрелите нарове,
клонките бодлив хинап, надвесени на пътя.
Хладният повей от отсъствието ти рано сутрин,
кротката тъмнина, дето присяда
край прозорците все по-рано вечер.
Дните се проточват като кълбета с прежда,
от която зимата шалове ще плете.
Още е рано да те прегърна,
мога само топли мисли да пратя.
Топли като чай на разсъмване, сгушено тяло,
завивки измачкани, пръснати, все следи
на любов, която яростно боли и иска още…

 

Куп от възможности

Котки, които ме разплитат
като кълбо, докато нощта
катапултира в пустинен оазис.
Розата съблича бодлите си и
ляга във водата, превръща се в лилия.
Забравям се, спирам да викам.
Можем да изберем кои сме.
Можем да продължим.
Ние сме куп от възможности.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – И песен на безработен славей

Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце

 

“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”

М. Булгаков, „Залог за любов“

От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми – блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката – нямат. Надничам в книжарницата – току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
– Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: – Какво? – успокоявам се. – Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той – депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам – най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми – няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля – не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам – не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е – ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борис Херсонски – Като гвоздей в дланта

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 5

 

Това беше отдавна, във времена, когато земята
още не беше погълнала кулите на Кремъл,
когато Мавзолеят не бе се свлякъл в огромно дере,
когато криеше своите мисли неуморният враг.

И някакъв нов Баян възпяваше тези древни събития,
а наоколо летяха врани и силно шумеше коилото,
и лисици лаеха срещу щитовете и хоругвите на дружините,
а в бутилката водка чакаше освобождението някакъв джин.

А бутилката си стоеше на рафта в магазина „Универсам“,
и народният вопъл се възнасяше към тъмнеещи небеса.
И опричник препускаше на танк с насочен автомат.
И гъст бе лесът около мястото на запустението.

 

***

когато руски език покоряваше териториите на старогръцки и латински
строейки фортове и крепости на преводи и претворявания
и върху френски текстове се съзиждаха неговите твърдини
и стената бе от великата китайска по-яка и дълга
нима катул и омир са пъшкали под руската пета
под строителния материал на прилагателните и глаголите
славянските корени с измършавяла фонетика
с финландски скули и монголски очи
съскави и подсвиркващи насред британските съзвучия
немислимото „ы“ почти непроизносимо
съгласните се движат в строй или стоварват накуп
отде са стихчетата приятел от миналото ясна работа
за нас той бе наследник световен и безчестен посредник
на него като на кон пристъпвахме на площада на рим
качвахме се на палатинския хълм и ний не сме от последните
езикът на завоевателя не е причината на завоеванието
но неговите страници неговите колони неговите гробници
той е като сиромах човек жив дявол
той като всяка империя разширява границите си
съзвучията му бучат като бързей в ждрело
и влачат чакъла на смислите и интонациите
като по време на потоп оригиналите се крият под преводите
и се съкрушава съпротивата на непокорените нации

 

***

Като гвоздей в дланта забиват пилон след пилон
в бедна земя – площадка за безнадеждни строежи.
Все по-близо до урвата, все по-близо до самия край.
Не град, а военнополева болница с милион легла.

Аз нея пея украински песни, аз ги пропiвам.
Аз съм стар доктор. Аз съм и оня параноик.

На всички стълбове обяви „Квартира под наем.
За лица със славянска външност на Матусалова възраст.
За скромна гражданска война. За траен руски мир“.
Разчитане на валута-Малюта в тротилов еквивалент.

Кръговете на ада приличат на мишена в съветско стрелбище.
Де ти, наша дружня немiч, наша ворожа сила.

Дават се квартири под наем, но, граждани, ние инак
Устроени сме, в нас стоманèните прътове не хващат ръжда.
Не сме готови за падение. Не сме готови да се предаваме.
Не сме готови за смърт в собственото легло.

Кво си се оклюмал, казаче? Що засмутився, козаче?
Про що викликаϵш, Iване, в радянськiй пустелi?

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X