– Познавах един пич от Угърчин, който стана добър инженер, издигна се още тук и отиде да работи в Унгария, в завода на Сузуки. Издириха го крадците на глави и му направиха добро предложение. Мина интервюто и му съобщиха, че стартовата му заплата ще бъде шест хиляди еврака. Толкова пари накуп аз не съм виждал, а одъртях вече. Ти обаче със сигурност си виждал и повече. По очите те познавам. Хем не те познавам. Но имам версия за теб. Чакай да ти доразкажа за инженера и после ще се върна на твоята версия за живота.
С Дани трамбовахме по билото, имахме си цел и за два часа и нещо щяхме да я достигнем. В планините вълните не са от вода, а от букове и скали. Аз му бърборех, той, както обикновено, си мълчеше. Бях го срещал четири пъти вече, това беше петата ни среща, веднъж ме спаси от изгубване през зимата, маркировките бяха затрупани, а ориентацията ми не е много уверена. Мисля, че вървя на запад, а то било на север. Не мога да се оправям с тези посоки. Трябва ми ясен ориентир. Добре, че има хора като Дани, за които този свят е по-прост.
– И тоя от Угърчин, дето отиде в Сузуки, имаше здрави принципи в битието си. До днес ги има. И той обикаля баирите като нас. Идвал е в хижата при теб, но не сте се запознавали. Съобщили му началниците какви отговорности има в завода, да следи и направлява процеса по производството и монтажа на двигателя на един от новите модели. Обаче нали във всеки такъв завод има и отдел „Планиране на повреди“. Не се казва така, но това му е предназначението. Нашият човек получил инструкциите от какъв материал да са агрегатите, как да се захващат, всичко било предвидено така, че автомобилът да влезе в сервиза за ремонт малко след сто и двадесет хиляди и малко преди сто и тридесет хиляди километра пробег.
Разказвах му го всичко това на Дани, за да разчупя ледовете, защото с него по принцип бе трудно, не говореше много. Исках да разбера повече, да надникна зад маската. А той само кимаше и се усмихваше загадъчно. Нямаш шанс, братле. Но все пак продължих:
– Та инженерът успял по някакъв начин да удължи здравето на двигателя, вдигнал издръжливостта до петстотин хиляди. За него било въпрос на чест. Казваше ми, че инженерите трябва да полагат инженерна хипократова клетва да служат на човека, а не на корпорациите и бизнеса. И за две години успели да произведат партида от петнайсет хиляди суперздрави коли, преди да се усетят босовете. През това време той въвел доста подобрения, непланирани от Централата. Когато го разкриха, първата им реакция бе да заведат дело и да си поискат парите обратно, най-малкото. Искаха да съсипят живота му. После обаче се досетиха, че ако медиите се докопат до историята, ще бъде в техен ущърб. Всички ще разберат за мръсната работа на оня таен отдел. Казаха му да подава оставка доброволно. И сега човекът си е тук. Работи фрийланс, не докарва по 6 ка, ама и на убежденията си не плюе. Сещаш ли се? Не всичко е в парите. Не можеш да се продадеш за стотинки. Ако ще да са в несметни количества.
Спряхме за две минути почивка. Фарът изглеждаше по-близо. Монасите наричат планините „пустиня“. На такива места чувствителността се изостря. Всичко може да те убие. Студ, пропаст, лавина. Или гръм от ясно небе. Дани запали цигара и ме изгледа изпитателно. Как да ми има доверие? Ако ми разкаже подробности, ще стана съучастник. И ще трябва да ме убие, както казват по филмите. Налагаше се да го улесня. Да поднеса всичко лековато, а той само да си мълчи в потвърждение. Почнах отдалече с историята за инженера, която доукрасих, за да стигна дотам, че понякога не е престъпление да свиеш голяма сума от гадовете.
– Дани?
– Кажи, Пешо.
– Ти изобщо не си никакъв Дани. Убеден съм в това. Може да си Дидо. Може изобщо да не си с „Д“, може да си Антон или Атанас. Приличаш ми малко на Атанас, но нищо не пречи и да си Стилиян. Не очаквам да ми кажеш името си, много ясно. Заподозрях те, когато те видях за втори път и забелязах как отначало оглеждаш помещението, в което влизаш, за камери и фотоапарати. Теб те няма на нито една туристическа снимка. На нито една. Предполагам, че си изгорил и личната си карта. Имаш принципи. Като този инженер. И това ми харесва. Никога не говориш тъпотии като повечето. Мълчиш и знаеш много неща. А помниш ли колко глупаво и аз като останалите те попитах преди две години за Афганистан? Чух, че си бил войник там и те питах как си го преживял, стрелял ли си. Убивал ли си. После обаче осъзнах, че твоите демони са си твои и няма никаква нужда да научавам повече.
Сега обаче сме само двамата, далече от всичко, на хиляда и осемстотин надморска, няма камери и микрофони, няма чужди уши и аз ще ти разкажа твоята история, за да се уверя в нея. Защото ако това, което кажа, е лъжа и измислица, ти ще се издадеш, ще отречеш. А ако се доближава до истината, ще се подхилкваш, както го правиш и в момента. Чудя ти се, кинта и двайсет, нямаш шейсет кила, но си смел за десетима. Ако трябва да обера банка с някого, ще те извикам теб. Окото ти няма да мигне. Вярно, искаш ли да оберем банка? Какво те питам, ти вече си го правил. И си дошъл тук в тая хижа, до която автомобили не стигат. Колко години са минали? И колко още ще се криеш? И с колко успя да ги делнеш тия боклуци? Сто хиляди? Триста? Не вярвам да са повече. За повече щяха да те намерят дори тук. Трябва да има хора като теб.
– Добра фантазия имаш, братле.
– Чакай, не ми отговаряй. И не се притеснявай, гроб съм. Значи ето как приблизително е било. Върнали сте се от Афганистан, ти си още на държавна служба, имаш стабилни доходи, осигурен си, но те не знаят с кого си имат работа. Кандидатствал си за голям кредит. Трябвало ти е обезпечение по кредита, гаранция, имот или близки, които да подпишат. Не си искал да товариш близките си, затова си предоставил на банката фалшив документ за собственост върху недвижим имот на твое име. Взел си кинтите и си духнал. В планината, при орлите. Хижата е добра пералня, а може и да е добър бизнес, да си докарваш и тук пари. Това е единият вариант. Вторият е подобен, но вместо да фалшифицираш документи за собственост, което може да е сложно, да си фалшифицирал документи за самоличност, да си разменил самоличност с някой в армията, който не е бил вече между живите. Но това са подробности, които нямат значение. Но горе-долу в тая насока е историята. Не ми се вярва да е третият вариант. Имал си информация за някой инкасо автомобил, знаеш как се работи с оръжие, подпрял си шофьора в тила с пистолета и банката е олекнала с една много тлъста пачка. Не вярвам да е това, но и то не би ме учудило. Не. Не би ме учудило. Ти си човекът.
– Ето го. – Само това отговори на предположенията ми Дани или както там му е истинското име, дадено му от майка му, когато се е родил на този свят.
Бяхме стигнали до фара, който се виждаше в далечината вчера на залез слънце. Бяхме седнали на припек зад хижата, постепенно се здрачи и кубето заблестя. Другите ми обясниха за фара. И сега бях край него.
– Параклисът е построен от неколцина засегнати. Единият от тях беше колега, хижар откакто се помни. Но вече слезе долу и още е жив, доста остаря. Ако отидеш при него и го попиташ, една дума няма да ти каже. Една зимна привечер при него дошъл непознат младеж, съобщил му, че на триста метра от хижата, дето стоим с теб сега, в една урва е паднала приятелката му. Затичал се Георги, спасили момичето, извадили го. След час се върнали всички и гледат на пейката пред хижата седи вестоносецът. Момчето, което го повикало. Искал да отпочине, отпуснал се и не се събудил. Георги не можеше да си го прости. Останалите, включили се в строителството, са близките на друга компания, тръгнала към върховете през зимата. И те били неподготвени. Тръгнали четирима, успели да се завърнат само двама. Ще ти разкажа и тяхната история някой път. – Каза Дани и пак се загледа в мен. – Хайде да палим по една свещ вътре и да тръгваме обратно. Да не закъсняваме. Времето ще се развали.
Когато човек като Дани ти каже нещо подобно, ти му вярваш. На сто процента. По пътя има много опасности, само това да знаете.
Ваня Вълкова, Man 01
списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X
