Николай Фенерски – Планинският фар

 

– Познавах един пич от Угърчин, който стана добър инженер, издигна се още тук и отиде да работи в Унгария, в завода на Сузуки. Издириха го крадците на глави и му направиха добро предложение. Мина интервюто и му съобщиха, че стартовата му заплата ще бъде шест хиляди еврака. Толкова пари накуп аз не съм виждал, а одъртях вече. Ти обаче със сигурност си виждал и повече. По очите те познавам. Хем не те познавам. Но имам версия за теб. Чакай да ти доразкажа за инженера и после ще се върна на твоята версия за живота.

С Дани трамбовахме по билото, имахме си цел и за два часа и нещо щяхме да я достигнем. В планините вълните не са от вода, а от букове и скали. Аз му бърборех, той, както обикновено, си мълчеше. Бях го срещал четири пъти вече, това беше петата ни среща, веднъж ме спаси от изгубване през зимата, маркировките бяха затрупани, а ориентацията ми не е много уверена. Мисля, че вървя на запад, а то било на север. Не мога да се оправям с тези посоки. Трябва ми ясен ориентир. Добре, че има хора като Дани, за които този свят е по-прост.

– И тоя от Угърчин, дето отиде в Сузуки, имаше здрави принципи в битието си. До днес ги има. И той обикаля баирите като нас. Идвал е в хижата при теб, но не сте се запознавали. Съобщили му началниците какви отговорности има в завода, да следи и направлява процеса по производството и монтажа на двигателя на един от новите модели. Обаче нали във всеки такъв завод има и отдел „Планиране на повреди“. Не се казва така, но това му е предназначението. Нашият човек получил инструкциите от какъв материал да са агрегатите, как да се захващат, всичко било предвидено така, че автомобилът да влезе в сервиза за ремонт малко след сто и двадесет хиляди и малко преди сто и тридесет хиляди километра пробег.

Разказвах му го всичко това на Дани, за да разчупя ледовете, защото с него по принцип бе трудно, не говореше много. Исках да разбера повече, да надникна зад маската. А той само кимаше и се усмихваше загадъчно. Нямаш шанс, братле. Но все пак продължих:

– Та инженерът успял по някакъв начин да удължи здравето на двигателя, вдигнал издръжливостта до петстотин хиляди. За него било въпрос на чест. Казваше ми, че инженерите трябва да полагат инженерна хипократова клетва да служат на човека, а не на корпорациите и бизнеса. И за две години успели да произведат партида от петнайсет хиляди суперздрави коли, преди да се усетят босовете. През това време той въвел доста подобрения, непланирани от Централата. Когато го разкриха, първата им реакция бе да заведат дело и да си поискат парите обратно, най-малкото. Искаха да съсипят живота му. После обаче се досетиха, че ако медиите се докопат до историята, ще бъде в техен ущърб. Всички ще разберат за мръсната работа на оня таен отдел. Казаха му да подава оставка доброволно. И сега човекът си е тук. Работи фрийланс, не докарва по 6 ка, ама и на убежденията си не плюе. Сещаш ли се? Не всичко е в парите. Не можеш да се продадеш за стотинки. Ако ще да са в несметни количества.

Спряхме за две минути почивка. Фарът изглеждаше по-близо. Монасите наричат планините „пустиня“. На такива места чувствителността се изостря. Всичко може да те убие. Студ, пропаст, лавина. Или гръм от ясно небе. Дани запали цигара и ме изгледа изпитателно. Как да ми има доверие? Ако ми разкаже подробности, ще стана съучастник. И ще трябва да ме убие, както казват по филмите. Налагаше се да го улесня. Да поднеса всичко лековато, а той само да си мълчи в потвърждение. Почнах отдалече с историята за инженера, която доукрасих, за да стигна дотам, че понякога не е престъпление да свиеш голяма сума от гадовете.

– Дани?
– Кажи, Пешо.

– Ти изобщо не си никакъв Дани. Убеден съм в това. Може да си Дидо. Може изобщо да не си с „Д“, може да си Антон или Атанас. Приличаш ми малко на Атанас, но нищо не пречи и да си Стилиян. Не очаквам да ми кажеш името си, много ясно. Заподозрях те, когато те видях за втори път и забелязах как отначало оглеждаш помещението, в което влизаш, за камери и фотоапарати. Теб те няма на нито една туристическа снимка. На нито една. Предполагам, че си изгорил и личната си карта. Имаш принципи. Като този инженер. И това ми харесва. Никога не говориш тъпотии като повечето. Мълчиш и знаеш много неща. А помниш ли колко глупаво и аз като останалите те попитах преди две години за Афганистан? Чух, че си бил войник там и те питах как си го преживял, стрелял ли си. Убивал ли си. После обаче осъзнах, че твоите демони са си твои и няма никаква нужда да научавам повече.
Сега обаче сме само двамата, далече от всичко, на хиляда и осемстотин надморска, няма камери и микрофони, няма чужди уши и аз ще ти разкажа твоята история, за да се уверя в нея. Защото ако това, което кажа, е лъжа и измислица, ти ще се издадеш, ще отречеш. А ако се доближава до истината, ще се подхилкваш, както го правиш и в момента. Чудя ти се, кинта и двайсет, нямаш шейсет кила, но си смел за десетима. Ако трябва да обера банка с някого, ще те извикам теб. Окото ти няма да мигне. Вярно, искаш ли да оберем банка? Какво те питам, ти вече си го правил. И си дошъл тук в тая хижа, до която автомобили не стигат. Колко години са минали? И колко още ще се криеш? И с колко успя да ги делнеш тия боклуци? Сто хиляди? Триста? Не вярвам да са повече. За повече щяха да те намерят дори тук. Трябва да има хора като теб.

– Добра фантазия имаш, братле.

– Чакай, не ми отговаряй. И не се притеснявай, гроб съм. Значи ето как приблизително е било. Върнали сте се от Афганистан, ти си още на държавна служба, имаш стабилни доходи, осигурен си, но те не знаят с кого си имат работа. Кандидатствал си за голям кредит. Трябвало ти е обезпечение по кредита, гаранция, имот или близки, които да подпишат. Не си искал да товариш близките си, затова си предоставил на банката фалшив документ за собственост върху недвижим имот на твое име. Взел си кинтите и си духнал. В планината, при орлите. Хижата е добра пералня, а може и да е добър бизнес, да си докарваш и тук пари. Това е единият вариант. Вторият е подобен, но вместо да фалшифицираш документи за собственост, което може да е сложно, да си фалшифицирал документи за самоличност, да си разменил самоличност с някой в армията, който не е бил вече между живите. Но това са подробности, които нямат значение. Но горе-долу в тая насока е историята. Не ми се вярва да е третият вариант. Имал си информация за някой инкасо автомобил, знаеш как се работи с оръжие, подпрял си шофьора в тила с пистолета и банката е олекнала с една много тлъста пачка. Не вярвам да е това, но и то не би ме учудило. Не. Не би ме учудило. Ти си човекът.

– Ето го. – Само това отговори на предположенията ми Дани или както там му е истинското име, дадено му от майка му, когато се е родил на този свят.

Бяхме стигнали до фара, който се виждаше в далечината вчера на залез слънце. Бяхме седнали на припек зад хижата, постепенно се здрачи и кубето заблестя. Другите ми обясниха за фара. И сега бях край него.

– Параклисът е построен от неколцина засегнати. Единият от тях беше колега, хижар откакто се помни. Но вече слезе долу и още е жив, доста остаря. Ако отидеш при него и го попиташ, една дума няма да ти каже. Една зимна привечер при него дошъл непознат младеж, съобщил му, че на триста метра от хижата, дето стоим с теб сега, в една урва е паднала приятелката му. Затичал се Георги, спасили момичето, извадили го. След час се върнали всички и гледат на пейката пред хижата седи вестоносецът. Момчето, което го повикало. Искал да отпочине, отпуснал се и не се събудил. Георги не можеше да си го прости. Останалите, включили се в строителството, са близките на друга компания, тръгнала към върховете през зимата. И те били неподготвени. Тръгнали четирима, успели да се завърнат само двама. Ще ти разкажа и тяхната история някой път. – Каза Дани и пак се загледа в мен. – Хайде да палим по една свещ вътре и да тръгваме обратно. Да не закъсняваме. Времето ще се развали.

Когато човек като Дани ти каже нещо подобно, ти му вярваш. На сто процента. По пътя има много опасности, само това да знаете.

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мери Оливър (1935-2019)

 

Когато спях в гората

Помислих, че Земята си ме спомни,
тъй нежно и приветливо ме взе,
подреждайки полите тъмни,
джобовете си, пълни с лишеи и семе.
Заспах тъй както никога преди –
полегнал камък в речно лоно,
а между мен и белите проблясващи звезди,
са мислите ми само, плуващи
подобно нощни пеперуди
сред клоните на съвършените дървета.
Аз слушах цяла нощ край мен царствата малки дишащи,
и насекомите, и птиците,
заети своето да вършат в тъмнината.
Като че във вода, аз падах и се вдигах цяла нощ,
в борба със ясната си орис. До сутринта
поне дузина пъти
във нещо много по-добро изчезвах.

 

Красива песен

Аз мисля, няма край и връщане назад
за сложността да те обичам.
Ни отговор, ни излаз има.
И пътят да обичаме единствен ли е?
Не е игрище той,
Земята е
и небесата ни, за малко.
Получих затова предимството
във центъра на моя свят да те държат
внезапните ми, навъсени и мрачни настроения.
На тялото си казвам: слабей и излинявай,
на пръстите си казвам: пишете ми красива песен,
а на сърцето казвам: вълнувай се, бленувай.

 

Видях

Видях,
сред клоните зелени на борове смолисти,
тук имаше –

бухлата птица,
със огнено жабо, разстилащо се по раменете и надолу по гърба –

цвят на мед, желязо, бронз –
припламващ, осветяващ боровите тъмни клони.

Какво нещастие е от смъртта да се страхуваш.
Каква окаяност, да вярваш само във това, което би могло да се докаже.

Когато тихичко подсвирнах,
тя ме погледна, после погледът си отклони.

После се вдигна, с крилата си разкошни и огромни,
и, както казах, в пламъци обвита.

 

Изблик
Сега в овощната градина побеляла
палува малкото ми куче,
и прави лудешка пъртина.
Насам-натам възбудено се мята,
върти се, скача, как да го удържам,
обилни, пищни букви се изписват
по снега,
в едно тъй дълго изречение,
насладите на тялото на този свят то изразява.
О, аз не бих могла да го изкажа по-добре.

 

Маргаритки

Възможно е, допускам някой ден
че ще научим всичко
което има да се учи; светът какво е,
какво той значи, примерно. Аз мисля, че е като да пресичам
през лятото полетата – едно след друго,
и присмехулникът да ми се смее, както
достатъчно позналият и знаещият или доволният от малкото,
което знае. Стихът, поезията раждат се
от знаещото търсене; то трябва да превключи тишината,
от отговори атакувана внезапно. Наместо, ох, да чува свойта дива, хаплива,
нежно бълбукаща, безспирна безответност.
В нозете ми сияят бели венчелистчета, на маргаритките
центрираните малки слънчица,
техните – ако не сте против така да кажа – сияят техните сърца.
Разбира се аз може да греша, и може би сърцата им са бледи,
тесни и скрити между корените. Какво ли знам?
Освен това: само по себе си блаженство е да вземаш, каквото ти се дава
и ясно да го видиш; и слънцето какво охотно осветява;
например – мисля си това
когато клякам долу, не да откъсна, да се трогвам просто –
как си подхождат маргаритките с полето и
как полето си подхожда с тях..

 

Песен за Строителите

В една лятна утрин
приседнах
на склона
да помисля за Господ –

едно достойно забавление.
Край мен, видях
щурец самичък;
преместваше зрънца на склона

насам натам и пак и пак.
Каква енергия огромна
какви усилия смирени.
Да се надяваме

така да е завинаги
Вселената
по начини необясними
да продължава всеки да строи.

 

Превод от английски Люба Александрова

Диляна Първанова, Flight 1

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 
 

Златомир Златанов – Относно несъотносимото

 

Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаятът на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.
И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.
Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът, също както меланхолията на средновековните суверени, се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

 

Ваня Вълкова, Target

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – По Коледа в забравен детски дом

 

Посвещавам разказа си на всички деца с увреждания и техните близки, на които се налага да се справят с институциите в България.

Зара бутна врата и влезе в широкия, но мрачен коридор. Мозаечният под беше мокър и се предполагаше, че трябва да е чист. Лъхна я миризма на застояла мръсотия. Онази, щипеща носа, миризма на почистена и влажна кир. Мръсотия, наслоявана с месеци, а може би с години и замазвана с много вода. След всяко измиване топли талази зловоние обгръщаха помещенията. Всичко беше пропито с нея и тя си беше естествена част от ежедневието на живущите.
Несъзнателно Зара се опитваше да спре дишането си, което стана повърхностно и учестено. Белите ѝ дробове се противяха да вдишат дълбоко влажното зловоние, сякаш щяха да поемат заразяваща нищета, която ще предадат на кръвта, а тя ще я разнесе до всяка клетка на тялото. Цялото ѝ същество се опитваше да отхвърли тази реалност, която вече седем години беше част от живота ѝ.
В този момент в съзнанието й се появи странното усещане за паралел между замазания мръсен коридор и почистената замърсена съвест. Съвест, за която всеки се грижи няколко пъти в годината. Грижи се да изплакне наслоените с годините егоизъм и безхаберие с доза благотворителност. Но за Зара това не беше благотворителност, а задължение и тя правеше всичко възможно да го изпълни, спестявайки всеки месец по някой лев от малката си заплата.
Държеше голямата торта в ръце и се надяваше някоя от възпитателките в дома за деца с увреждания да се появи. Не беше идвала от пролетта. Беше благодарна по някакъв извратен начин, че Великденските и Коледни празници съвпадаха с личните празници на племенницата ѝ Велика. Имен ден на Възкресение и рожден в навечерието на Коледа. Задължителните дати за срещи, се свеждаха до две в годината. След всяко поредно посещение си обещаваше, че ще направи нещо, но това така и не се случваше, защото просто не всичко зависеше от нейното желание. Социалните служби просто приемаха молбите ѝ и обещаваха, че съвсем скоро ще се заемат с нейния случай. Имаше и посещения за оценка на условията в дома ѝ, които уж минаваха добре, но после все нещо се случваше и нещата се отлагаха. Преди година една служителка ѝ беше подшушнала, че ако Велика бъде изведена от дома, това ще намали бюджета му. Оказваше се, че всеки се бори за себе си и хляба си, а щастието на племенницата ѝ не е важно за държавните институции.
Бяха минали седем години след катастрофата. Седем години, откакто сестра й я нямаше, майка й се беше превърнала в инвалид, за който тя се грижеше, а племенницата й, която днес ставаше на десет години вегетираше тук. Точно на рождения ден на малката Велика, която тогава ставаше на три, пиян шофьор на джип беше помлял новият малък автомобил на сестра ѝ, а с него и живота на цялото им семейство. Зара се опитваше да забрави този ден, който разделяше животът ѝ на две. Всичко за нея беше преди и след този ден. На осемнадесетгодишната тогава Зара ѝ предстоеше да завърши гимназия и да продължи образованието си в чужбина. Вместо това, след дипломирането си, започна работа в новооткрития голям хипермаркет, като касиер и дните се занизаха като зърна на броеница. Сякаш някой отмяташе топче след топче и превърташе броеницата на Велик ден и Коледа, когато с трудно заделените пари купуваше подарък и лакомства за малката Велика и се качваше на автобуса, за да пропътува сто и двадесет километра с надеждата да зарадва племенницата си.
Вратата в дъното на коридора се отвори и група шумни деца излязоха от столовата. След тях две възпитателки подвикваха, опитвайки се да създават ред. Зара беше дошла навреме. Тортата за празника трябваше да е тук точно, когато децата привършат с обяда си.
Празникът… Какъв празник? Празник ли беше това? И кой имаше нужда от него? Малката й племенница, която нищо не разбираше, или нейната затлачена съвест? Много пъти си беше задавала този въпрос, но нямаше категоричен отговор и винаги пристигаше тук на този ден с поредната голяма торта. За разлика от малката Велика, другите деца я познаваха и харесваха. Радваха се на посещенията й. Директорката на дома беше споделила, че тя е единственият роднина на някое от децата, който идва и се интересува от сродника си. Питомците на дома я забелязаха и се втурнаха към нея. Някои бяха по-бързи, а други с двигателни проблеми изоставаха. Зара се зарадва на появата им. Бяха прекъснали мрачните й спомени и мисли и сега можеше да се отдаде на поредния топъл душ за съвестта си.
Този път сладкарката беше надминала себе си. Всяка година правеше специалната торта, за специалния повод на специалните деца и се стараеше, сякаш създава произведение на изкуството. Кому беше нужно? Децата тук нямаха база за сравнение. Сравняваха една с друга само нейните торти. А истината е, че те ставаха все по-красиви и накичени с всякакви детски украси. Зара трудно крепеше поредното сладкарско творение и с гордост леко се наведе за да го поднесе по-ниско и да зарадва децата.
Малкият Мишо беше най-бърз. Приближи първи и наби спирачки точно пред появилата се в коридора торта, която беше на нивото на очите му. Погледна я като хипнотизиран. Три етажа бяла сметана, направена като голяма снежна писта. Захарни скиори се спускаха край зелени борчета. Момчето гледаше с възторг тортата. Зара плакнеше съвестта си. Другите деца приближаваха шумно. Мишо разтвори ръце, издаде възторжен крясък и сплеска голямата бяла торта. В ръцете на Зара остана картонената подложка, а сметана и карамелизирани блатове се стичаха по пода. Торта вече нямаше. Измисленото и смешно тържество за неразбиращо дете се отлагаше. Суетата беше свършила. Поредната доза мръсотия се беше размазала по мокрия под.
Възпитателките настаниха децата по леглата за следобеден сън, а проваленото тържество позволи на Зара за първи път да остане насаме с Велика. Стояха и се наблюдаваха. Зара се взираше в очите й и сякаш забеляза игривото пламъче, което най-много обичаше в погледа на кака си. Сърцето ѝ заби учестено, пое дълбоко въздух и вече не мислеше за зловонието, а имаше усещане за свежест, вяра и надежда за по-добри времена.
Малкият Мишо беше размазал сметановата обвивка на суетата, за да позволи душите им да се докоснат. А Зара вече знаеше, че ще идва по-често. Не защото щеше да си обещае, а защото щеше да го иска. И щеше да се бори, независимо какво ще ѝ струва, най-после социалните да я одобрят за личен асистент на Велика, за да може да я прибере у дома.

 

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Меланхолични приятели

 

В стаята още не беше се развиделило. Само небето в изпотрошената капандура, слязло съвсем ниско, беше светло: син правоъгълник с няколко бодливи светлинки отстрани. Затвори очи и почти веднага ги отвори. По-приятно беше да гледа нагоре. Искаше му се всичко да продължи по-дълго. Небето да е все така синьо, заедно с двете бодливи светлинки на педя една от друга. Лъчите им се кръстосваха.
– Блус, събуди ли се? Отговаряй като те пита стария кокал!
– Спя. И въобще не смятам скоро да напускам постелята.
– А-а, значи си буден. Още не съм, казах ти.
– Ставай! Не помниш ли плана на стария кокал от снощи?
– Не. Всички планове съм забравил. И дори една дума от какъвто и да било
план не искам да си спомням.
– Значи напразно съм се хабил да ти обяснявам.
Блуса опита отново да се съсредоточи върху правоъгълника на прозореца.
Но там също бяха настъпили промени. Синьото беше станало по-светло, а в горния му ъгъл липсваха двете бодливи светлинки. От тях дори лъч не беше останал. Напълно липсваха. И небето съответно беше се отдалечило.
– Ставай да работим, казва стария кокал! Вчера старият кокал ти обясни, че
само ако полагаме усилия ще се задържим на повърхността.
– Задържам се без каквито и да било усилия. Нямам нужда от кой знае какво.
Достатъчно ми е, че се събудих и тази сутрин. Трябва ми само малко музика. По възможност Мемфис Слим да звучи в ушите ми. Друго не искам.
– Това е много лошо, смята старият кокал. Неприлично, и дори престъпно,
отношение към живота. Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции. Независимо от ситуацията, в която… За да се наричаш… Да те наричат… И така нататък, и така нататък, казва старият кокал.
– Никак не искам нито аз, нито някой друг да ме нарича, независимо как. Не
ми трябва. Нямам нито изисквания, нито цели. Нали знаеш любимия ми стих. Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.
– Красиво звучи, казва старият кокал. Красиво и тъжно. Ала не върши работа.
– Нямам каквато и да е работа за вършене. Затова станах скитник. Омръзна ми
да съм слуга. Направи това, направи онова. С каквото и да се захвана, каквито и грандиозни намерения да имам, повтаря се тази формула. Не искам да участвам в нея.
– Още ли не си станал, пита старият кокал?
– Не съм се събудил дори.
Кокала, с когото съжителстваше на тавана от месец и половина, спеше
облечен, и след като навлече шлифера си, беше готов за излизане. Приближи неговия матрак и го погледна намръщен. Лицето му приличаше на зелена слива. Още ненапълно оформена, отдавна откъсната и затова сбръчкана. Блуса направи няколко движения под одеялата, за да набере скорост за по-решителни действия; седна и разтри с показалци очите си.
– Снощи, ако помниш, старият кокал предложи да правим всяка сутрин
комплекс гимнастически упражнения.
– Вече си облечен.
– Нямат значение дрехите. Щом сме решили да останем на повърхността нека
поне в някои неща да приличаме на останалите хора.
– Гимнастика!… Не искам!… Имам нужда от музика… Блус… Мемфис Слим,
Рей Чарълз, Били Холидей, Джони Лий Хукър, Биби Кинг… Няма значение чий глас ще чувам. Всички са ми приятели. И ги обичам. Искам да правя гимнастика на бавни блусове. Това ми е желанието, ако те интересува.
– Ебаваш се със стария кокал. Не може да се прави гимнастика на блусове.
– Може-може. Дори си представям упражненията. Ама не сам. В никакъв
случай. И тебе да те няма, това също е условие. На твое място – момиче. Каква по-хубава гимнастика от блус с красиво момиче. Даже да не е супер-красавица, а по-обикновена, няма да й придирям. Важно е, че сме заедно. Ръцете и краката ни така ще са сплетени, в такава невероятна близост, че няма да се разбира какво от общото тяло е мое и какво нейно. Ще танцуваме. Защото всичко е танц, щом не си сам. Разбираш ли за какво ти говоря?
– Стига си бълнувал, каза старият кокал. И ставай! Ще ти ги покажа как се
прави истинска гимнастика. Иначе старият кокал ще се ядоса.
Блуса отново разтри очи със свити показалци. Примигна и започна да се надига, все още увит в одеялата. В гласа на Кокала беше усетил заплаха. Не му се разправяше с него толкова рано. Искаше да му припомни, че не обича да го командват. Нито да му дават тон в живота. Началници, царе, премиери, министри или каквито там смятат, че са. Такива типове за секунди му ставаха неприятни. Особено когато се наслаждаваше на своя най-бавен блус. И си представяше утринно гимнастическо танцуване с красиво момиче. Иначе нямаше намерение да прави каквато и да било друго. Каква гимнастика бълнува Кокала. Не е чак толкова луд. Изправи се, прокашля се дрезгаво, изръмжа.
– Повдигни си ръцете, каза старият кокал. Важно е да започнеш. Началото
винаги е трудно, но без него нищо не се случва.
– Искам да бъда обикновен скитник. Не разбираш ли? Вял, уморен, без
никакви желания. И да не виждам нищо от така наречения околен свят. Околният свят не ме интересува. Само тогава в главата ми зазвучава гласът на Мамфис Слим.
– Снощи се уговорихме, припомня ти старият кокал. Трябва да бъдеш
изпълнен с желание за работа. Работа, работа и пак работа. И с оптимизъм за деня. Само така имаш шанс да изплуваш на повърхността, смята старият кокал.
Някак без да иска беше започнал да повтаря с ръце движенията. Вместо Мемфис Слим или някой от другите си меланхолични приятели, както обичаше да ги нарича, чуваше казармена тръба. Искаше да сподели колко обидно му изглеждаше точно в този момент. Едва ли щеше да направи впечатление на Кокала. Продължи да повторя движенията, всеки път по-бавно и с непълна амплитуда. Опита се да клекне с изпънати напред ръце. Коленете му изскърцаха, челото му се набръчка и той едва се задържа на крака.
– Повече не мога, Кокал.
– Не е нужно. Гимнастиката завърши. И да не забравяме целта си.
– Не искам!…
– Какво не искаш?
– Всъщност искам. Някой да ме занесе до градинката на „Седмочисленици“.
Ще се припичам цяла сутрин на слънце. И ще слушам моята музика.
– Днес няма да има слънце, сигурен е старият кокал.
– Откъде знаеш?
– След като старият кокал казва, значи няма да има. И ще разполагаме със
значително повече време за работа.
– Каква работа бе, Кокал? Ние сме обикновени скитници.
– Не сме. Заредени сме с оптимизъм и желание за успех.
– Какъв успех е да събираш по цял ден картони?
– Вечерта ще имаме пари. Ако всеки ден печелим и спестяваме накрая ще
разполагаме със сума достатъчна да започнем нещо по-сериозно.
– Предпочитам да намеря каквото ми трябва. Много пари. Или
скъпоценности. Скъп диамант, например. Или друго богатство.
– Това са глупости, смята старият кокал. Кой скитник е намерил в боклуците
много пари. Парите са в банките. В боклуците има главно боклуци.
– Ще намеря, да знаеш. Няма да ровя по цял ден в мърсотиите само за няколко
лева. За много пари може. Или за скъпоценности. После друго няма да правя. Дните ми ще следват един след друг като бавни, ама много бавни блусове.
– Тръгваме, казва старият кокал. И ще видим кой ще постигне повече.
Старият кокал, със труда си, или ти с детинските си надежди за голям късмет.
Излязоха от тавана и Кокала избърза по стъпалата напред. Блуса се мъкнеше след него, стъпи накриво, залитна. Успя да се задържи на крака и погледна през рамо да види каква беше причината.
– Внимавай, предупреждава те старият кокал! Стига с тези блусове. Ще се
пребиеш преди да намериш големите богатства.
Двамата продължиха надолу с по-ситни крачки. Често се движеха странично, търсеха места чисти от нахвърляния пясък и падналата мазилка. Стигнаха двата апартамента с метални врати и решетки. Всяка врата имаше по три ключалки. Тук с Кокала винаги преминаваха по-бързо. Не бяха сигурни кой живее вътре. И дали въобще са обитаеми. За да проверят трябваше да използват поне лост, според Кокала. Прозвуча като предложение преди десетина дни. Вероятно очакваше подкрепа от приятеля си. В отговор Блуса нарисува с дългите си пръсти два йероглифа. Така изрази нежеланието си за подобна авантюра. Оттогава само бързо минаваха покрай затворените врати. Така рискуваха по-малко да срещнат някого, който ще им задава неприятни въпроси. Кои са, защо са тук, и така нататък. Излязоха на улицата и продължиха без да се обръщат. Не искаха минувачите да ги свързват с четириетажната къща. Нека изглеждат случайно минаващи.
– Искам да се върна обратно на тавана – промърмори Блуса и продължи с
нормален тон: – И пак да заспя. Ще сънувам как седя край широка река. Припявам нещо много бавно, протяжно, от две-три ноти. Ето, чувам се как пея, без дори да съм отворил устата. Но как да направя, че и ти да ме чуеш, Кокале. Приятно ми е да споделя с тебе удоволствието. По-лесно ще стане, ако пее някой от моите любими меланхолични приятели. Знаеш, трудно вземам високите тонове. Представи си, че чуваш каквото аз чувам. И ти се свива душата. Не, отпуска се. Със сигурност няма да си същия човек.
– Още не си се събудил, смята старият кокал. Затова бълнуваш. Скоро ще
дойдеш на себе си.
– Няма да дойда. И не искам. Не знам как да ти го кажа по-ясно.
– Как тогава ще намериш пари и скъпоценности, пита старият кокал?
– Нямам желание да намеря каквото и да било.
– Само преди минути искаше.
– И какво като съм искал? Промениха се намеренията ми.
Блуса въздъхна и продължи да се влачи след него. От известно време
накуцваше, влачеше странично маратонката си и вдигаше прах.

 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Непоправимата

 

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази –
непоправимата.
Толкова много и
дълбоко е пусто,
че не търся даже
причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по
нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва –
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен напролет.

 

Ваня Вълкова, Women 01 Sound

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Рашко Марков – Стоя до един счупен прозорец

 

стрелбище

тя беше едновременно
легло маса пейка
но я виждах бегло
миналите казваха че прави се на блейка
че срещу теб стои и говори
чопли семки
ще ти направи пуканки
после ще си разхождаш пръста
по пътя с луничките
огрели й кръста
тя беше и стол
или това което е отдолу
подът
лежеше в нейното присъствие
като небосводът
сред всички
черни и бели бенки
очоплени от семки и циганки
(така наричаме неопуканите царевици)
не можеше да бъде всяка стотинка
единствена е само любимка
но тя беше и ограничителна лента
волейболно игрище
снимачната площадка спасила ме
от моето стрелбище

 

езерно докоснати

тръгвали сме заедно
на нощта по улиците,
звезди проблясващи на тъмно
по близост светла на разделите,
но необяснимо чака ни езеро
докосват ни се пръстите,
преди искаше да вървим
единствено хванати под ръка,
но мястото на моята е за твоята мъка,
студено е във нейните владения,
но там и само тогава усеща се
значението със знание,
обтегнат ще е лъка
на ясното съзнание,
но без случващ се живот
не гледай по очите които се нося,
само за да видиш подводния път
под повърхност топла аз вися,
викат тихите движения
те са стъпки с усмихнати вцепенения,
с думи като накъсани парцали
действията ми недовършени разпали.

 

потъвай с мен

аз пиша с червено мастило
върху изпъкналите ти ключици,
те задържат сълзи от неотпило
чувство
в оформените над тях лъжици,
морета, езера, океани
не, реките са задържалите ни вани.

 

стоя до един счупен прозорец
погледа ми е разчертан различно,
търся във видяното – пътища, в мен – борец
разчетен с удари на стъпки лични, но
действията ми не са парични
те са танц докосващ земята бедно,
когато с огън не са едно очи обични
наредени до отпечатъци с бедро,
стоят ми най-добре думите комични
в ситуацията падам неволно, но с добро

 

Ваня Вълкова, Angel 5

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Градска история

 

Авангардно

Христос, самонарязал се на кубчета
Продава всяко кубче-сувенир
Край него скачат изгладнели кучета
И гледат със кръвясали очи

Наблизо, в малко дворче бесят Юда
А Юда днес е странно мълчалив
Заспал е и не ще да се пробуди
Пробуди ли се – ще го заболи

Пилат не спи.Не се самонарязва
Пилат тъгува в стария дворец
Измисля приказки и ги разказва
На свойто незаченато дете.

 

Адът свети

Преливаме от пусто в празно
и от празно в безнадеждно.
Самотната жена изрязва
с триона голата си нежност.
Мъжът й стене изнасилен
и бърше със черва асфалта,
злодеят всъщност е горила
избягала от зоопарка.
Вълкът е сит, но непокорен
и още вярва в цветовете.
Денят през всичките отвори
кърви докрай. А адът свети.

Картини, губещи окраска
под ветровете и мъглите.
Лицата са човешка маска
под нея зверове са скрити.
Триумф на грубата експресия
над неразвитата символика
разпънатите са отнесени
така че няма кой да молиме.
И тъй, и инак сме обречени
под тежестта на греховете
потъваме във тихи вечери
с последен вик. А адът свети.

 

Аз изгрявам от изток…

Аз изгрявам от изток и залязвам на юг
Значи аз не съм слънцето, ами съм някой друг.
Гоня мислите с лодката и ги дебна с хвърчило
После влизам в торбата, без да бъда и шило.
И ръцете протягам сутрин щом се събудя
Всъщност доста по котешки, но с опашка не мърдам.
Съзерцавам си образа, той пък мен съзерцава
Шизофренните двойници – тъжния и забавния.
Някой вика ме – кой ли, лея части в канала
Но не съм само течности, нито черно и бяло.
Търся смисъла, смисъла, а обрасват пътеките
Ставам мост върху бездната и се радвам на леките.
После гаснат и свещите, като памет за другите
И потеглям на шествие със децата и лудите.
И катеря нагоре за да търся спокойствие
Но не съм и Сизиф, че подминах му костите.
И когато накрая на върха съм и силата
Пълни всичките мускули и властта ми опива ме
Ме поглеждат и казват: „Твойта същност е долу
Ти без нея си никой, тялото ти е голо
Тя те вика и плаче, тя без е самотна
Тя е смисъл на всичко, даже и на живота
Докога ще се криеш зад измислени образи
Стига битки безмислени, само болка ти носят
Има хиляди тайнства, но една е загадката
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.”

… Докога, стига вече, а защо съм, какво съм
Искам пак да се раждам, искам пак да докосвам
Искам този път пътя да е лесния, краткия
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.

 

***

Ние мразиме негрите
Но не знаем защо
Може би твърде едри са
И от тъмно тесто.

Но дали антихристи са
Или пък са били
Как ли да ги пречистиме
Или пък изсветлим?

Няма смисъл да питаме
Твърде много въпроси
По-добре е да ритаме
Долу щом сме ги проснали.

По-добре е да бесим
На площада зад църквата
Палачи не по професия
После често повръщаме.

След това у дома си
Преподаваме ценности
А страхът с хладни пръсти
Лази по епидермиса.

И във нашите сънища
Често техните образи
На душите объркани
Питат ни за посоката.

А какво да има кажем –
Че сме слепи зад маските
И не можем да раждаме
Нито пък да показваме.

Затова и мълчим
И дори не помръдваме
Даже да ни боли.
И така до разсъмване.

И така все, докато
Не премахнеме болката
Скрила се в тъмнината
Като мозъчни колики.

Ала не с скалпел, взет
От умел вивисектор
А със лъч многоцвет
От небесен прожектор

И зелен стрък живот
И очи със надежда
И врата или брод
(важното да отвежда)

И любов, и търпимост
Ала не като в проповед
А от хляб и от вино
И от две длани стоплена.

 

Танкист

Мечтаеше да е танкист.
Да тръгне с танка сред площада
Да смачка хората,
усмихнати тъй нагло
И техните вързопи от надежди
Да загаси очите им с гъсеници
Да смесва кръв и вино
Болка и екстаз
И да остави всичките си жертви
Безгръбначни.

Мечтаеше да смачка и цветята
Заченати от слънчеви лъчи
Защото те са символа на двама,
Да смачка будките, където
Продават глупавите вестници
За силиконовите политици,
Да смачка толкова тръби и стълбове
В които градския живот пулсира,
Да смачка….
Когато умори се да руши
Той искаше да скочи във цевта
И сам да се изстреля към небето
Където да рани навъсен облак
И да излее себе си на дъжд
Със който да напише епилога –
Траурна заря на несъгласие.

Защо така брутално – го попитах
Защо да мачкаш, вместо да създаваш
Защо не пробваш, тра-ла-ла?
Защото някои хора – ми отвърна
Просто са родени за танкисти
И те не могат
Да го променят.

 

Градска история

1/Съпрузите от сивия панел
Си купиха хладилник и вибратор
Съседът – добродушен и дебел
Реши да им гостува цяло лято.

И тримата започнаха живот
Който силно възмути квартала
Поливаха телата си с компот
И ближеха от сладката поквара.

В мазето вечер пиеха ракия
Под съпровод на ретроградни песни
И даже не помисляха да крият
Балоните със семенната течност.

Децата, онемели от почуда
Често през прозореца надничаха
А после хилеха се като луди
И думите им бяха неприлични.

Бабите задъхано обсъждаха
И правеха магии за нещастие
Но бабите измряха и изсъхнаха
А тримата танцуваха по масите.

2/Започнахме със тримата да свикваме
и всяка сутрин да ги поздравяваме
във отговор те нервно се усмихваха
и питаха за времето и здравето.

Приехме ги като единно цяло
И щом един от тях се отделеше
Бе странно и вещаещо раздяла
Като израсло във пустиня цвете.

Обсебихме живота от телата им,
На близките, които ни гостуваха
Показвахме ги – живи експонати
Които са забравени от Лувъра.

Но без живот те станаха безцветни
Изчезна жаждата за забавления
Зад маските видяхме ги – несретници
Които са съвсем обикновени.

Изгуби се и нашето внимание
Погълнаха ни новите герои
А тримата с размити очертания
Се движеха – замислени и голи.

3/Затрупаха ги многото години
и блудкаво бе всичко помежду им
те мислеха, че и това ще мине
и пушеха от евтините пури.

Но не отмина. И веднъж съседа
Прегърна ги и после ги целуна.
Излезе в неприветливата вечер
И се обеси със китарна струна.

Отидоха на гроба му. Запалиха
Свещите и изрекоха молитви
Навлезе малко светлина във стаите
И мирис на добре сварено жито.

Изхвърлиха бутилките, вибратора
И старите касетки с гадно порно
Мъжът постъпи да работи в театъра
Жената – да се грижи за бездомните.

Така се приобщихаха към нормалните
Разкаяха се, бяха опростени
Но никога не гледат в огледалото
Защото не откриват отражение.

 

Диляна Първанова, Портрет на поет

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Михаил Казаков – Непознат мъж пресича булеварда

 

***

Погледите ни пренасят бъдеще.
Шумът ни крие от самотата.
Погледите ни пренасят минало.
Разбягва се взаимността.
Светът е създаден, за да се разминаваме.
Късота на щастието:
носят се над зимата косите ти.
Хванат за тях се уча да летя.

 

***

Би ти отивало да бъдеш вдъхновението
сполетяло Шопен, родило ноктюрните.
Банален съм в опитите си за
изразяване на усещания.
Мога да предскажа предстоящото,
докато повдигаш косата си.
Всичките ми стихове са еднакви
и всичките привличания – също.
А нямам отговор „защо го правя?“,
„защо се повтарям?“, „защо се отказвам?“.
По-добре да търсиш смисъл,
отколкото да придобиеш смисъл.
Завързвам се за вятъра
и се спускам в очите ти.

Остави света да изпълнява
функцията на свят,
снегът да се разтапя
и неудържимо капките му да подскачат.
Остави и хората да бъдат хора
и в тяхната еднаквост се опитай
да откриваш разликата.
Общото във всички е, че
ние сме сексуални просяци.

 

***

Какво е човек?
Нищо.
Празнота.
А след нея – по-голяма празнота.
Какво е човек?
Безучастник, незнайно накъде отиващ
след края на следобедния дъжд.
Какво е човек?
Желание да бъде нещо,
да бъде смисъл, пълнота.
Желание за отговор.
Един – единствен отговор.

 

***

Непознат мъж пресича булеварда.
По средата на пешеходната
се сблъсква с непозната жена.
Усмивки превземат лицата им.
Против правилата на романтичната комедия,
непознатият мъж и непознатата жена виждат
оставащия им живот, прекаран заедно.
Никой не заговаря другия.
Никой не тръгва след другия.
Продължават.
В този град можеш
да се разминеш с някого, когото си обичал,
без да се поздравите.
Човек е спокоен само когато обича.
Или когато е обичан.

 

Диляна Първанова, Сакрално

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Шумът от поточната линия

 

– 3 = 0

Аз не обичам математиката.
И въпреки това,
така,
за да помогна,
опитах да съставя уравнение,
макар че,
мой човек,
ако до мен опреш
по математика,
то значи
безвъзвратно си закъсал …

Затова и отговорът беше тридесет,
а X-ът аз получих, че е 9.
На второто решаване 12 стана,
но си намерих грешка,
след което
започнах отначало …

Към края всичко почна да се съкращава –
и – X със X,
и – 2 със 2,
и тъй нататък …
За миг надеждата проблесна,
че реши се
задачата,
но се получи – 3 че прави 0 !?!

Н о  к а к !

Внимавах толкова
и уж си проверих!

И после осъзнах,
че този сюрреалистичен резултат
съвсем не е случаен …
Защото тройката –
тя е Светата Троица,
а минусът отпред –
убийството на Бога,
от хората, които го измислиха!
На Кръста собствения си идеал разпънаха,
уплашени,
че трябва да го следват …

И всичко това във купом нула прави –
защото всички ще умрем
и ако оня сборник с митове – Евангелието –
е верен –
то ще си платим
за наш’те грехове …

 

Екарисаж за души

Философският камък
бе мит на напушени учени.
Алхимичните пещи –
трезори на наркобарони.
Новата раса
от тленни обвивки
не мечтае да живее вечно.
Тя използва, хаби, храносмила.
Нали за това е проектирана?

Екарисаж за души …

есенцията на века ни.
Раждаме се
не от майки и бащи.
Люлчина песен
е шумът от поточната линия,
а кашоните и стиропорът –
нашето детско креватче.
Касапите са най-нищожните клиенти,
а двадесетгодишното месо – мезе за пламъците.

Екарисаж за души …

Няма вечен живот без лице.
Въпросите с „кой” и „какво”
са табу
в общество от серийното производство.
Да те накарат
да забравиш,
че си бил
човек,
и да оставиш
прословутата струна във теб
да ръждясва.
„Повече няма да има музика!”,
каза Орфей
и вакханките го разкъсаха.

Екарисаж за души …

през него се проточва
пътят ни
от люлката до гроба.
Аз-ът ни
излита през комина …
само дето ни погребват като хора.

 

Ваня Вълкова, W-Women

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X