Рашко Марков – Стоя до един счупен прозорец

стрелбище

тя беше едновременно
легло маса пейка
но я виждах бегло
миналите казваха че прави се на блейка
че срещу теб стои и говори
чопли семки
ще ти направи пуканки
после ще си разхождаш пръста
по пътя с луничките
огрели й кръста
тя беше и стол
или това което е отдолу
подът
лежеше в нейното присъствие
като небосводът
сред всички
черни и бели бенки
очоплени от семки и циганки
(така наричаме неопуканите царевици)
не можеше да бъде всяка стотинка
единствена е само любимка
но тя беше и ограничителна лента
волейболно игрище
снимачната площадка спасила ме
от моето стрелбище

езерно докоснати

тръгвали сме заедно
на нощта по улиците,
звезди проблясващи на тъмно
по близост светла на разделите,
но необяснимо чака ни езеро
докосват ни се пръстите,
преди искаше да вървим
единствено хванати под ръка,
но мястото на моята е за твоята мъка,
студено е във нейните владения,
но там и само тогава усеща се
значението със знание,
обтегнат ще е лъка
на ясното съзнание,
но без случващ се живот
не гледай по очите които се нося,
само за да видиш подводния път
под повърхност топла аз вися,
викат тихите движения
те са стъпки с усмихнати вцепенения,
с думи като накъсани парцали
действията ми недовършени разпали.

потъвай с мен

аз пиша с червено мастило
върху изпъкналите ти ключици,
те задържат сълзи от неотпило
чувство
в оформените над тях лъжици,
морета, езера, океани
не, реките са задържалите ни вани.

стоя до един счупен прозорец
погледа ми е разчертан различно,
търся във видяното – пътища, в мен – борец
разчетен с удари на стъпки лични, но
действията ми не са парични
те са танц докосващ земята бедно,
когато с огън не са едно очи обични
наредени до отпечатъци с бедро,
стоят ми най-добре думите комични
в ситуацията падам неволно, но с добро