Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази –
непоправимата.
Толкова много и
дълбоко е пусто,
че не търся даже
причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по
нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва –
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен напролет.

 

Ваня Вълкова, Women 01 Sound

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.