Валентина Димитрова – Неродени братя

by New Social PoetryNo Comments

 

1 (1) – НЕРОДЕНО

Днес те заченах,
търсейки думи,
в които с баща ти се сливаме.
Родих те с нежност в себе си,
измислих ти име.
Спомням си –
на първото мое дете
дадох името
след като се роди,
на второто,
докато все още беше в мен.
Ти, мое сетно дете,
ще бъдеш родено неродено
и с другите ти неродени братя
ще живееш само в мен.

2 (2) – НЕПРОЧЕТЕНО

Да се събудиш вкочанен
забравил одеялото в съня
а там беше топло и уютно
пижамата
започва да прозира
и слънцето
я взема за заложница
до следващ сън
денят започва тайно
но вещае мощна сила
и те прегръща
без да си го молил
за това
не питай лъчите защо
те блестят без страх
не питат никого
дали това не го обижда
те са като книга
написана за теб
за да четеш
между лъчи и сенки
и да погледнеш там
накъдето се стремят

3 (3) – НЕЗАКУПЕНО

Красиво беше
огледалото,
от години го оглеждах,
запазено,
не се продаваше.

Сега
е скрито с черен плащ,
не се и подарява,
дяволът го взе
и го огъна
в криво огледало

4 (4) – НЕОЧАКВАНА

Очакваш ме спокойно
или с нетърпение?
В твойта книга
буквите ли съм
или бяло междуредие?
А в старата къща
разпиляна е игра на пешки
или на не се сърди човече?
Чуруликаш ли надежди
на треперещото птиче
очакващо ръцете ти с очи
като на завърнало се
от заточение?
Ще му позволиш ли
да се приюти във теб
преди смъртта
да го отнесе
като недовършено
стихотворение?

5 (5) – НЕПРИБЛИЖАВАЩ

Понякога виждаш очи
чисти като на дете
на които се молиш
(които те молят)
да останеш в тях
Понякога виждаш ръце
с изящни пръсти
на които се молиш
(които те молят)
за мъничко ласка
Понякога виждаш силует
който приближава
на който се молиш
(който те моли)
за вечна прегръдка
Дни с миризма
на сандалово дърво
и свежи ягоди
На музика
от преплетени гласове
в гора от стихове
пълна с мечти
посети лесно
като в мокра пръст
А после виждаш
очи
които се затварят
ръце
прибрани в джобовете
силует
който се отдалечава.

6 (8) – НЕЗАПЪЛНЕНО

Събуди ме
с топъл поглед,
прегърни ме,
целуни ме така,
както ме целуна
преди да заспя.
Нека стана
от леглото
като лист хартия
с капчици мастило
изписани в съня.
Под душа пиши ме,
остави петно по мен
от твойта чаша чай.
Прибери ме
в някой джоб
без страх,
че ще се намачкам.
Пиши на мен
докато те има,
и когато отлетиш,
нека бъда
пълен лист хартия.

7 (10) – НЕДОИЗКАЗАНО

Денят ми минава
в тихи разговори
за теб
с мен самата

друг път с мен
за теб

понякога за мен
без теб

питам се дали
когато наистина съм с теб
ще имам
какво да ти разкажа
и ще имам ли
какво да премълча

8 (19) – НЕЗАБЕЛЯЗАНА

Няма кой
да спре времето
вдъхновен Бог
му беше дал крила
събираха се часовете
в очакване на представлението
докато секундите
се препъваха в минутите
а дните пристъпваха тежко
пък годините закъсняваха
и вековете изоставаха
само
вечността се опитваше
да остане
незабелязана.

9 (25) – НЕИЗБЕЖНО

Не ме търси,
в теб ме няма,

аз съм само
часовника,
който ти напомня,
че миналото
не се връща,
нито невинноста,
нито чистотата

и постепенно
ме превръща
в теб.

10 (37) – НЕОЧАКВАНА ВАКАНЦИЯ

Суетата прави списък на Емоциите
Настроението изпуска Закачките
Бързината си играе с Търпението
Умората вдига Температурата
Мечтите и Любовта катастрофират
с дългите планове на Очакванията
А Куфара така и си чака
да бъде напълнен

11 (38) – НЕ КАТО ПАЯК

Изплита мрежи
и ловко ги хвърля върху ми
докато се оплетат
в обувките и в дрехите
дори в косите ми…

И ме превърне в писък
желаещ да достигне
обувките и дрехите
дори косите му…

Но не стига по-далеч
от неговото его
нахранва го
и заглъхва постепенно

12 (39) – НЕИНТУИТИВНО

Ще си направя
новогодишен подарък
ще си купя силен Слух
и малко фино Обоняние
Вкус но от добият
а за из път
далечно Зрение
и постоянна Терморегулация
задължително бих взела
шепа дълбоко Осезание
ще се наложи и от онази
приглушена Ноцицепция
за душевните ми болки
ах да не забравя и
отлично Равновесие
Проприоцепцията ще засиля
нужна ми е за момента
в който очите ми ще се затворят
и Интуицията ще ми заговори
че нито едно от тези неща
не могат да се закупят

13 (43) – НЕСТОПЛЕНА

Онзи ден
ми открадна чашата
в която
щях да бъда бяло вино
но ми подари
стара отварачка
за старата ми къща

слагам я нощем
до мен
на възглавницата
завивам я
за да не ѝ е студено
сутрин я намирам
под юргана

и въпреки
че чаршафите са затоплени
от тялото ми
тя е все така студена

14 (45) – НЕНОВОГОДИШНО

Да посрещнеш
новата година
не е като
да прекрачиш
нечий праг.

Без собственик
да те посрещне
и с усмивка
да ти каже,
че си добре дошъл
или да те изгони
с някое проклятие.

В нея влизаш
без да си се молил,
нито да си бил поканен,
искаш или не, си там.

Добре,
ще вляза в нея,
но ще оставя
всичките излишности
и ще взима само
себе си.

15 (46) – НЕПРЕХОДЕН

Напира отровата във вените
сега е в твойта кръв

тя бе нар безценен
тя бе лилията на нощта
откраднала очите ти веднъж
ръцете ти изсъхват
докато се бориш
да я вземеш в плен
но вместо нея
ти попадаш там
разполовен

в болката си
с малкото останали ти зъби
я разкъсваш
а еликсирът ѝ
прониква в твойта кръв
и я превръща в прах
теб
в перфектна статуя
а Лилит
в твоя вечна робиня

16 (48) НЕИЗБЕЖНО

До скоро гледахме:

– нападките на вълните
към камъните
и тяхната стоическа
резистенция,

– рисунките на сенките
покрай столовете
на уличните барове
и дискотеки,

– безсмисленият пълнеж
със думи
на дупките
по крайречните улици.

Oхранвахме птичките
с надежди
че сме им донесли
трохи и стара баница

и как те
ни се отблагодаряват
давайки ни да погледнем
под крилата им.

Гледахме
как вятъра разнася
найлонови пликчета
и симулира че е силен…

И тогава
сънят промърмори:
– Аз отдавна
загубих каляската…

…онази фраза
ми продаде каруца
а тя се разпадна
беззвучно по пътеката.

17 (50) – НЕ НА ОТРИЦАНИЯТА

Как се става Ева
когато веднъж
си се родила като Лилит
и как се става Лилит
пак
след това?

Защо те разпъват
ако си слаба
друг път ако си силна
и ако си слаба
пак
след това?

Заплашват те
размахвайки
от някой бог
диктувани закони
но само тези
с не отпред.

И ти от страх
се подчиняваш
на които
с отрицанието
търсят ред.

В слабостта си
заповядвам
на този странен бог
Да бъде добрина!

Ева или Лилит
да нося в мен
не съм нищо друго
освен просто жена.

18 (51) – НЕПРОГЛЕДНАЛО
Когато любовта
се превърне в затвор
вече е късно

Напускат те силите
в борбата
със себе си

Тогава остава едно
да се влюбиш
в болката.

19 (52) – НЕОСВЕТЕНО
Когато мечтите ти се сбъднат
замислил ли си се човече
когато светлината
превземе тъмнината ти
какво ще правиш с нея?

Ще използваш
завивката си като щит
за да се скриеш,
ще си сложиш
слънчевите очила
и ще се опиташ
да я игнорираш?

Или ще се развиеш
и ще се събудиш
с нея?

 

Ваня Вълкова, Women 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Хитон

by New Social PoetryNo Comments

 

Тези кошове
 От груба тръст
Със странен аромат на старост
Са черно-бяла музика
Дните напоследък са такива
Че ми позволяват
Да отида в онзи ден
С последното ѝ кашляне
Преди 40 години
В следващия ден до архаичния ковчег
И на третия
Когато вече стаята е празна
Бабо, аз съм вече старец
Не ме ли помниш…

 

По пътя
към слънцето
Колебливо червен
Студеният въздух
Остава
Зад него
Дърво
Губи листата си с дни

Относителност на конструкцията
ненужната наситеност
в детайлите на битието
успокоява

 

Нефрит

Трева е стрелата
Тетивата е кожа
Дърво е лъкът
Сърната – живот
Животът – вода

 

Пепел

Дълъг списък
С отложени неща
Залез
Огледало
С груба повърхност
В празно очакване
Говори радиото
С регулиран глас
Пчели кацат
Върху светлината

Събирам стара паяжина
С малки разлики в цвета
Да ям
Когато дойдат
По-щастливи дни

Ще направим от теб убиец
Мила моя
Грабим от живота
Парчета от отровна торта

 

Fog moon
Утрото е мълчаливо бъдеще
Танцуват неподвижни клони
Снегът е топъл

 

Хитон

Този хитон обличал е някой
Полепнал епителни клетки и прах
Хитонът на слънце прострях
Отрова пих преди лягане
До утре в моя хитон

 

Диляна Първанова, Светлината е сянката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Митко Гогов – .легитимиране на ужаса

by New Social PoetryNo Comments

 

стихотворната щафета е предадена
(алармата за оцеляване на човечеството е активирана)

сирените на чудовищния страх
от воените кули на подсъзданието
огласят полицейския час на душата.

мозъкът се гърчи, стомахът се свива
– общуването лека-полека замира.

под мостa на очакванията,
сякаш скитници-кръпки в космоса
благодарно възпяват със стихове бунта.
с болка гръмовно грачат гласните струни
на безстрашните хора без кости.

не съществува по-силна гумена палка от последната
в този живот сълза на нощните бегълци от дома.

тираните, тези безбожни файтонджии на
смъртта, наглите спецове в отвличането на
визията за спасение на духа,
наместо да дадат своя вот на ангелския скок,
за да се видят крилата, устремени към небето,
с камшик рушат огнения костен мозък на века.

мислите, тези крехки брънки, полека се откъсват
от корпуса на съзнанието, удрят се в решетките
като затворени птици. не отлитат, тъгуват.

в суха дупка закопаваме,
без семе,
без вода,
всички лошотии и греха.
няма дъжд или прилив, който може да
измие настаналия нечовешки дързък подстъп.

още колко пъти повторно да легитимираме
ужаса на света?!

 

.легитимиране на ужаса

в креслата седят разнебитени силуети
по ръба на пропастта –
онемялата публика със сериен номер.

с аплауз се поздравява всяка нова стъпка
на горчивия живот.

ежедневнието боде от всички страни.

претворено е в наострен кактус,
който всичките свои отровни игли
е насочил към нас.

в хаотичен транс хората се изхвърлят
със своите негативни особености,
със всяко злонамерено дело
се гордеят,
венцеславят / възхваляват.

ако трябва да му се даде орден на това време,
той сигурно би бил орден за самоунищожение.

 

Превод от македонски Емилия Миразчийска

 

Ваня Вълкова, Interaction

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Калифорнийски фрески

by New Social PoetryNo Comments

 

Дългокраки и гъвкави,
високо,
високо в небето
разпиляват
коси зелени.
С вятъра салса танцуват,
а въздишат по слънцето.
Зеленооки.
Грациозни.
Загадъчни.
Душата на земята
калифорнийска
към Бога
възвисяват
тези красавици –
палмите…

 

Мъртвата гора на Big Bear

Хиляди овъглени стволове –
трупове от жестока война.

Плаче земята –
отеква в сърцето ми.

Мъртви дървета.
Мъртви птици.
Мъртва земя.

Проклина земята –
проклина сърцето ми –
на въглен да стане този,
който убие гора!

 

Едно колибри
толкова непредпазливо
във ноздрите на вятъра
се вмъкна любопитно
тази сутрин
той
вятърът
от дързостта му
разгневен
и кихащ
обезумял се мята
сред чаените рози в парка
фееричните им рокли
сега лежат обрулени
в нозете им
Ах
тези голи рози
покрусени
от тази детска безразсъдност

 

Joshua’s Tree

Оранжево-червени канари
и хълмове,
облизани от вятъра,
понесъл огнения дъх
на пясъците долу,
и причудливите ръце-дървета,
към слънцето
протегнати за милост –
в пустинята открих
душата си разлистена…

 

Кактус

Остри шипове
крехки цветове
болезнено изящна
красота
стаена болка
и заплаха
във тяло
от зелена светлина
страхувам се
да го докосна
с любов
ще нараня и себе си
и него

 

Вечер в Лас Вегас

Лилаво синя знойна и хищна
вечер поглъща града
тежък мирис на секс
власт и пари
всеки е никой и ничий
глас на надежда
тръпка за риск и триумф
сладко горчив вкус на живот

 

Пустинята
на глътки
жадно пие
реката във душата ми
оазисът зелен
възкръснал
сред безвремието

 

Тази нощ
бяло седефена котка
кълбо от аромати
пропълзя
по голата шия на палмата
и скочи
през открехнатия прозорец
на съня ми
под острите нокти
на спомените
капе кръв
и неясна болка
за нещо
някъде
някого
безвъзвратно изгубени

Неясен копнеж
разцъфтя
със жасмина под прозореца ми
тази нощ

 

Перо от гарван
кацна на дланта ми –
небето ме докосна…

 

Концерт в Дисниленд

Такава я запомних
до фонтана
приседнала
сред пъстрата тълпа
от детски смях
отсъстваща
Жената слушаше
с притворени очи
рисуваше я музиката
млада
и красива
във слънчев дом
извира
радост
деца
и птици
хармония от чувства
страсти
музика струи
цветя
под палмите
на двора

сега домът за нея
е една количка детска
останалото
останалото е
в душата й
грижливо скътано
и подредено

Капки от залязващото слънце
се търкалят
по сбръчканите скули
и позлатяват
ръцете й
полегнали
две уморени птици
върху пола
от времето на пилигримите…

Отпуснала клепачи,
озарена
от мекото сияние
на музиката
жената се усмихваше на
миналото
и бе красива
толкова красива
защото беше жива…

Жива?…

 

Спомен от Ридондо Бийч

Готвачът виртуозно хвърля
живи
омарите в кипящата вода –
по един на секунда.

Аааааааа…-
отеква писъка им
в още живите –
един до друг
в живарника –
обезумели,
в паника…

Доволни,
клиентите по масите
преглъщат лакомо
и купчината мъртъвци
пред тях расте.

Само едно дете
безмълвно плаче
до остъклената стена
на ресторанта –

толкова убийци
толкова смърт –
непосилно е да се поберат
в едно крехко
детско сърце…

 

In The Death Valley

Слънце убиец.
Хлъзгави пясъци.
Дебнещи змии.
Подлудяваща тишина.
Измамно спокойствие –
като предателство
от приятел…

 

Болка

Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране

подивели от самота
моят дом далече в България

 

Коприва

С малката ми внучка случайно открихме 3 оцелели стръкчета коприва в перфектно поддържания парк на Ървайн, Калифорния.
Рая ме погледна учудено и попита в типично неин стил:
«Бабо, а какво е това?»
Аз се усмихнах замислена и отговорих:
«Има я много в България».
«А, България…» разбиращо поклати глава тригодишното дете, родено в Америка.
Грижливо ги извадих от пръстта и вкъщи ги посадихме в саксия. Поливам ги всеки божи ден и сега зеленеят и радват душата ми, една нежна зелена усмивка на моята далечна България…

Парлива и силна,
зелена красавице,
кой вятър те довея
по тези земи?

Пиеш щедрото слънце,
не се страхуваш
от суховеи,
не те плашат есенните мъгли…

Дрипава,
но горда циганка,
смело надигаш главица
сред този разкош…

А нощем,
само нощем тъгуваш,
само с луната
плачеш без глас…

Чужда земя,
чуждо небе,
зелена изгнаннице,
толкова приличаш на мен!

 

Ървайн, Калифорния
2004 – 2008 г.

 

Ваня Вълкова, Women F

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Автопортрет с въображаема сестра

by New Social PoetryNo Comments

 

Бъдеще

Аз съм затворена
в един шкаф
заедно с другите –
„аз никоя съм
а ти кой си?”*

Затворена
в шкафа
с другите
меки корици
твърди корици
илюстровани
и голи
оръфани
прегъвани
с изтръгнати части
от телата
с цели целенички
и чисто нови.

Държаха ме
много ръце
много очи
разплаках
много сърца
разтуптях.

Но после
ме затвориха
така смачкана
от пипане
в шкафа
с другите.

Чукаме
по стените
крещим думи
със силата
на вибрациите
да счупим
ключалката
да ни извадят
да ни осигурят
нов живот.

Напразно!
Затворени сме
до другата
ядрена катастрофа
когато ще горим
като Ян Хус.

Засега
сме покрити са̀мо
с прах
след
петдесет години сън.

Ще са ни нужни
още петдесет
докато
вятърът ни разлисти
преди
да дойде
кладата
на крематориума
за хартия.

….
*От Емили Дикинсън

 

21-ви

животът ни не е поезия.
стѝховете ни не са поезия.
то е нещо друго –
по-близо е до съпротѝвата.

бездарно е времето –
страх и опиум
движат прогреса.

хората си слагат
предпазни колани
на мислите
(кротувайте, агнета,
вълкът иде!)

бездарни са държавите.
целият свят е под контрол.
и не от някакъв Бог
(не този опиум!)
а от малоумни самовлюбени магнати
на изток и на запад –
купуват и продават човешки живот
в името на народите.
купуват и продават смърт,
купуват, продават, убиват
в името на петрола.

и кръвта се лее, гладът убива
но всичко е под контрол.
няма кой да плаче
няма кой да пее
докато светът се разпада.

не е време за поезия.
време е за съпротѝва.

 

Автопортрет с въображаема сестра

ти не знаеш
колко леко мога да я нарисувам:
красавица и много секси,
напѐрена като Статуята на свободата
и малко разпътна –
Ана Каренина, до смърт влюбена
в тебе.

ти не знаеш колко лесно портрета мами
с нарисувана сестра ми,
вечно млада, гамѐнка с къса пола и грънч прическа,
шегува се и се надсмива,
мъжете все след нея тичат (не след мене).

и колко лесно ще й повярваш,
колко лесно
ще се влюбиш в сестра ми, малката
зеленоока като мене,
но много по-забавна
много по-палава,
с две трапчинки вечно усмихната,
шокираща в любовта
че така те привлича,
забавѝ всички други! нея обичай!

а когато ме срещнеш
ти познаваш всъщност нея –
онази отдясно на портрета
като жива е тя….
и ти нея обичаш.

а пък аз нямам сестра.

 

Диляна Първанова, Shared

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Б – означава безсмислица

by New Social PoetryNo Comments

 

Геният на тълпата

Предателство, омраза, жестокост, абсурд –
у всеки посредствен ги има
за цялата армия от стрелци.

Убийци са най-добрите защитници на добро,
омразата дреме в проповядващите любов,
войната обичат най-силно борците за мир,
за бог говорят онези които го търсят без резултат,
борците за мир – нямат мир,
певците често са лишени от любов.

Пазете душите си от проповедта,
от информираните – по-настрана,
със книжните хора внимавайте всеки ден,
пазете се от бедността и нейните деца,
пазете се от излишни хвалби, изискват отплата,
пазете се от недоволните вечно
пазете се от тълпата,
от нищожния мъж и жена се пазете
от тази любов посредствена,
която търси посредственост.

Ала в омразата има достатъчно гений
за да убие човека,
за да взриви самотата му
различна от тълпата.

Пазете се от бездарните,
краят на света за тях е спасение,
пазете се от неспособните да обичат,
те не вярват, че вие обичате,
мразят ви

и омразата им е съвършена
като блестящ диамант
като нож
като планина
като тигър
като бучиниш –

техният най-голям шедьовър!

 

Чудовища в рамката на времето

Брат Ван Гог рисува ма̀слени пейзажи
Хемингуей изпробва пистолет
Селѝн желае да напусне медицината
в безсилието на човешкото.

Вийон прокуден от Париж като крадец
Фокнър със стомах на алкохолик
във слабостта да са човеци.

Бъроуз застрелял своята съпруга,
Мейлър пък убит от нож –
беззащитността да си човек.

Мопасан луднал в гребна лодка
Достоевски до стената чака изстрела
Крейн пронизана от острието на безсилието.
Невъзможността.

Силвия пече глава във фурната като картоф
Хари Кросби хвърля топа с доза „черно слънце“
Лорка пък убит по пътя от приятел.
Безпомощност – човек.

Артюр – на пейката за луди,
Шекспир плагиатства в единадесет пиеси
Бетовен заклещен
в хулите на глухата глава.

Невъзможност, невъзможност!

Ницше окончателно е скъсал жиците
в безсилието на човешкото.

Всички тези хора
и техните възходи и падения –
прогнили
дрипи
и шампиони.

Бесните кучета на славата
блясват за миг над главите,
светкавицата
е близо до нас –

Непостижимите.

 

Б – означава безсмислица

бъди мил
бъди добър слушател
бъди готов да издържаш в борбата
бъди фен на класическата музика
бъди търпелив с децата
бъди късметлия на конни надбягвания
бъди атеист
бъди лек по трудните пътища на живота
бъди мечтател
бъди безразличен в мислите за смъртта
бъди горд, не моли за нищо
бъди способен да обичаш
бъди способен да гледаш отвисоко
бъди готов да разбереш, че прекомерната образованост е кучешка глупост

бъди готов да не харесваш поезия и поети
бъди готов да разбереш, че богат може да бъде бедният духом
бъди готов да разбереш, че бедните са по-щастливи от богатите
бъди готов да разбереш какво е най-нужно в живота
бъди сигурен, че във всеки живот има поне една лъжица лайна
бъди сигурен, че в живота лайната на едни са много повече, отколкото в живота на други

бъди сигурен, че тълпи от глупави копелета обикалят земята ни
бъди сигурен – човешкото сърце не може да бъде счупено
бъди способен да останеш далече от кинотеатрите
бъди способен да се кефиш, докато седиш сам със себе си
бъди способен да гледаш на котката си като на велико чудо
бъди способен да разпознаеш глупостта, дори и да я носиш в себе си.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Среднощен човек

by New Social PoetryNo Comments

 

Не-искане

Не искам да съм лидер в бизнеса.
Казвам го, защото наблизо
дърдорят на тази тема.
Не искам да съм изобщо лидер.
Казвам го, защото съм пред
смълчана тълпа подлизурковци.

Не искам да съм аташе
по печата в далечна страна.
Казвам го, защото познавам един,
който много иска. Не искам!…
Каквото и да е, от друг пожелано.
Казвам, че само това искам.

 

Лазене

Не понасям хора, които все нови къщи
правят. И вили. Купуват отново хладилник.
И още по-най-последен модел кола.
Не понасям лицата им. Нервните движения

на пръстите. Стиснатите зъби. И юмруци.
Елегантните костюми. Повторенията на усмивките.
И щедрите жестове… Не ги понасям!… Не ги
понасям!… Достолепно лазещи към смъртта.

 

Скитници

Вървя и сънувам, че оглеждам витрините
по единия тротоар. И по другия.
Внимавам да не се блъскам в хората.
Заобикалям ги. Спирам поглед върху манекените.
Повече са облечени. И един съблечен.
Разминавам се с красиво момиче.

Има ситно къдрава коса до раменете.
Сънувам и него. Изсънувах го. Засънувах
двама скитници. Бързаха нанякъде.
Единият много кльощав, другият – не толкова.
В телефонната кабина отсреща
забелязаха празна бутилка.

Не толкова кльощавият се спусна натам.
Двайсет и четири стотинки – каза с усмивка.
Зарадвах се заедно с него – в съня си –
и продължих да сънувам. Не се събудих,
когато някой ме попита: Ти ли си, ей човече?…
Не се събудих и когато сам се попитах.

 

Заедно

Луната над мене – кръгла, бяла –
свети страшно. Бавно се отдалечих,
завих зад ъгъла, в тъмното –
там нямаше луна. Не се виждаше
дори небето – още по-страшно.
Дъхът ми – острие в гърлото – боде,

ръце отвсякъде ме душат, драскат,
връщат ме обратно. И как да разбера
дали червената луна предупреждава
за идваща отгоре някаква опасност.
Или само отдалече ще ми се блещи,
и ще ми се пули, озверяла от самота.

 

Вечер

Малко хора са останали вечерта на улицата.
Кои са повече? Лошите? Или добрите?
Ако този с бенката на носа извади нож?
Ще се опитам да отгатна посоката
на удара. Най-добре е да отскоча встрани.
Ако този с дебелия врат се обърне рязко
и замахне? Ще го парирам. Ако циганинът,
който бърза насреща ми, ме сграбчи за ревера?
И закрещи истерично: Дай пари! Дай дрога!

Дай каквото ти имаш, а аз – не! Дай!… Дай!…
Дай!…Дай!… Дай!… Давай го! Ще го ударя
над рамото с лакът. И ще отмина. Или не –
ще го ударя и с другия лакът. Отгоре. В черепа.
Ще продължа да удрям. Да удрям, да удрям,
да удрям, да удрям… Чувствам колко хубаво
ми става. Задъхвам се. Но ми е добре. Само
да не го убия. Тогава ще трябва да бягам.
Да се крия. И да се страхувам. А не искам.
По-приятно е да се разхождам по улицата.

 

Блус

           На Камен Кацата

Боли го главата. И мене ме боли.
Той пее. И аз се опитвам.
Главното не е песен. Боли ме
главата. От партийни гъзолизци,

безпартийни лизогъзци,
ченгета-бандити и крадци-комсомолци.
И не мога да пея. А той може:
ох-х-х-х, боли ме главата!…

 

Бащи и синове

Палачът беше обикновен палач.
Режеше глави, понякога ръце.
Имаше слабост към
изскубването на езици.
Ненавиждаше волнодумците –
били прекалено шумни.

Разказваше за стореното –
помнеше подробности,
разнообразяваше присъдите.
Такова беше времето –
даваше свобода на палачите.

Отдавна не броят обезглавените.
Останалите без ръце.
И с изтръгнати езици.
Палачите наоколо ги няма.
На ешафода-сцена
се качиха други – наследници,

направо техните деца.
Обясняваха колко тъжно им било.
Как безнадеждно страдали.
И се измъчвали. Докато татковците
са размахвали топорите.

 

Сивушко

Големият звяр избра по-малък –
да го представлява.
Не е толкова страшен.
Няма да плаши клиентите.
И работата ще върви.
Така мислеше големият звяр.

По-малкият избра друг –
още по-малък.
Всеки следващ звяр избираше
по-малък от себе си.
Накрая множеството се събра
около сиво зайче.

Сивушкото размахваше
касапски нож.
Заканваше се, че знае името
на следващата жертва.
Сочеше с острието: Ти си!…
Не, ти!… Ти!…Ти, ти, ти!…

Ти си!…Ти си!… Ти си!…
И ти също, и ти, и ти!…
Не се крий, виждам те! –
крещеше превъзбудено.
Както става винаги със зайците,
когато представляват зверове.

 

Двама

Човекът ровеше
в боклукчийската кофа.
Кучето опря лапи в съседната.
Ровеха и се поглеждаха.

Кой пръв ще открие
нещо по-интересно.
Човекът, превърнал се в куче.
Или кучето в човек.

 

Привечер

Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.

Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.

 

Разминаване

Нищо няма да кажа на човека,
когото настигам. Не смея.
И няма да мога. Прилича на някого.
Май го познавам. Гледам светлините
на мократа улица. Забиват се в мене

с една-единствена дума. Чувам я.
И я разбирам. Не мога да я повторя.
Повтаря я човекът, с когото се изравних.
Усетих я да навлиза между ребрата ми.
Едновременно острие и светлина.

 

Картината

Мамка й на луната! –
повтаряше човекът.
Насред улицата. Насред града.
Няколко часа след средата на нощта.
Мамка й на луната! –
повтаряше и размахваше ръце.

Без да добави име на жена.
Без съперник, с когото да спори.
Забил поглед в паважа.
Мамка й на луната –
повтаряше и повтаряше той.

Фланелката му – парцалива.
И панталонът. И сянката.
И светлината. И нощта наоколо.
Мамка й на луната! –
мърмореше уморено човекът.

Стоеше прегърбен.
Лицето му не се виждаше.
Наблюдавах го отдалеко.
И бях сигурен, че виждам картината,
с която светът ще свърши.

 

Среднощен човек

Искам да се събудя, да се спася от гласовете.
Обвиняват ме за всичко лошо на света.
И аз не им оставам длъжен. Накрая
отворих очи за по-обикновен живот.
Видях човек. Погледите ни се срещнаха.
Непознатият забърза. Ей, приятел, чакай.
Чакай! Нека поговорим. Няма страшно.
Даже ако се посбием. Боят ще е разговор.

Нещо ще си кажем. Думи?… Думи също.
Ще се разберем. Полицай! Откъде се появи!
Палка, белезници, униформа. Стой далече.
И не се намесвай. Направи се на разсеян.
Ние сме добри. Добри сме. Само разговаряме.
Виж, луната заслужава твоето внимание.
Свети криминално. И убива. Бавно ни убива.
Докато зад облак някакъв в тъмнина изчезва.

 

Ваня Вълкова, Man 02

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илиян Сабадошев – Всекидневие

by New Social PoetryNo Comments

 

9 месеца, 1 година, 40 дни, скръбна вест… Имаше какви ли не. Автобусната спирка с некролозите не беше изключение от останалите, но така я знаеха всички. Стоях и чаках, оглеждайки се за познато лице, макар че освен мен и трите недопушени тънки фаса по снежния циферблат нямаше жива душа.

Първо познах миризмата. Една от онези царски инсигнии, с които малките принцове без спринцовки погребваха детството си. След което и нея. Внимателно зачеркваше опакото на некролога с отвореното лепило, а върху съединените диагонали дооформяше прилeжащия им правоъгълник. Да не би да беше дядо й? Била изтеглила размазаната снимка от фейсбук, нямала време. Подозирах, знаех. Думите – работа на професионалисти. Опечалените – единствено тя. А след погребението е полетът. Не ме позна.

Автобусът закъсняваше както обикновено.

Насъбралите се вече хора бяха свели поглед в смартфоните си. Както обикновено.

Януари, 2019

 

Ваня Вълкова, Angel 2

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Безкрайната библиотека

by New Social PoetryNo Comments

 

Безкрайната библиотека на Борхес… но откъде той знае каква трябва да е височината на библиотечния рафт?
Също като смаляваната Алиса спрямо растежа ѝ. 
Няма библиотеки, има само книги, които не оформят конзистентна класация.
Съответно, няма морален закон, има само страсти, отбелязва Жан-Клод Милнер.
Има само трансфинитни алефи на несъзнавано тотално пресмятане.
Маларме наричал Универсума Шанс.
Безполезно е да се конструира контра-Универсум от книги. 
Ние не можем да пишем, само азбуката на звездите върши това.
И нищо не ще заеме място освен мястото, с изключение може би на една констелация. 
Констелация като екзистенция на една неекзистенция – обсолетна и осъдена на забрава – което не смущава мимолетното ѝ сияние, казващо винаги „не” на параноичната чиста наука.
Констелация означава не съединение, а момент на изваденост, субтракция.
Всеки път когато изваждаме една книга от рафта, библиотеката се разсипва 
в неакордираната истерия на безкрайната си претенция.

 

Диляна Първанова, Интровертно, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Embracing disruption

by New Social PoetryNo Comments

 

Това е хедлайна на билборд, който разчитам през прозореца на автобуса.
Кой знае защо ми напомня заглавието на една книга от Уенди Браун – Undoing the Demos
Английският герундий не е лесен за превод, получава се тромаво.
Биващото дадено на разбивки в герундий, being given – being riven.
Дисрупцията също ми се изплъзва в плеоназмите си – избухване, разрив, смущение.
Спирам се на по-неутралното: Да прегърнеш промяната
Вкъщи се сещам да вкарам хедлайна в Гугъл и така получавам цялата информация.

Известна промоутърска компания, базирана къде ли не по света, за да пусне корени и тук.
Dentsu Aegis Network България създава собствено звено за маркетингови изследвания
Прочитам разсеяно няколко разбивки от сайтовете, които излизат.

The key to transforming the business and embracing disruption is to drive agility, collaboration and a culture of empowerment.
Given Dentsu Aegis Network’s core values (agile, ambitious, pioneering, collaborative, responsible) sit at the heart of the business and influence the way we work already, the future of work was made for a business like ours
An experience is created when technology meets the heart
As the industry faces a year of disruption and change, the top 400 leaders across Dentsu Aegis Network gathered in Singapore to share how we’re embracing disruption and to position ourselves to win in the digital economy
As an industry, we need to create consumer experiences that transcend screens and channels, that are enabled by data and technology and that have real purpose at the heart.
It’s about connecting people to the soul of any great story.
It’s about the skill and process of originating, executing and sequencing ideas that matter.
It’s about creating the journeys and interfaces that enable real connection to evocative ideas — that makes people smile, laugh or cry.
This is what enables us to create work that augments the human experience, while driving true business value.

Това е неолибералната реторика, както я описва и Уенди Браун – семиотично разхлабена, но специфична.
Но брандирането не е ли като някогашния агитпроп – да вкараш пазара в сърцата на хората, както едно време се опитваха да вкарват идеи…
Чувствам се като в оня фантастичен роман на Филип К. Дик, където не капитализмът е взел превес над комунизма, а обратното, и героят пише какво би се случило, ако победата бе на страната на капитализма.
Сякаш никой не вижда противоречието в термините на пазарна демокрация и пазарна държава.
Приканват ни да прегърнем разрива, който самият неолиберализъм е причинил – това е някаква степен на саморефлексивност и игра със самореференциалните парадокси на всяка система.
Капитализмът, това условие на света и на душата, както знаменито се е изразил Кафка, сякаш винаги ни изпреварва в революционните намерения, готов е да прегърне и революцията срещу самия себе си, взел на въоръжение собствените си издънки с намерението да ги издъни.
Не да фиксираш или трансцендираш разрушителния елемент, а да го трансформираш, нещо като при творческата самодеструкция на капитализма при Шумпетер, пазарният Феникс, който се надига от собствените си руинирания
Какво е неолиберализъм ли? Не, по-добре да се запитаме като Браун какво днес не е неолиберализъм. Управленческата му рационалност е проникнала навсякъде, без да се натрапва, сякаш е естественото състояние на света, условието за света и за душата.
Става разбираемо защо Кафка добавя, че капитализмът няма да умре от естествена смърт.
Прегръщайки самодеструкцията, един капитализъм от капитализми отново и отново морфира в демонстрация на свободна либертарианска воля и свободен морал, като и това противоречие в термините остава незабелязано.
Младите харесват това. Те няма да харесат моята лява реторика за експлоатация и самоексплоатация, за бедност и мизерия, за тези откровено нещастни лица в автобуса, който ни отвежда на работа.
Неолибералните норми симулират младенческата жестокост на конкуренция и анти-едиповски отпушвания, дисрупции, пазарно рапиране на лайфстайлове и симулативни скандали.
Не върви да им се втълпява, че всичко това се прокарва през Херкулесовите стълбове на симптома и на фетиша.
Не само марксистките, но и психоаналитичните дискурси не се харчат лесно днес, те също имат нужда от промоутъри.
Неслучайно Лакан не е довършил дискурса за капитализма.
Браун дава примера как много леви интелектуалци злоупотребяват с медийните си профили в Туитър, Фейсбук, не толкова заради революционни трансформации, а за да промотират своите книги и остроумни идеи с цел да лансират пазарната им стойност.
Перверзната теодицея на пазара, по-скоро ойко-дицея, реалното икономизиране на всички сфери, финансиализацията, деривативните революции – какво че всичко това се контролира от мъртвото време на капитала, както претенцията на един голям неекзистиращ Друг контролира перверзните ни желания…
Аз ще го кажа другояче, може би като Габриел Марсел – трябва да прегърнем мистерията на злото и да го направим наше зло, наш ограничител и katechon, без да се интересуваме какво има отвъд, защото може би там няма нищо, освен нови ерупции и интерстеларни оргазми.
Светът е халюциниращата си стойност на интензивности без произход.
Embracing disruption, както Маларме прегръща в деструкцията своята Беатриче.

 
 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X