Когато спях в гората

Помислих, че Земята си ме спомни,
тъй нежно и приветливо ме взе,
подреждайки полите тъмни,
джобовете си, пълни с лишеи и семе.
Заспах тъй както никога преди –
полегнал камък в речно лоно,
а между мен и белите проблясващи звезди,
са мислите ми само, плуващи
подобно нощни пеперуди
сред клоните на съвършените дървета.
Аз слушах цяла нощ край мен царствата малки дишащи,
и насекомите, и птиците,
заети своето да вършат в тъмнината.
Като че във вода, аз падах и се вдигах цяла нощ,
в борба със ясната си орис. До сутринта
поне дузина пъти
във нещо много по-добро изчезвах.

 

Красива песен

Аз мисля, няма край и връщане назад
за сложността да те обичам.
Ни отговор, ни излаз има.
И пътят да обичаме единствен ли е?
Не е игрище той,
Земята е
и небесата ни, за малко.
Получих затова предимството
във центъра на моя свят да те държат
внезапните ми, навъсени и мрачни настроения.
На тялото си казвам: слабей и излинявай,
на пръстите си казвам: пишете ми красива песен,
а на сърцето казвам: вълнувай се, бленувай.

 

Видях

Видях,
сред клоните зелени на борове смолисти,
тук имаше –

бухлата птица,
със огнено жабо, разстилащо се по раменете и надолу по гърба –

цвят на мед, желязо, бронз –
припламващ, осветяващ боровите тъмни клони.

Какво нещастие е от смъртта да се страхуваш.
Каква окаяност, да вярваш само във това, което би могло да се докаже.

Когато тихичко подсвирнах,
тя ме погледна, после погледът си отклони.

После се вдигна, с крилата си разкошни и огромни,
и, както казах, в пламъци обвита.

 

Изблик
Сега в овощната градина побеляла
палува малкото ми куче,
и прави лудешка пъртина.
Насам-натам възбудено се мята,
върти се, скача, как да го удържам,
обилни, пищни букви се изписват
по снега,
в едно тъй дълго изречение,
насладите на тялото на този свят то изразява.
О, аз не бих могла да го изкажа по-добре.

 

Маргаритки

Възможно е, допускам някой ден
че ще научим всичко
което има да се учи; светът какво е,
какво той значи, примерно. Аз мисля, че е като да пресичам
през лятото полетата – едно след друго,
и присмехулникът да ми се смее, както
достатъчно позналият и знаещият или доволният от малкото,
което знае. Стихът, поезията раждат се
от знаещото търсене; то трябва да превключи тишината,
от отговори атакувана внезапно. Наместо, ох, да чува свойта дива, хаплива,
нежно бълбукаща, безспирна безответност.
В нозете ми сияят бели венчелистчета, на маргаритките
центрираните малки слънчица,
техните – ако не сте против така да кажа – сияят техните сърца.
Разбира се аз може да греша, и може би сърцата им са бледи,
тесни и скрити между корените. Какво ли знам?
Освен това: само по себе си блаженство е да вземаш, каквото ти се дава
и ясно да го видиш; и слънцето какво охотно осветява;
например – мисля си това
когато клякам долу, не да откъсна, да се трогвам просто –
как си подхождат маргаритките с полето и
как полето си подхожда с тях..

 

Песен за Строителите

В една лятна утрин
приседнах
на склона
да помисля за Господ –

едно достойно забавление.
Край мен, видях
щурец самичък;
преместваше зрънца на склона

насам натам и пак и пак.
Каква енергия огромна
какви усилия смирени.
Да се надяваме

така да е завинаги
Вселената
по начини необясними
да продължава всеки да строи.

 

Превод от английски Люба Александрова

Диляна Първанова, Flight 1

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 
 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.