Най-новото

(моят прочит на “Серотонин”, последния роман на Мишел Уелбек)

Michel Houellebecq, Sérotonine (Flammarion, Paris – 2019)

Серотонин = химическо вещество, което се секретира в червата и в нервната тъкан и е една от молекулите, които осъществяват протичането на нервните импулси в мозъка; при хора с депресия количеството му е намалено, а лекарствата (група с общото име антидепресанти), които увеличават серотонина, премахват депресията.

Авторът на “Серотонин” е всепризнато най-добрият жив френски писател. Едновременно с това – най-продаваният.

“Серотонин” е една много тъжна книга. И може да бъде прочетена, общо казано, по два начина: като потвърждение на страховете на песимистичния читател за бъдещето на европейската цивилизация или като профилактика срещу отчаянието, което може да обземе оптимистичния читател, смутен от привидната девалвация на традиционните ценности в едно все по-консуматорско, обезкръвено от политическа и творческа безпомощност общество.

“Серотонин” е книга за зрели хора. Не е философия на старостта, но е размисъл за живот, който губи смисъл в средната възраст – в Западна Европа през 21 век. Убиец на смисъла е самият индивид. Импулсите идват отвътре. И причина за това е серотонинът.

Контекстът на моя прочит на “Серотонин” е: нямам депресия и никога не съм вземал антидепресанти; лекар съм и разбирам физиологията на серотонина в мозъка; живея в Европа, но нося и българска идентичност; оптимист съм по природа; вярвам в любовта; и имам пълно доверие на хората с писателски талант да виждат Истината по-ясно и по-рано от всички останали. Това ме прави антипод на героя на Уелбек, Флоран-Клод Лабруст. Но като събрат на писателя, респектът ми към неговата литературна проницателност ми позволи да съпреживея депресията на Флоран и да я възприема като обективна метафора на днешните нрави.

Започнах това есе в Англия и вероятно ще го завърша в Хамбург. От влака реалната Европа – със или без Брекзит – се вижда уютна и мирна. На екрана на компютъра тя се показва хаотична и уплашена. За съжаление в какво съотношение са човешката и виртуалната, често тролирана, Европа е трудно да се каже. Социологията и традиционно добрите медии обаче сочат, че не предстои катастрофа, Армагедон е във фантазиите на конспиративните теоретици и религиозните фанатици, а Тръмповата Америка е колос на глинени крака.

В тази Европа, покрай нормандския бряг на стара Франция Флоран, мъж на прага на петдесетте, описва своето пропадане към пълно отричане на социалните връзки, себеизолация и самоубийство. В реалното време на романа той общува епизодично с жената от рецепцията на хотела, където се укрива от съпругата си, с единствения си приятел в живота и негов колега, потомствения аристократ Аймерик, и с лекуващия го доктор със странното име Азот. През цялото време Флоран е на 20 мг Captorix (Капторикс), мощен антидепресант (фиктивен), който действа като увеличава количеството серотонин в тялото на пациента. Поради страничните му действия, той е загубил либидото си и е  импотентен, както и склонен към напълняване. Въпреки лекарството, което Флоран приема всеки ден с религиозна последователност, депресията му, предизвикана от недостига на серотонин, не изчезва, а се задълбочава.

В центъра на спомените му са жените: случайните и тези, с които е имал любовни връзки. Когато започва своето отдалечаване от социалния свят, Флоран е женен за японката Юзу, порнографска звезда, към която изпитва отвращение и презрение. Постепенно той ни разкрива, че баща му и майка му са се самоубили заедно след като бащата е бил диагностициран с рак, че са му оставили достатъчно пари и че, като чиновник в брюкселската бюрокрация, той, по образование агроном, е въвел ефектна система за износ на френски сирена. Сексуалните си спомени и фантазии Флоран предава с уличен език и откровена обсесия със секса като единствения начин за употреба на жените. Преживял е всякакви пози, връзки, порнография, орални оргазми, но без да се отклонява от хетеросексуалната си природа. Описва един стар педофил, който съблазнява десетгодишно момиченце, с искрено отвращение.

И неочаквано за читателя, някъде по средата на романа, се появява споменът за Камий, неговата голяма и, както той постепенно осъзнава, неунищожима любов. Това е точно известната ни от класическия романтизъм безсмъртна любов, но за човек, който се подготвя методично да отнеме живота си, това съчетание просто не върви. От тук насетне читателят е изправен пред неизбежен избор: да превърне отвращението си към досегашния Флоран, самоописал се като долнопробен женкар и егоистичен сваляч, в съчувствие към искрено влюбения, отдаден на една жена достоен мъж или да продължи да го ненавижда въпреки.

Емпатия или антипатия? Състрадание или отвращение? Уелбек не взема страна: той описва с еднаква достоверност – езикова точност, бих казал – и отблъскващите страни на Флоран, и прекрасната любов, която го сполетява като гръм от ясно небе на 22-ри перон на гарата Сен-Лазар. “Би било хубаво човек да има предчувствие или знамения, но не, нито едно, в този слънчев замрял следобед нищо не предвещаваше, че на другата сутрин щях да срещна Камий и че тази понеделнична сутрин щеше да е началото на най-хубавите години от живота ми.” Перонът, на който той е слизал всеки ден от влака от Кан и по който Камий е тичала, за да се хвърли в обятията му, е мадлената, която отключва в паметта на депримирания Флоран спомените за петте години щастие, дадено му от святата любов. И о фак! Лайното удря вентилатора поради чистата мъжка ненаситност. Идва му “катастрофалната идея” да преспи с една виетнамка. Но Бог, казва Флоран, е посредствен сценарист. На излизане от хотела с виетнамката ги среща Камий. Случайно. От този момент нататък животът на Флоран върви надолу и той си припомня епизодите на нерешителност да се обясни с Камий, която го е напуснала, но, както той разбира впоследствие, живее без мъж. И да, в по-общ план, остатъкът от живота на Флоран го убеждава, че Бог е една посредственност.

Репутацията на Уелбек като мизантроп и мизогинист тласка много френски критици към банално, а според мен цинично, тълкуване на този роман като поредната провокация на “добрия вкус”. Аз съзнателно избягвам обичайните критични клишета, защото всяка класификация е едностранчива и ограничителна. Големият романист не се побира в рамка. Животът не се покрива никога с клишето, с което искаме да го вкараме в клетка или аквариум, за да украсим интериора си. Едновременно смях и черна тъга, святкащи в суетната му памет дупета на млади момичета в прилепнали къси дънки и хотелска стая с 24-часово тъпо взиране в телевизионния екран и нежелание дори за ханд-джоб, ням зрител на упадъка на някога велика аристокрация, Флоран е френска тема, темата известна като mal du siècle от времената на Мюсе и Бодлер, и подновена в 21 век. Новото – и  за мен най-силният контрапункт – е в признанието на Флоран, което показва колко лично днес се преживява болестта на века: „Аз познах щастието, аз знам какво е то, мога да говоря компетентно за него, но знам също и неговия край, какво обикновено следва след него. Едно единствено същество ти липсва и всичко е опустяло, както каза един, … истината е, че едно-единствено същество ти липсва и всичко е мъртво, светът е умрял и ти самият си мъртъв или превърнат в керамична фигурка, и другите са такива керамични фигурки, … и нищо вече не може да те засегне освен вътрешните страдания от разпада на тялото ти.“

Чарът на тази тъжна история не е в чара на човека, който я разказва, макар че той излъчва някакъв перверзен чар, а – във феноменалния разговорен френски, поставен в устата му от автора на романа. В този френски английските идиоми и клишета, завладели света на модерните комуникации, са вплетени незабележимо, безпрепятствено и невъзмутимо в смисъла и дори в сложния френски синтаксис. Ала езикът е само повърхностният слой във възхитителната техника на Уелбек. Редуването на настояще с минало в съзнанието на един човек, който е решил да няма никакво бъдеще, довежда читателя до почти сетивна представа за неговия характер. Неговата позиция е на зрител: на собствените си провали, на нормандския пейзаж, на нормандските крави, на въоръжения бунт на селяните срещу европейската квота, наложена върху количеството мляко, което могат да изнесат, на супермаркетите, парижките кафенета, шосетата, дъждовния пейзаж … И накрая – на къщата, в която неговата Камий живее с малкия си син, видяна отдалеч през неговия бинокъл. Всички останали персонажи в романа са споменати и отразени през депресията на Флоран.

Мога да продължа да разказвам без това да бъде спойлер за читателите на романа, когато бъде преведен на български, защото съспенсът не е в какво се случва, а – как е описано. Въпросът е как ще бъде преведен без да загуби своята специфична френска сочност и убийствена ирония към целия модерен свят, от който Флоран иска да се оттегли, но без да го разруши. Виждам нивото на трудност почти като все още непредприетия от никого опит “Възвишение” на Милен Русков да бъде преведен на френски. Но същественият въпрос не е дали някой ще поиска да го преведе на френски. Същественият въпрос е има ли някой във Франция потребност да чете български роман?

И това ме довежда до обратния нетривиален въпрос: има ли някой в България потребност да чете романите на Уелбек и конкретно последния? Естествено, нищо не е задължително. Естествено, културната потребност да се познава френската литература е даденост. Но ако оставим настрана пазара, рекламата, натрапената популярност и модата, с какво тъкмо Уелбек предизвиква нашата свобода да изберем онова, което ни помага да се съпоставим с неговия свят?

Ще предложа един възможен отговор: автентичността на литературния герой (трябва да) е исторически подплатена. Начетеният читател може да сравни този (и всеки значим френски) роман с българските, при равни условия: еднакво високо художествено ниво и отказ от снобския предразсъдък, че френската литература е Нещо, докато нашата е Нищо.

В случая със “Серотонин” героят на Уелбек съществува във и отразява френския контекст. Понятията, историческият фон, позоваването на иконични имена на хора и места и други реалии съставляват една много дебела културна подложка, която го дефинира преди още да сме научили какво ще се случи с него. Флоран борави с непоклатими референции като Волтер, Бодлер, Блез Паскал, Париж и конкретни парижки кафенета, френските сирена, историята на френското земеделие, тук не мога да изброя всичките. И не мога да не спомена мимоходом, че само върху тълкуването на творчеството на писателя от 19 век Жорис-Карл Юисманс Уелбек създаде своя предишен роман, “Подчинение”.

В каноничните български романи препратките почти отсъстват, историческият слой е тънък като тензух до липсващ.

В този аспект може да се каже, че на Уелбек му е лесно. Флоран е продукт на многослойната френска история и култура. Той я отразява тази документирана история. Той е тази култура. И поради това е лесно за един майстор на перото да предаде чрез героя си посланието за промяната, напредъка или упадъка й в сегашния отрязък от време. Поради това французите четат този роман на предния ръб на времето, както тече във Франция: като, да речем, предсказание на недоволството, олицеторено от “жълтите жилетки”, или връщане с подновена меланхолия към унинието, обзело романтиците през 19 век, че смисълът на Просвещението е на път да се изгуби.         

Поради всичко това писането на Уелбек е автентично. У неговия герой няма нищо измислено, изсмукано от насилено въображение. Той се движи по точно назовани, съществуващи улици, кара своя Мерцедес по познати на всички шосета, живее на адреси, които са реални. Четеш и го усещаш как диша, как го боли сърцето, как пръста му трепери на спусъка на снайпера, с който се цели в невръстния син на Камий.

Без да се впускам в подробности, в българските романи – с две значителни изключения, Русков и Карабашлиев, дори героите на Зарев са в някаква степен романтично приповдигнати и героизирани – я няма тази автентичност. Това са най-често герои, които се мъчат да изглеждат живи и приемливи, но почти няма на какво да се опрат. Те ни изглеждат отвлечени, откъснати от времето, хора без памет, които се оправят с драмите си с външни средства. Няма български роман, в който героите да обясняват сегашното си време в сюжета със спомените си. Техният живот по правило започва и завършва в рамките на романовото време. Техниката, която талантливите автори използват като заместител, е речева характеристика. Може би това е причината разказът да е най-предпочитаният български жанр.

Ако приемете тезата ми за значението на контекста, т. е., на историко-културната канава, върху която литературните герои проявяват своите характери и мотивации, ще си дадете сметка, че не критикувам българските писатели за липсата на автентичност. Обратно, аз ги оправдавам. На тях им е много трудно да я вземат от вятъра, ако не я виждат във времената, които ги предшестват. На какво да стъпят, когато нацията до този момент не може да се обедини около еднозначна дефиниция дори за единствения свой каноничен герой, Васил Левски?

“Серотонин” няма допирни точки с българското самосъзнание, особено доколкото “европеизирането” на последното е все още в рамките на пожеланията. Най-лесното му прочитане ще бъде като роман за разглезения френски елит. Очакванията ми са, че писателите – поне онези от талантливото малцинство, които не са графомани – ще го четат не като чужда литература, а с ум отворен за техническото съвършенство, чрез което Уелбек упражнява свободата си да се възползва от националния си културно-исторически контекст в името на автентичността и на сюжета, и на героя.