В стаята още не беше се развиделило. Само небето в изпотрошената капандура, слязло съвсем ниско, беше светло: син правоъгълник с няколко бодливи светлинки отстрани. Затвори очи и почти веднага ги отвори. По-приятно беше да гледа нагоре. Искаше му се всичко да продължи по-дълго. Небето да е все така синьо, заедно с двете бодливи светлинки на педя една от друга. Лъчите им се кръстосваха.
– Блус, събуди ли се? Отговаряй като те пита стария кокал!
– Спя. И въобще не смятам скоро да напускам постелята.
– А-а, значи си буден. Още не съм, казах ти.
– Ставай! Не помниш ли плана на стария кокал от снощи?
– Не. Всички планове съм забравил. И дори една дума от какъвто и да било
план не искам да си спомням.
– Значи напразно съм се хабил да ти обяснявам.
Блуса опита отново да се съсредоточи върху правоъгълника на прозореца.
Но там също бяха настъпили промени. Синьото беше станало по-светло, а в горния му ъгъл липсваха двете бодливи светлинки. От тях дори лъч не беше останал. Напълно липсваха. И небето съответно беше се отдалечило.
– Ставай да работим, казва стария кокал! Вчера старият кокал ти обясни, че
само ако полагаме усилия ще се задържим на повърхността.
– Задържам се без каквито и да било усилия. Нямам нужда от кой знае какво.
Достатъчно ми е, че се събудих и тази сутрин. Трябва ми само малко музика. По възможност Мемфис Слим да звучи в ушите ми. Друго не искам.
– Това е много лошо, смята старият кокал. Неприлично, и дори престъпно,
отношение към живота. Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции. Независимо от ситуацията, в която… За да се наричаш… Да те наричат… И така нататък, и така нататък, казва старият кокал.
– Никак не искам нито аз, нито някой друг да ме нарича, независимо как. Не
ми трябва. Нямам нито изисквания, нито цели. Нали знаеш любимия ми стих. Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.
– Красиво звучи, казва старият кокал. Красиво и тъжно. Ала не върши работа.
– Нямам каквато и да е работа за вършене. Затова станах скитник. Омръзна ми
да съм слуга. Направи това, направи онова. С каквото и да се захвана, каквито и грандиозни намерения да имам, повтаря се тази формула. Не искам да участвам в нея.
– Още ли не си станал, пита старият кокал?
– Не съм се събудил дори.
Кокала, с когото съжителстваше на тавана от месец и половина, спеше
облечен, и след като навлече шлифера си, беше готов за излизане. Приближи неговия матрак и го погледна намръщен. Лицето му приличаше на зелена слива. Още ненапълно оформена, отдавна откъсната и затова сбръчкана. Блуса направи няколко движения под одеялата, за да набере скорост за по-решителни действия; седна и разтри с показалци очите си.
– Снощи, ако помниш, старият кокал предложи да правим всяка сутрин
комплекс гимнастически упражнения.
– Вече си облечен.
– Нямат значение дрехите. Щом сме решили да останем на повърхността нека
поне в някои неща да приличаме на останалите хора.
– Гимнастика!… Не искам!… Имам нужда от музика… Блус… Мемфис Слим,
Рей Чарълз, Били Холидей, Джони Лий Хукър, Биби Кинг… Няма значение чий глас ще чувам. Всички са ми приятели. И ги обичам. Искам да правя гимнастика на бавни блусове. Това ми е желанието, ако те интересува.
– Ебаваш се със стария кокал. Не може да се прави гимнастика на блусове.
– Може-може. Дори си представям упражненията. Ама не сам. В никакъв
случай. И тебе да те няма, това също е условие. На твое място – момиче. Каква по-хубава гимнастика от блус с красиво момиче. Даже да не е супер-красавица, а по-обикновена, няма да й придирям. Важно е, че сме заедно. Ръцете и краката ни така ще са сплетени, в такава невероятна близост, че няма да се разбира какво от общото тяло е мое и какво нейно. Ще танцуваме. Защото всичко е танц, щом не си сам. Разбираш ли за какво ти говоря?
– Стига си бълнувал, каза старият кокал. И ставай! Ще ти ги покажа как се
прави истинска гимнастика. Иначе старият кокал ще се ядоса.
Блуса отново разтри очи със свити показалци. Примигна и започна да се надига, все още увит в одеялата. В гласа на Кокала беше усетил заплаха. Не му се разправяше с него толкова рано. Искаше да му припомни, че не обича да го командват. Нито да му дават тон в живота. Началници, царе, премиери, министри или каквито там смятат, че са. Такива типове за секунди му ставаха неприятни. Особено когато се наслаждаваше на своя най-бавен блус. И си представяше утринно гимнастическо танцуване с красиво момиче. Иначе нямаше намерение да прави каквато и да било друго. Каква гимнастика бълнува Кокала. Не е чак толкова луд. Изправи се, прокашля се дрезгаво, изръмжа.
– Повдигни си ръцете, каза старият кокал. Важно е да започнеш. Началото
винаги е трудно, но без него нищо не се случва.
– Искам да бъда обикновен скитник. Не разбираш ли? Вял, уморен, без
никакви желания. И да не виждам нищо от така наречения околен свят. Околният свят не ме интересува. Само тогава в главата ми зазвучава гласът на Мамфис Слим.
– Снощи се уговорихме, припомня ти старият кокал. Трябва да бъдеш
изпълнен с желание за работа. Работа, работа и пак работа. И с оптимизъм за деня. Само така имаш шанс да изплуваш на повърхността, смята старият кокал.
Някак без да иска беше започнал да повтаря с ръце движенията. Вместо Мемфис Слим или някой от другите си меланхолични приятели, както обичаше да ги нарича, чуваше казармена тръба. Искаше да сподели колко обидно му изглеждаше точно в този момент. Едва ли щеше да направи впечатление на Кокала. Продължи да повторя движенията, всеки път по-бавно и с непълна амплитуда. Опита се да клекне с изпънати напред ръце. Коленете му изскърцаха, челото му се набръчка и той едва се задържа на крака.
– Повече не мога, Кокал.
– Не е нужно. Гимнастиката завърши. И да не забравяме целта си.
– Не искам!…
– Какво не искаш?
– Всъщност искам. Някой да ме занесе до градинката на „Седмочисленици“.
Ще се припичам цяла сутрин на слънце. И ще слушам моята музика.
– Днес няма да има слънце, сигурен е старият кокал.
– Откъде знаеш?
– След като старият кокал казва, значи няма да има. И ще разполагаме със
значително повече време за работа.
– Каква работа бе, Кокал? Ние сме обикновени скитници.
– Не сме. Заредени сме с оптимизъм и желание за успех.
– Какъв успех е да събираш по цял ден картони?
– Вечерта ще имаме пари. Ако всеки ден печелим и спестяваме накрая ще
разполагаме със сума достатъчна да започнем нещо по-сериозно.
– Предпочитам да намеря каквото ми трябва. Много пари. Или
скъпоценности. Скъп диамант, например. Или друго богатство.
– Това са глупости, смята старият кокал. Кой скитник е намерил в боклуците
много пари. Парите са в банките. В боклуците има главно боклуци.
– Ще намеря, да знаеш. Няма да ровя по цял ден в мърсотиите само за няколко
лева. За много пари може. Или за скъпоценности. После друго няма да правя. Дните ми ще следват един след друг като бавни, ама много бавни блусове.
– Тръгваме, казва старият кокал. И ще видим кой ще постигне повече.
Старият кокал, със труда си, или ти с детинските си надежди за голям късмет.
Излязоха от тавана и Кокала избърза по стъпалата напред. Блуса се мъкнеше след него, стъпи накриво, залитна. Успя да се задържи на крака и погледна през рамо да види каква беше причината.
– Внимавай, предупреждава те старият кокал! Стига с тези блусове. Ще се
пребиеш преди да намериш големите богатства.
Двамата продължиха надолу с по-ситни крачки. Често се движеха странично, търсеха места чисти от нахвърляния пясък и падналата мазилка. Стигнаха двата апартамента с метални врати и решетки. Всяка врата имаше по три ключалки. Тук с Кокала винаги преминаваха по-бързо. Не бяха сигурни кой живее вътре. И дали въобще са обитаеми. За да проверят трябваше да използват поне лост, според Кокала. Прозвуча като предложение преди десетина дни. Вероятно очакваше подкрепа от приятеля си. В отговор Блуса нарисува с дългите си пръсти два йероглифа. Така изрази нежеланието си за подобна авантюра. Оттогава само бързо минаваха покрай затворените врати. Така рискуваха по-малко да срещнат някого, който ще им задава неприятни въпроси. Кои са, защо са тук, и така нататък. Излязоха на улицата и продължиха без да се обръщат. Не искаха минувачите да ги свързват с четириетажната къща. Нека изглеждат случайно минаващи.
– Искам да се върна обратно на тавана – промърмори Блуса и продължи с
нормален тон: – И пак да заспя. Ще сънувам как седя край широка река. Припявам нещо много бавно, протяжно, от две-три ноти. Ето, чувам се как пея, без дори да съм отворил устата. Но как да направя, че и ти да ме чуеш, Кокале. Приятно ми е да споделя с тебе удоволствието. По-лесно ще стане, ако пее някой от моите любими меланхолични приятели. Знаеш, трудно вземам високите тонове. Представи си, че чуваш каквото аз чувам. И ти се свива душата. Не, отпуска се. Със сигурност няма да си същия човек.
– Още не си се събудил, смята старият кокал. Затова бълнуваш. Скоро ще
дойдеш на себе си.
– Няма да дойда. И не искам. Не знам как да ти го кажа по-ясно.
– Как тогава ще намериш пари и скъпоценности, пита старият кокал?
– Нямам желание да намеря каквото и да било.
– Само преди минути искаше.
– И какво като съм искал? Промениха се намеренията ми.
Блуса въздъхна и продължи да се влачи след него. От известно време
накуцваше, влачеше странично маратонката си и вдигаше прах.

 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.