***

И ръцете ни ще побелеят
Ще се съсухрят
Ще изстинат
Но не ще се пуснат никога,
Любов.

 

***

Иска ми се да се върна към преди, иска ми се косите ми да се върнат обратно в корените, ноктите да се врежат обратно в кожата, очните ябълки да потънат отново в черепа… Иска ми се първата ни целувка да се върне отново в гърлото ти и да те задави… Иска ми се мастилото да изтече от страниците като кръв от отворена рана. Но песента вече почти свършва, този път за последно. Нямам време да натисна repeat.

 

***

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

***

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облак
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел до смърт.

 

Ваня Вълкова, Angel 1

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.