Посвещавам разказа си на всички деца с увреждания и техните близки, на които се налага да се справят с институциите в България.

Зара бутна врата и влезе в широкия, но мрачен коридор. Мозаечният под беше мокър и се предполагаше, че трябва да е чист. Лъхна я миризма на застояла мръсотия. Онази, щипеща носа, миризма на почистена и влажна кир. Мръсотия, наслоявана с месеци, а може би с години и замазвана с много вода. След всяко измиване топли талази зловоние обгръщаха помещенията. Всичко беше пропито с нея и тя си беше естествена част от ежедневието на живущите.
Несъзнателно Зара се опитваше да спре дишането си, което стана повърхностно и учестено. Белите ѝ дробове се противяха да вдишат дълбоко влажното зловоние, сякаш щяха да поемат заразяваща нищета, която ще предадат на кръвта, а тя ще я разнесе до всяка клетка на тялото. Цялото ѝ същество се опитваше да отхвърли тази реалност, която вече седем години беше част от живота ѝ.
В този момент в съзнанието й се появи странното усещане за паралел между замазания мръсен коридор и почистената замърсена съвест. Съвест, за която всеки се грижи няколко пъти в годината. Грижи се да изплакне наслоените с годините егоизъм и безхаберие с доза благотворителност. Но за Зара това не беше благотворителност, а задължение и тя правеше всичко възможно да го изпълни, спестявайки всеки месец по някой лев от малката си заплата.
Държеше голямата торта в ръце и се надяваше някоя от възпитателките в дома за деца с увреждания да се появи. Не беше идвала от пролетта. Беше благодарна по някакъв извратен начин, че Великденските и Коледни празници съвпадаха с личните празници на племенницата ѝ Велика. Имен ден на Възкресение и рожден в навечерието на Коледа. Задължителните дати за срещи, се свеждаха до две в годината. След всяко поредно посещение си обещаваше, че ще направи нещо, но това така и не се случваше, защото просто не всичко зависеше от нейното желание. Социалните служби просто приемаха молбите ѝ и обещаваха, че съвсем скоро ще се заемат с нейния случай. Имаше и посещения за оценка на условията в дома ѝ, които уж минаваха добре, но после все нещо се случваше и нещата се отлагаха. Преди година една служителка ѝ беше подшушнала, че ако Велика бъде изведена от дома, това ще намали бюджета му. Оказваше се, че всеки се бори за себе си и хляба си, а щастието на племенницата ѝ не е важно за държавните институции.
Бяха минали седем години след катастрофата. Седем години, откакто сестра й я нямаше, майка й се беше превърнала в инвалид, за който тя се грижеше, а племенницата й, която днес ставаше на десет години вегетираше тук. Точно на рождения ден на малката Велика, която тогава ставаше на три, пиян шофьор на джип беше помлял новият малък автомобил на сестра ѝ, а с него и живота на цялото им семейство. Зара се опитваше да забрави този ден, който разделяше животът ѝ на две. Всичко за нея беше преди и след този ден. На осемнадесетгодишната тогава Зара ѝ предстоеше да завърши гимназия и да продължи образованието си в чужбина. Вместо това, след дипломирането си, започна работа в новооткрития голям хипермаркет, като касиер и дните се занизаха като зърна на броеница. Сякаш някой отмяташе топче след топче и превърташе броеницата на Велик ден и Коледа, когато с трудно заделените пари купуваше подарък и лакомства за малката Велика и се качваше на автобуса, за да пропътува сто и двадесет километра с надеждата да зарадва племенницата си.
Вратата в дъното на коридора се отвори и група шумни деца излязоха от столовата. След тях две възпитателки подвикваха, опитвайки се да създават ред. Зара беше дошла навреме. Тортата за празника трябваше да е тук точно, когато децата привършат с обяда си.
Празникът… Какъв празник? Празник ли беше това? И кой имаше нужда от него? Малката й племенница, която нищо не разбираше, или нейната затлачена съвест? Много пъти си беше задавала този въпрос, но нямаше категоричен отговор и винаги пристигаше тук на този ден с поредната голяма торта. За разлика от малката Велика, другите деца я познаваха и харесваха. Радваха се на посещенията й. Директорката на дома беше споделила, че тя е единственият роднина на някое от децата, който идва и се интересува от сродника си. Питомците на дома я забелязаха и се втурнаха към нея. Някои бяха по-бързи, а други с двигателни проблеми изоставаха. Зара се зарадва на появата им. Бяха прекъснали мрачните й спомени и мисли и сега можеше да се отдаде на поредния топъл душ за съвестта си.
Този път сладкарката беше надминала себе си. Всяка година правеше специалната торта, за специалния повод на специалните деца и се стараеше, сякаш създава произведение на изкуството. Кому беше нужно? Децата тук нямаха база за сравнение. Сравняваха една с друга само нейните торти. А истината е, че те ставаха все по-красиви и накичени с всякакви детски украси. Зара трудно крепеше поредното сладкарско творение и с гордост леко се наведе за да го поднесе по-ниско и да зарадва децата.
Малкият Мишо беше най-бърз. Приближи първи и наби спирачки точно пред появилата се в коридора торта, която беше на нивото на очите му. Погледна я като хипнотизиран. Три етажа бяла сметана, направена като голяма снежна писта. Захарни скиори се спускаха край зелени борчета. Момчето гледаше с възторг тортата. Зара плакнеше съвестта си. Другите деца приближаваха шумно. Мишо разтвори ръце, издаде възторжен крясък и сплеска голямата бяла торта. В ръцете на Зара остана картонената подложка, а сметана и карамелизирани блатове се стичаха по пода. Торта вече нямаше. Измисленото и смешно тържество за неразбиращо дете се отлагаше. Суетата беше свършила. Поредната доза мръсотия се беше размазала по мокрия под.
Възпитателките настаниха децата по леглата за следобеден сън, а проваленото тържество позволи на Зара за първи път да остане насаме с Велика. Стояха и се наблюдаваха. Зара се взираше в очите й и сякаш забеляза игривото пламъче, което най-много обичаше в погледа на кака си. Сърцето ѝ заби учестено, пое дълбоко въздух и вече не мислеше за зловонието, а имаше усещане за свежест, вяра и надежда за по-добри времена.
Малкият Мишо беше размазал сметановата обвивка на суетата, за да позволи душите им да се докоснат. А Зара вече знаеше, че ще идва по-често. Не защото щеше да си обещае, а защото щеше да го иска. И щеше да се бори, независимо какво ще ѝ струва, най-после социалните да я одобрят за личен асистент на Велика, за да може да я прибере у дома.

 

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.