Георги Цапков – Падаща звезда

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

Свободни коне

Тръгнах към ранчото
да пояздя коне …
Да погледам свободата им
И свободата – им – не …

 

Разговор

Баща и син.
Тревожни на празна маса.
Синът затваря вратата отвън.
Бащата остава още няколко часа …

 

Втора употреба

Използвах се почти еднократно
Изтупвах прахта почти безвъзвратно
Приготвях багажа за почти happy end …
Кърпех душата си почти second hand …

 

Метафизично 6

съвършенството се случва тогава,
когато изящните ни еднаквости мъдро
срещат подивелите ни различности

 

Учебни предмети

твойте тайни снимки в чекмеджето
времената ми бъдещи в миналото
рисуване, граматика, литература …
да бях учил повече физика …

 

Японска вишна

Омагьосваш ме …
Харесва ми как бродиш из времето
и правиш икебана
На всяко мое малко счупено прозорче

 

Оптимистично

неудобството да живееш върху сфера:
и най-далечният бряг
не е краят на света

 

Екзотично

Задуха вятър …
И в сезона на вишневия цвят
се разлетяха цветчета от джанки …

 

Падаща звезда

Като дете хвърлих снежна топка по звезда …
Бутнах я.
Падна чак сега …

Светът в последния ден на май:
Поливам зеленчуковата градина
Бавно става
Имам време да погледам
от екрана на телефона
как ракетата на SpaceX излита
Каменар наблизо довършва дувар
Спира за кратка почивка
Запалва цигара
Заслушан: от радиото му звучи
Space Odity на David Bowie…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Габриела Цанева – Дъждът си

Свилен Стефанов, Те са завинаги изгубена в пустинята на вечната тъмнина, м.б., пл., 70/145 см, 2018

 

 

Шумът на града

Мъглата виси
между игличките на бора –
като плътна паяжина,
като умора.

Шумът на града
се просмуква през
безоките капки –
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти –
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти –
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти…

Бродя в пустия мрак на живота –
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно колко е критичната маса,
и ми е все едно каква е кривината на пространството –
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята…

 

Разслоението на ежедневието

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш –
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка –
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство –
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш…
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си…

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш…
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява –

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдата на очилата –
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени…

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не…

Въздухът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала –
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за „у дома“…

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят –
като безсмислени антени, насочени към дълбокия космос –
утайката на дните.

Не помниш дните –
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи…
дните без часове и минути –
кухи…

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата –
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна –
кожа целофан –
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда –
да служи,
да множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб –
нечовек,
неличност –
само жили и кръв,
кости и слуз –
безсъщност…

Домът те привлича –
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока…

Заспиваш, без да разбереш…

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени –
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш…
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш…
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил…

 

Дъждът си

Чукаш по стъклото –
като пътник,
останал в безлунието си…
Чукаш –
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно…
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те –
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките…
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото –
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее…

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Аз заминавам с най-бързия от бързите влакове влак

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

ПИША РЯДКО
написаното е набутано
в гроба на джоба ми
дълбоко…
Преди да ме търкулнеш
по хребета на неизвестното
пребъркай го до дъно
там ще намериш
подпалката за огъня,
в който ти ще изгориш
без мен…

 

ОБИЧАМ шибаната радост
да ме обичаш
повече от себе си
Обичам шибаната радост
да си косачът с коса порязал
стръкчетата на тревите
да тича зеленото пространство
през босите крака на младостта ми
Обичам шибаната радост
да съм сама
със меланхолията
на проклетите звезди
и в чашата ми да се плискат
ледове с мехурчета,
а аз да знам, че те обичам
Обичам шибаната радост
да родя дете
и то да ме прониже с поглед,
който вече знае всичко,
което съм забравила
отдавна
Какво разбираш ти
от женска меланхолия

 

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА
Не мога да обеля
дума
за неповторимите,
които си отидоха…
Надявам се
наивно
да ги срещна
другаде…
Но знам със сигурност,
че няма да е същото,
затова обичай ме
обичам те сега…

 

АХ, НЕВЪЗМОЖНИТЕ НЕЩА
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…
Вторачвах се във тях
като в далечни брегове…
Невъзможните неща
преследваха ме денем
по петите!
Невъзможните неща –
горящи факли забити нощем
във очите!
И евтино пилеех дните
по невъзможните неща…
Копнеж
и бяс
и жлъч
и меланхолия
редуваха се във душата
към невъзможните неща!
Видения ме задушаваха
и удряха главата ми
в стената,
явяваха се скъпи образи
и ослепителни идеи…
Ах, невъзможните неща!
Разбирах,
че съм прикована –
без нокти и крила,
и все от тях –
от невъзможните неща.
Любов безумна
към невъзможните неща
понякога
ме караше да зажумявам,
като детенце
проснато в тревата
да виждам как
във облаците оживяват
невъзможните неща…
Тогава клетката,
като насън,
безшумно се отваряше
и литвах към простора
с необяснима сила…
Така летях
над
хора,
океани,
разстояния
и вечността заспиваше
в една усмивка…
Събуждах се
и не разбирах,
че до мене спяха
чужди хора.
Събуждах ги,
„Ти си луда!
Говориш пак за невъзможните неща!“
Така минаваха
години
океани
хора
разстояния…
НЕБЕТО САМО СВЕТЕШЕ.
И мислех, че ще издържа
да бъда вечно като него –
лице срещу лице
със невъзможните неща!
Проклет да е часът, във който
някой ме раздруса за ревера
и ми посочи пътя на възможните неща!
И в любовта ми няма равновесие!
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…

 

ЗАЩО СИ С МЕН
щом можеш да си тръгнеш винаги?
Аз тичам по учудените улици
и мъката си изповядвам на дърветата…
Луната ледено ми се усмихва –
допълва ми тъгата.
Самотно кученце зад мине тича, тича, тича…

 

НА ЛЮБИМИЯ ПОЕТ
Преди сирената бе тихо,
когато спря
в квартала настана
гробна тишина
и нямаше деца с венци,
защото са прибрани вкъщи
или са лястовици бели
отлетели
незнайно накъде…
Светът изгуби своите посоки
и също опустя…
Отсреща през прозореца съзирам
табелката на старото училище
на нея пише „Христо Ботев“,
но аз не зная да чета…

 

АЗ ЗАМИНАВАМ
С НАЙ-БЪРЗИЯ
ОТ БЪРЗИТЕ ВЛАКОВЕ
ВЛАК
и няма никога да се завърна…
Аз заминавам
с най-бързия
от бързите влакове
влак,
няма да спра
пред
истински-неистинси
праг,
при истински-неистински
влюбено невлюбен мъж.
Махвам от прозореца само
сякаш вятър разделям на две!
Сянка хуква унесено,
сянката моя, без лице и сърце
и в крайпътните клони оплетена
тя разперва след мене ръце…
Закапват в нощта бездомна
зелени самотни звезди
и една нова вселена във мене
със едно свое „сбогом, сбогом“
кънти…
Светлини далечни проблясват –
Остани, остани…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и понася ме –
сякаш птица разперва крила –
Ела, ела…
Как искам полетяла,
как искам в изнемога
да срежа студените стъкла
на лепкава застинала мъгла…
Под профучаващия влак
се ронят
нажежено бели
въгленчетата на спомена…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и се понасям…
назад…
към началото…
към един измислен град!
Там
един поет
презрян
бездомен
ме окъпа
с думите
„На път
На път!“
Разкъса пъпния ми възел
и
екстазно го захвърли…

Поетът се разплаща…
За всичко и за всички!
Затова
под
разлюляната
му
стъпка

ЗЕМЯТА СЕ СРАМУВА!
Но той
върви
върви
върви –
всеки своя пътека си има!
Спрял е моя влак
в тунел.
И в тъмното
по-тъмно
става.
Едната ръка,
боже,
щом
я
захапе
водовъртежът зъбчат на дните кръворазбити
назад
уви
връщане
НЯМА
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак,
но той не потегля
ни напред,
ни назад…

 

С ТЕБ
Не ме обичаш ти,
не те обичам аз,
вървим прегърнати през парка.
В душата ми е пусто…
Кога съм аз сама
кога съм с теб –
аз не разбирам.
Преливам се от самота във самота…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Празникът на смъртта ли

Свилен Стефанов, БГ художници възкресяват труп, м.б.,пл., 95/210 см, 2018

 

 

Под клоните с листа
– златен ланец –
Пред релсите трамвайни
– безкрайно успоредни –
Като живота и смъртта

До храстите разрошени
В тази рамка слънчеви лъчи
– Призма пречупва светлината-
Стои жена.

Бременна
Жена
Стои

Няма спирка тук

Няма
Съм

Откъсва си листо.
Откъсват се листа.
Отлитат

Мислите – разбита морска пяна на скалите-
Мисли за татко и смъртта
Гледайки природната пауза на мига,
Гледам нея- бременна
В топла, светла есен
Виждам смъртта.

Усещам в този малък миг
Безкрая, който го погълна.

Безкрая, който го очаква-
Безименното още в корема.

23.10.2019

 

Пръстите на баба
Са криви
И моите накланят се

Дядо разказваше приказки
Небивалици възхитителни
И си говореше вървейки през хола
Мърморя си погълната от моя свят

Татко се смееше
Закачаше всички и посяваше усмивки,
Тогава се криех някъде
Сега се шегувам с непознатите
И той е горд с мен

И мама, с която се караме в кухнята,
Всяка е изцедила последната си капка кръв,
с която да обгрижи домашните.
С нея все още пием вино
И плюем в мозъка-
Както казваше дядо-
И с чужди ръце, само змии да ловИш,
Както казваше баба,

Всичко сами.

На коленете ни
Едно момиче и едно момче
И ние мостове
Бентове
И ручеи

На времето

12.2019

 

Дали е Март
Или е Хелоуин
Празникът на смъртта ли
Ще донесе берекет и късмет

Символи изтупани от мазето
Изпразнени от смисъл
Окачени и закичвани

И тук и там някой задава въпроси
За битието
Чопли с игла
Треските от пръстите
И залива с ракия

Дезинфекция на съзнанието

12.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Само този тефтер ми остана

Свилен Стефанов, Три неясни обекта, м.б., пл., 70/145 см, 2018

 

 

Емоционална интелигентност

Вдигни ме от тази тиня,
извади ме от тази каша,
викам на всеки срещнат,
а те ме гледат в очите
и не ми прочитат мислите
не ги е срам тези нещастници,
но аз ги разбирам
и те сигурно ми викат
на мене с очи.

 

Понякога се чудя

Ако можеше да си обичаме страната
сякаш е чужда
жените сякаш ги чука някой друг
живота сякаш имаме поне една
наистина задоволена нужда

За какво щяхме да живеем?

 

Безстрастие

Времето минава бързо,
но се влачи,
аз пък слушам разбирачи
по теми, за които всичко знам,
но все, изглежда, нещо не достига,
лежа на тавана,
гледам към пода,
вървя напред,
но все назад ходя,
запълвам пълното
с празно,
важното плува
в неважно,
суша е братче,
а беше тъй влажно.

 

Безсънна нощ
премина като сън
смях, викове, звезди,
музика, камбанен звън
на сутринта събудени от
портокален изгрев
всичко заприличва по-скоро
на погребален марш
щеше ли да бъде по-хубаво всичко
ако разбирахме, че е фарс
нарамваме тежките багажи от вчера
и поемаме по пътя
доспиваме
и се събуждаме
с поглед вперен напред
вълнувам се
треперя

 

Ах

коси
смях
вълни
грях?
спях
събудих се
и умрях
прераждане
страх
треперя
вдигам
прах

в екстаза си
как не разбрах
в непрогледния мрак
жената победи ме
на партия шах

 

Формулата на щастието
е трудна за решаване
трудна за изписване
трудна дори за прочитане
камо ли пък за разбиране
а най-трудно е за
приемане
защото тя всъщност
представлява една
малка,
малка,
малка,
миниатюрна
точица.

10.2019

 

Добре че съм вкъщи
в тая вихрушка
да се чувствам защитен
каква ти сигурност бе
то си духа през стените
вдигна всичко
сякаш беше хала
издуха ми ушите
домът ми заприлича на една
малка празна бална зала
Отнесе ми всичко
само този тефтер ми остана
и главата пълна с мисли
какво да правя
ще трябва нещо да измисля

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Кристо

Свилен Стефанов, Последно сбогуване с неконцептуализма, някъде в Мексико, м.б., пл., 80/200 см, 2016

 

 

Така стана. Оня ден написах в профила си тук, че трябва да почетем Кристо като велик българин. И върху мен се изляха цели кофи с помия. Бях обвинен едва ли не от всички. От всеки за нещо различно. Едни бяха ядосани, че съм допуснал, че трябва да го почетем. Защото той се бил отрекъл от България и не заслужавал. Други се ядосаха, че съм бил казал, че е велик. А той не бил. Трети бяха възмутени от първите две групи и ги нападнаха за това, че били селяци, цървули и т.н. Четвърти пък ме обвиниха в национализъм. Те казаха, че тъй като Кристо станал известен в чужбина, то затова той не бил български художник и България нямала право да се гордее с него. Още повече че той самият се представял по света като американски творец и било безумство и комплексарщина желанието ми да се отъркам в неговата световна слава. Дори ми се обади една приятелка от Ню Йорк /на която държа много/ за да се опита да ме извади от заблужденията ми. Тя ми каза, че няколко пъти срещала Кристо и имали много общи познати и елитът на Ню Йорк го приемал за американец, а не за българин. А и самият той така се самоопределял. В Америка било така. Всеки можел да се самоопредели както си иска. И точка. Всичко било въпрос на лично желание. Тя го срещала няколко пъти на пърформанси и го чувала да говори само на английски с брат си Анани, който живял известно време при него в Сохо. Май за тоя нюйоркски квартал ставаше дума.
– Наистина ли?
– Да. Или на френски – каза моята приятелка от Ню Йорк. – Но той така или иначе не го говореше много добре. Но никога не се представяше за българин. Винаги като американец. Той принадлежи на света – заключи тя. И ми даде за пример Робърт Де Ниро и Ал Пачино, които също имали италиански корени, но въпреки че в Италия искали да ги представят като италианци, те не се съгласявали.
Пета група мои читатели във Фейсбук пък ме обвиниха, че така или иначе, след като по света било признавано, че имал български произход, било излишно да го казваме и ние. Какъв смисъл имало да се гордеем сами, след като Ройтерс и 15 световни агенции били казали, че има български произход. Какво тогава съм искал аз? За какво изобщо ставало дума? Шеста група мои читатели пък казваха, че идеята ми е безумна, защото самият Кристо мразел България и това щяло да влезе в противоречие с неговите представи и права на самоопределение. Седми мои читатели пък казаха, че Кристо имал македонско самосъзнание. Довърши ме едно моя стара приятелка от Холандия. Тя пък направо ме обвини, че лъжа и че всъщност Кристо никога не бил отричал, че е българин, никога не бил мразил или сърдил се на България, напротив, навсякъде се представял като българин и така го представил днес и самият френски президент Макрон, а това, което съм правил аз било да внушавам лъжи. Тук аз вече бях започнал да съжалявам, че изобщо бях написал горния пост и че изобщо ми беше хрумнала идеята да споменавам Кристо. Повръщаше ми се от тази история. Чувствах се изцеден, победен, размазан, разобличен, уличен във всички възможни грехове и престъпления. Натиснах „делит“ и случая със смъртта на Кристо беше приключен.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

Зоя Христова – Тайните на домакинята

Свилен Стефанов, Проститутки съчувстват на концептуалист, м.б., пл., 20/42 см, 2017

 

 

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!
Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!
После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.
Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Петьо Зафиров – Черен петък

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Молове

Молове, аутлети, хипермаркети,
стоки луксозни – всичко за всеки,
купувайте страстно и с ентусиазъм,
смисъл налейте в живота си празен.

Не подминавайте – изгодни промоции,
огромни отстъпки, пакетни цени,
платете за две, получавате три.
последни модели с екстри и опции.

вехтите вещи, дори да са здрави,
хвърлете в боклука – морално са стари.
консумирайте – длъжни сте
на обществото,
не мислете,
произвежда се още
отпадък.

 

Промяна

Празни думи, празни мисли,
празен поглед заледен,
пръснати в мозайка чувства
без посока и без цел.

Тъмни думи, тъмни мисли,
чувства оградени в плен
сред търгувано мълчание
и поклони спазарени.

Устрем свит в упорство глухо
сее халосни мечти,
непокорство или глупост –
бунт във вените струи.

Кръв за доза волен полет –
безотказна, дръзка стръв,
жертвен дар за капка пролет,
ураган в прощален дъх.

 

НациоАнално

Душевна нищета
крием с „гордостта“,
че други са раздали
кръв за идеали.

Размахали юмруци
и пламнали главни,
се мислим за избрани
за светли бъднини.

Немощ и неспособност
превръщаме в омраза
към тези с друга раса,
вяра и народност.

Мечтаем в униформи
за „силната ръка“,
а сила ни достига
да преклоним глава.

 

Двайсет процента

Двайсет процента стоят безработни
Двайсет процента остават бездомни
Двайсет миньора стачкуват за джобни
Двайсет протеста в юмрук полицейски
Двайсет процента етническа грешка
под украсени със свастики дрешки
Двайсет фрагмента разгърдена нежност
със етикет за платена потребност
Двайсет процента данъчна тежест
за двайсет процента остатъчна честност

Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест

 

Ненужен (Бежанец)

Изстрели съскащи
свирят в ушите,
бягаш от всичко,
което обичаш,
губиш, но просто
искаш да дишаш.

Ден назаем
ден след ден,
мигът е днес,
дъхът е днес,
но всеки дъх
е преграден
с огради и
бодлива тел.

Погледи съскащо
съдят – „ненужен“ –
отново омраза
и злоба в излишък,
само защото
искаш да дишаш.

 

Черен петък

Черен петък,
аутодафе
на пазарските торби,
лепта всеки ще остави
пред пазарните светци.

Черен петък стъкнал клади
от примамливи цени
пламъците ни очакват,
в алчността си ще горим.

Черен петък, бал на марки,
водевил от далавери,
с потребителски възторг
всички сме употребени.

 

Текстовете на песните са на групите Пролетарии, Lapsus Linguae, Razgruha, ПсихоИвашкин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – За живописта на Свилен Стефанов

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

              

Първо мога да кажа какво според мен не прави Свилен като живописец тук. Не дава възможност да попитаме „Това картоф ли е?“, т.е. не предлага неформална абстракция. Не се опитва да ни заблуждава, че картините не говорят. Но не ни оставя много възможности да се успокояваме, че това, което казват са само думите написани по тях. Образите са достатъчно впечатляващи и интензивни за да ангажират сетивата, емоциите и интелектуалните ни способности отвъд елементарната грамотност. Така ни напомнят, че модерната живопис „говори“ повече с думите и гласа на зрителите си – дава ни право на глас и свобода на изказването. Това са картини, които не крият , че са покрити с боя повърхности, и точно затова носят дълбочината и автентичността на лично направения образ. Така поемат отговорността да бъдат плътна материална следа на индивидуално преживяване – отговорност, различна от тази на илюзията за реалност, внушавана ни от криещи се под гладки екрани дигитални образи, и подвеждащо податлива на манипулация с лекотата на натискане на клавиш или гъделичкане на тъчскрийна.

Това, което могат да правят картините на Свилен тук, е да свидетелстват за „неврозата, която е нашата действителност“, по думите на Адолф Готлиб[1]. Правят го в качеството на образи, представящи индивидуално преживяване на тази действителност, формулирано и интензифицирано със средствата на живописта, и така споделено като опит със зрителя, предлагайки му възможност в общуване с картината да проясни собствените си преживявания на същата действителност като нов опит и разбиране. Тези картини са нови и различни, защото новият опит изисква нов израз, както посочва Джон Дюи[2]. Те са изразителни, експресивни, но не са наивно експресионистични – не се ограничават до това да въплътят себеизразяването на автора и да ни убедят в неговата забележителност.(Не че Свилен не е забележителна личност – просто не е така суетен.) Картините тук дават възможност на зрителя да изпита собствената си забележителност в общуването с тях. Какво друго има в една „псуваща жена“? Защо романтиците „погребват концептуалисти“ с такова съчувствие? Къде води пространството на „псевдогеометричната абстракция“? Кое може да е по-сладко от „резен диня“? Как се справяме с „вълците, преминаващи Дунав“? Това не е конспект от въпроси за изпит. Просто напомняне, че както всяка добра съвременна живопис, тези картини съдържат въпроси – изпитвайки ги във визуалното си и интелектуално възприятие, общувайки с тях, вие можете да намерите отговори за себе си и отношенията ви с променящия се свят.

Впечатляваща е широтата на периметъра, в който Свилен използва възможностите на кавалетната картина като формати и жанрове за да създаде условия на такова общуване. Тук има картини като „Френските кукли на Биби“ и „Парчета тиква“ във формат for over the mantel (за окачване над камината); „Псуваща жена“ по формат и внушителност на въздействието съответства на олтарно табло, а „Романтици погребват концептуалисти“ отговаря на високите критерии на жанра епично историческо платно. Представени са жанровете портрет, пейзаж, натюрморт, абстракция, липсва само „голо тяло“ – картините на Свилен ни предлагат материал-на свобода. Материалът е една зряла живопис, зряла в богатството и икономията на живописните средства, даващи възможност за практикуване на свободата в общуването с картините. Тук има и композиционно разнообразие, и сложни цветови хармонии, и добре темперирано боравене с живописната материя в следата от четката – от сочната мазка до прозрачните цветни воали, разкриващи зърната на платното, от блясъка на акцента до заглъхващата матовост на цветни зони. В премереното съчетание на живописна култура с непринудеността на жеста живописта на Свилен Стефанов тук бележи сходство с подхода на автори като Зигмар Полке и Мартин Кипенбергер. Тази хуманистична ирония (съмнявам се в продуктивността на хуманизма в изкуството днес без човечността на иронията) не се обрича на пластическа аскетичност, но с непринудеността на жеста и не настоява на мощта на пластическото в степен, в която преднамерената сериозност и авторитетността на художническия изказ би ограничила свободата за проникване на зрителя в „подгъвите“ на образа и възможността ни като зрители да бъдем съучастници в производството на произведението, правейки своите догадки и повече или по-малко образовани предположения.

Накрая ще кажа нещо скандално за тази живопис – тя носи специфична красота. Нейната красота не е лесна – за лесната красота има разработен софтуер и той се усъвършенства. Картините на Свилен са хардуер – хардуер за упражняване на сетивното, емоционално и интелектуално възприятие. Не се смущавайте, ако се почувствате привлечени или предизвикани от някоя от тях, да приемете предизвикателството да работите с нея. Това общуване може да е възнаграждаващо.

 

[1] Gottlieb, A., Statement, в Art in Theory 1900-2000, Oxford, 2004, c. 573.

[2] Dewey, J., Art as Experience, New York, 1980, c. 303.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Антонио Оригуела – Да живееш така

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

Сегашната действителност на всички авиокомпании е,
че няма къде да летим.

Мария Хесус Лопес Солас
Директор на отдел Клиенти и Лоялти на авиокомпания Иберия
(изявление по време на кризата с Ковид19)

 

НЕБЕТО Е бистро и синьо
облаците безоблачно блестят
изглежда все едно са били изпрани
и всичко мирише на чистота.

Птиците пеят по-силно,
гъските са завладели поречията,
патиците се разхождат по бреговете на Гуадалкивир,
дивите прасета скитат по центъра на Барселона,
елените си играят на плажа в Маталасканяс,
бурените стават отново господарите на пътищата.

Само природата може да се чуе,
пулсирането й наводнява всичко,
дори може да усетиш дишането й
като на задоволена любовница.

Май вирусът ни дава тази поука.
Когато всичко се оправи би било хубаво
да признаем най-сетне уязвимостта и крехкостта си,
но също така и нуждата да се чувстваме обичани

и да съхраним всичко това
тъй като това ще е единственото, което ще сме спечелили,
след като мине карантината.

Нека признаем, че настана време да се спрем,
да престанем да произвеждаме всичко онова, което не е необходимо,
да престанем да замърсяваме
и да се отдадем на всичко онова, което толкова ни е липсвало –
допира, прегръдката, присъствието, плътността,
социалната материя на нашия живот.

Смъртоносният вирус иде да ни даде урок
за който не сме били готови
нико сме искали да чуем.

Вирусът, причинен от разрушителния ни начин на живот,
иде да ни върне щетите, които ние причиняваме

на природата и на околните.

Никога не сме били толкова близо до антиутопията.
Никога не сме били толкова близо до утопията.

Идва моментът да изберем.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X