Най-новото

1

Черна вечер.
Бял – снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър –
по цял божи свят!

Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега – лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се – ах, тежко!
Между две здания –
обтегнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“

Една бабичка свива се – плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат –
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат –
а всеки днес е гол и бос…

А ето бабичката спъна се –
и в преспа сняг пред нея тропва!
– Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.
А тоз кой е? – Дълги власи
и говори полугласно:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно – писател,
вития…

А ето дългополий – тежко
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?
Помниш ли ти нявга какво време беше –
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?
Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
– Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и – туп – на земята!
Ай, ай!
Помогни, ръка подай!

Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:
…И ние сме имали събрание…
…Ей в туй здание…
…Решиха –
…Постановиха…

За час – по десет, за цяла нощ – двайсет и пет,
а за по-малко – на никого занапред…
…Да спиме вече…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се –
и свири вятърът един…

Хей, сиромашки син!
Ела насам –
да се целунем ний…
Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!

Черно, черно небе.

Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…
Другарю! Следи –
всичко добре!

2

Вятър вее, лети снегът,
Дванайсет души бавно вървят.

Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове – навред, навред, навред…
В уста – цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
Тра-та-та!
Студено, другари, студено.

– А Ваньо с Катя – в кръчмата…
– Керенки има тя в чорапа!

– Сега сам Ваньо е богат…
– Бе Ваньо наш, а днес – солдат!

– Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
– Опитай мойта да целунеш!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя –
с какво, с какво е тя занята!…
Тра-та-та!

А огньове – навред, навред, навред…
Винтовките – преметнати отпред…
С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!

Другарю, винтовката – смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия
в затворнишката,
в колибарската,
в дебелодирнишката!

Ех, ех, без кръст!

3

Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.

Ех, ти скръб – ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята –
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!

4

Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети –
електрически фенер
пред капрата блещи –
Ах, дий, дий!

Той в шинел и със фуражка –
с физиономия глупашка –
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…

Ваньо – ех че е напет,
Ваньо – думи като мед!
Катя той – глупачката – прегръща,
с думи сладки ѝ отвръща…

Тя се смее през главата,
бляскат – бисер – зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
с муцунка дебела…

5

На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя –
друга рана, прясна ощ!

Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!

Ходеше в бельо с тантели –
походи си, походи!
Блудстваше с офицери –
ах, поблудствувай си ти!

Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!

Помниш ли ти офицера –
от нож умря, не бе щастлив…

Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!

Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!

С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!
Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!

6

…И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…

Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…

Файтонът – с Ваня – в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!…

Трах, тарарах! Сега познай,
…………………………………………..
как с чужда се любовница гуляй!

Избяга, дяволът! Ала – помни,
ще се разправим утре ний!

А Катя де е? – Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото ѝ струи едвам!…

Що, Кате, как си ти сега? –
Ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

Вървете с революционен крак!
Не спи – и бди заклетий враг!

7

И пак вървят дванайсетте.
Пушките – на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…

Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал –
без да знай ни где, ни кой…

– Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
– Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?

– Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…

Зарад страшните лъчи
в огнените ѝ очи,
за луничката кафява
върху дясната ѝ плешка –
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!

– Их, курвар такъв – не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? – Моля, заповядай?

Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!

Днес не е такова време –
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!

И виж – Петърчо забавя
бързите си крачки пак –
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…

Ех, ех!
Развлечението не е грех!

Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!

Изби с вино разтворете –
гуляе старият голтак.

8

Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!

Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…

Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…

Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…

Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората –
чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скучно!

9

Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч – момци,
днес веселете се без вино!

Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.

Стои – пес гладен – буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака –
пес мършав със безсилна злост.

10

Снежен вихър вей и плаче –
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!

На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…

– Ох, виелица – да чува свети Спас!
– Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?
Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
– С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!

Напред, напред, напред,
работен народ!

11

…И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…
Към невидимия враг
бдят винтовките железни…

В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…

Вей далече,
кървав флаг.

Смътни речи,
стъпки в мрак.

Ето вече
лютий враг.

И виелицата вей навред
ден и нощ,
с дива мощ…

Напред, напред,
работен народ!

12

…Идват с властна стъпка в нощний мрак…
– Кой е там? Ела! –
Вятърът с червений флаг
вей сред нощната мъгла…

Снежна преспа в тъмнината.
– Кой е там? – Излез без страх!…
Само мършав пес се клати,
изгладнял, след тях…

Махай се, проклета мърша,
да не те погаля с щик!
Стар свят – пес ослекнал, мършав,
падай – удрям в същий миг!

…Скърца зъби изгладнял вълк,
свил опашка, чака сам –
пес премръзнал, пес без слава…
– Обади се, хей! Кой там?

– Кой там вей червений флаг?
– Погледни какъв е мрак!
– Кой там броди в мрака – кой е –
покрай къщи и завои?

– Все едно, аз ще те хвана,
по-добре се нам предай!
Ей, другарю, зле ще стане –
кой си? Ще гърмиме, знай!

Трах-тах-тах! – И само ехо
екна в околния мрак…
С дълъг смях над тъмни стрехи
литна снежна буря пак.

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…

…Те вървят през нощний мрак –
гладний пес върви след тях,
а пред тях – със кървав флаг,
скрит в виелицата шумна,
незасегнат от куршума,
с нежна стъпка, бял и пищен,
в снежни бисери обкичен
и с венец от бели рози –
там пред тях: Иисус Христос.

Януари 1918

Гео Милев, Съчинения в три тома, София: Български писател, т. 1, 1975, с. 294-307.

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт в студио, маслени бои, канва, 61×69 см, 2017, частна колекция

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Аз ще направя всичко, което мога, за да съм достоен за Тебе, О, Господи.
Всичко е свързано с това.
Благодаря Ти Боже.
Мир.
Няма друг.
Бог е. Толкова е красиво.
Благодаря Ти Боже. Бог е всичко.
Помогни ни да разсеем нашите страхове и слабости.
Благодаря Ти Боже.
В Тебе всичко е възможно.
Ние знаем. Бог ни сътвори така.
Не изпускай Бога от погледа си.
Бог е. Той винаги е бил. Той винаги ще бъде.
Без значение какво…това е Бог.
Той е благ и милостив.
Най-важното е, че Те познавам.
Думи, звуци, реч, хора, памет, мисли,
страхове и емоции – време – всички свързани …
всички направени от едно… всички направени в едно.
Благословено да бъде Неговото име.
Вълни на мисълта – горещи вълни – всички вибрации –
всички пътеки водят към Бога. Благодаря Ти Боже.

Неговият път… толкова е прекрасен … благ.
Милостив – благодаря ти Боже.
Една мисъл може да предизвика милиони вибрации
и всички те се връщат при Бога … с всичко е така.
Благодаря Ти Боже.
Не се страхувайте … вярвайте … благодаря Ти Боже.
Вселената е пълна с чудеса. Бог е всичко. Неговият път… е толкова прекрасен.
Мисли – дела – вибрации, и т.н.
Всички се връщат при Бога и Той очиства всичко.
Той е благ и милостив … благодаря Ти Боже.
Слава на Бога … Бог е толкова жив.
Бог е.
Бог обича.
Нека погледът Ти бъде върху мен.
Ние всички сме едно в Неговата благодат.
Фактът, че съществуваме е признание за Тебе, О, Господи.
Благодаря Ти Боже.
Бог ще умие всичките ни сълзи …
Той винаги го е правил …
Той винаги ще го прави.
Търсете го всеки ден. По всякакъв начин търсете Бога всеки ден.
Нека пеем всички песни на Бога,
На Когото подобава всяка хвала… хвалете Бога.
Никой път не е лесен, но всички те
отвеждат при Бога.
С всичко споделяме Бога.
Всичко е с Бога.
Всичко е с Тебe.
Покорявайте се на Господа.
Блажен е Той.
Ние всички имаме едно начало … Божията воля … благодарим Ти Боже.
Виждал съм Бога – виждал съм безбожника –
никой не може да е по-велик – никой не може да се сравни с Бога.
Благодаря Ти Боже.
Той ще ни преобрази … Той винаги го е правил и винаги ще го прави.
Истина е – благословено да бъде Неговото име – благодаря Ти Боже.
Бог диша през нас, толкова пълно …
толкова леко, че ни е трудно да Го усетим … все още,
това е нашето всичко.
Благодаря Ти Боже.
ВЪЗТОРГ – ИЗЯЩЕСТВО – ЕКЗАЛТАЦИЯ –
Всичко е от Бога.
Благодаря Ти Боже. Амин.

Джон Колтрейн – декември, 1964 г.

Превод от английски Кирил Василев

Сънувах, че Архилох прекосява пустиня
от човешки кости. Вдъхваше си сам кураж:
„Хайде, Архилохе, не отмалявай, напред, напред.“

Кървав дъждовен ден

О, кървав дъждовен ден,
какви ги вършиш в душите на неподслонените
кървав ден на едвам доловима воля:
зад завесата от тръстика, в тресавището
с пръстите на краката вкочанени от болка
като малко и треперещо животно –
но ти не си малък и тръпките са от наслада
ден, облечен в инсигниите на волята
вцепенен и недвижен в тресавище, което може би
не е от този свят, бос насред подвижен сън
простиращ се от сърцето до нуждите ни
от гнева до копнежа – завеса от тръстика
разгръщаща се, окалваща ни, прегръщаща ни.

Възкресение

Поезията се спуска в съня
като водолаз в езеро.
Поезията, по-храбра от всички
се спуска и потъва
като олово
в безкрайно езеро подобно на Лох Нес
или мътно и злокобно като Балатон.
Погледнето я от дълбините:
водолаз
невинен
покрит с перата
на волята.
Поезията се спуска в съня
като мъртъв водолаз
в окото на Бог.

Из „Разходка из литературата“ 14

Сънувах, че сънувам, бяхме изгубили революцията преди да сме я направили и решавам да се връщам вкъщи. Опитвайки се да си легна, се натъквам в леглото на спящия Де Куинси. Събудете се, сър Томас, му казвам, скоро ще се развиделее, трябва да тръгвате. (Все едно Де Куинси е вампир.) Но никой не ме чува и отново излизам на тъмните улици на Мексико Сити.

Автопортрет на двайсе

Оставих се на движението, натиснах до дъно и така и не разбрах
докъде ще ме отведе това. Изпълнен със страх,
със свит стомах и шум в главата –
мисля, че беше студеният вятър на мъртвите.
Кой да ти каже. Оставих се на движението, мина ми през ума, че е жалко
да свърши толкова скоро, но от друга страна
чух онзи повик, таинствен и убедителен.
Или го чуваш, или не го чуваш, аз го чух
и почти се разплаках: един ужасяваш шум,
роден във въздуха, роден в морето.
Един щит и един меч. Тогава
въпреки страха се оставих на движението, притиснах буза
до бузата на смъртта.
И не можах да затворя очи, да не видя
странното, бавно и странно зрелище
макар и приклещен в реалност на шеметна скорост:
хиляди момчета като мен, голобради
или брадясали, но всички до един латиноамериканци
притискайки бузи със смъртта.

Сънувах замръзнали детективи

Сънувах замръзнали детективи в огромния
хладилник на Лос Анджелис,
в огромния хладилник на Мексико Сити.

Романтичните кучета

По онова време бях на двайсе
и бях откачен.
Бях изгубил една страна,
но бях спечелил мечта.
И с тази мечта
останалото нямаше значение.
Нито работата, нито молитвата
нито ученето рано сутрин
с романтичните кучета.
И мечтата оцеляваше в пространството вътре.
Стая от дърво,
в полумрак,
в един от белите дробове на тропиците.
И понякога се връщах в себе си
посещавах мечтата: статуя увековечена
в течни мисли,
бял червей, гърчещ се
в любовта.
Безочлива мръсна любов.
Сън в друг сън.
И кошмарът надвесен ми казваше: ще пораснеш.
Образите на болката и лабиринта ще останат в миналото
и ще забравиш.
Но да пораснеш по онова време щеше да е престъпление.
И аз казах: тук съм, с романтичните кучета
И тук ще остана.

Из „Разходка из литературата“ 47

Сънувах, че Бодлер прави секс със сянка в стая, където беше извършено престъпление. Но не му пукаше. Все едно и също, казваше.

Изгубените детективи

Детективите изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им.
Чух стъпките им отекващи в Театъра на Младостта.
Глас като летяща стрела.
Сенки на кафенета и паркове
кръстосвани през юношеството.
Детективите съзерцаващи
разперените си длани,
съдбата изцапана със собствената кръв.
И ти дори не можеш да си спомниш
къде беше раната,
лицата обичани някога,
жената спасила живота ти.

Из „Разходка из литературата“ 26

Сънувах, че съм на 15 и отивам у Никанор Пара да се сбогувам. Заварвам го изправен, облегнат на черна стена. Къде отиваш, Боланьо? казва. Далеч от Южното полукълбо, отговарям му.

Замръзналите детективи

Сънувах замръзнали детективи, латиноамерикански детективи
опитващи се да държат очите си отворени
насред съня.
Сънувах ужасяващи престъпления
и предпазливи типове
гледащи да не стъпват в локвите с кръв
и междувременно да обхванат с един поглед
местопрестъплението.
Сънувах детективи изгубили се
в изпъкналото огледало на семейство Арнолфини –
нашето време, нашите перспективи
нашите сценарии на Ужаса.

Ернесто Карденал и аз

Мъкнех се потен с коса полепнала
по лицето
когато видях Ернесто Карденал, който вървеше
насреща ми в обратната посока
и като поздрав му рекох:
Отче, в Царството Небесно
което е комунизмът
има ли място за хомосексуалистите?
Да, отвърна той.
А за непокаялите се чекиджии?
Робите на секса?
Ебаващите се ебачи?
Садомазохистите, курвите, фанатиците
на клизмите,
онези дето вече не издържат, дето наистина
вече не издържат?
И Карденал отвърна да.

И аз вдигнах поглед
и облаците приличаха
на котешки усмивки леко розови
и дърветата осейващи хълма
(хълма, който трябва да изкачим)
махаха с клони.
Дивите дървета сякаш казваха
един ден, по-скоро отколкото по-късно, ще паднеш
в гумените ми ръце, във възлестите ми ръце
в студените ми ръце. Един студ на растение
от който ще ти настръхнат косите.

Фрагменти

Съсипан детектив… Чужди градове
с театри носещи гръцки имена
момчетата от Майорка самоубили се
на балкона в четири сутринта
момичетата погледнали през прозореца при първия изстрел
Дионис Аполон Венера Херкулес…
Редуват се Развиделява се
над перспективата от сгради
Някакъв тип слуша новините в колата
и дъждът барабани по каросерията
Орфей…

Детективите

Сънувах детективи изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им, гаденето им, деликатността
С която се измъкваха.
Сънувах два художника ненавършили
40 когато Колумб
Откри Америка.
(Единия класически, извънвремеви, другия
Винаги модерен
Като лайната.)
Сънувах сияйна следа
Следата на змиите
извървявана отново и отново
От детективите
Абсолютно отчаяни.
Сънувах заплетен случай
Видях коридорите пълни с полиция
Видях въпросниците, на които никой не отговаря
Позорните архиви
И после видях детектива
Да се връща на местопрестъплението
Сам, напълно спокоен
Като в най-страшните кошмари
Го видях да сяда на пода и да пуши
В спалня покрита със засъхнала кръв
Докато стрелките на часовника
Напредваха боязливо в нощта
Нескончаема.

Сред мухите

Троянски поети
вече нищо, което можеше да бъде ваше
не съществува

Нито храмове нито градини
нито поезия

Свободни сте
възхитителни троянски поети.

Превод от испански Владимир Сабоурин

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Малко поетическо изкуство

Леге артис казва мама
и очите й пламват като на момиче
познало мъжествената сила на изкуството
зад угасналия поглед на старица

Законите на селския произход
на копнежа по духовност на попска щерка
красотите на земята комизма на щуращата се
из двора обезглавена кокошка

Златното благоутробие напращялата
мадонеста калокагатия сестрата близнак
на туберкулозата потрошените стъпала на дядо
в септемврийската нощ кое е

по-възвишено по-духовно нивиците
продадени за повече купечески закони на красивото
после в града идват селяните предрешени като комунисти
комунистите в овчи кожи на селяни

после идва реституцията на уморените от комунизма
селяни в реални граници запустение заеми срещу земя
превръщането на чернозема в чистия дух на приложения
ферми във фейсбук закони на виртуалния капитализъм.

Прекоси суверенно гетото
край летището възвиси се на митница
аерогара софия възвиси се с десет български
библии от китай или цял контейнер за освобождаване
все тая възвиси се със служителките в черно каишки или
книжки изрусени възвиси се с черен лак възвиси се с черни
нашийници с шипове възвиси се с държавата или жерава на луфтханза
възвиси се над сралника на митничарските кучета пред пристигащи с мръсния
силует на планини възвиси се с хранилището за авиационен керосин
на лукойл с превръщането на литературата в образование
държавна поръчка възвиси се над рейса смърдящ на бдж
над суверенното гето на терминал 1 възвиси се

Четири билборда на Подуенския пътен възел

Изрусени жени по билбордовете
Изрусени мъже по билбордовете
Изрусени деца по билбордовете
Да българия

Цветница в китайски ресторант в Подуене

Масивни двойни брадички велурени сака черни
кожени якета изрусена жената изрусена дъщерята феерия
изкуствени цветя маратонките маркови имитации бродерии
под стъкла от отдавна забравена столова света на китайчето разцъкващо
смартфона си различен ли е от света ни най-голямата халба айрян най-големите големи порции в града олюкенит в подуенския чайнатаун сляп оберлихт
над несъществувал грядущ китайски атриум по мрачен диагонал в дъното
святая светих на мърсотията на кухнята най-евтиното умиротворение
на пресищането цветница е

Музей на поета авангардист

Учителю в непрогледната нощ на музеите
Окото ти самотно сияе върху велурена възглавничка
Некропол с липсващи тленни останки урна с липсващ
Прах след всесъжението на всички езически капища всички
Египетски пещи всички полицейски районни управления всички
Селскодребнобуржоазни храмове всички тракийски могили
На националсоциалистическия орфизъм учителю в непрогледната нощ
Окото ти самотно сияе върху велурената възглавничка на дисплеите
Авангардът е мисия сред езичниците.

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Говоря
И всяка тъпа дума той не чува.

Кой ли ?
Тоз на койт’ говоря.

Повтарям но не ме разбира както искам, само чува.
Не си струва.

Потретвам и явно няма да спра да настоявам, да разбират
това коет’ говоря, това което казвам.

Няма как, но гад инат
пак ще напре да кажа как по дяволите трябва да ме чуват.

Казвам, не какво да е,
но някво копеле не ще да разбере каквото и да е.

Добре. Поне…
Кажи че ме разбра, макар да знам, че не.

Литературен войн.

Лъжи и истини.
Искреност и лицемерие.
Товарът на гърба ми и давя се в безвремие.
Естествено всичко е красиво.
Растението на живота расте си диво.
Асимилирам жестове и емоции.
Тренирам се, поднасям си уроци.
Уроди възползват се от мен и теб.
Ръководим ний живота, но не и тоз късмет.
Алчници, крадци – всичките за смет.

Градски легенди

Сивите улици пусти са.
Глупави братя разхождат се на глутница, но мисля, че глухи са.
Вия. Не чуват сега.
След време ще се сетят за воя, след като падне зад завоя луна.
Пуста съдба.

Пускам по гърлото гореща вода с буца лед и мисълта
спря.
Гори пак лошата гледка и огъня топли, добре е така.

Но следва затишие, студенина.
В глутницата от всичките, баш единака умря.

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018