Стаята
Моята стая е бяла –
с безброй врати
но изходът –
все пак –
е само един :
да си тръгнеш оттук
гологлав
и брадясал
покрай шкафове стари разядени
от мухъл
и мъртви молци;
покрай тежката дървена маса,
покрита със нежна ефирна резба –
там играят слънчеви зайчета
върху стария плот
потъмнял
и олющен.
Като шкурка бяха груби ръцете
на покойния майстор резбар,
роден в махалата до гроба си.
Той остави душата си
в цветята, тревите и слънцето.
Голите клони на ореха
докосват и галят первазите;
вейки помитат праха
с години натрупван на пластове –
пластове мъка сподавена.
А долу
скрибуцат пак люлки
ръждясали
и скимтят жално
като бити кучета.
А тук,
сред душния въздух
на стаята,
угасва времето –
завеса
от вечни илюзии.
Но виж
сърце от пластмаса
на входа
припомня
„ Обичам те!“.
Голота
Голи са хълмите в село Голяновци.
Голи са бедните къщи –
порутени, неизмазани, с продънени покриви,
червени като засъхнала кръв.
И дървесата са голи,
с олющена кора –
изгризана, изядена
от кучета и дървояди;
с начупени,
прекършени клони.
И главата ми е гола
срещу свирепия есенен вятър.
Той налита на живо месо
като хиена,
която умира от глад.
Само се питам –
така ли са голи мечтите ни
скъпи и нежни
като цветя на паважа
сред ураганите от
чужди мнения,
страх,
неувереност
и лавината
побъркани емоции?
Тя ни поваля надолу във бездните,
изкоренява вековните борове
и остригва до голо
стръмните каменни сипеи.
Нека петлите ми пеят във отговор
и ме освиркват
със клаксон
камионите.
Български улици
„Първи март“
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.
Кръв
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили
като мартеници –
червено и бяло се смесват в контрастна хармония.
Звучи „Реквием“-а на Моцарт.
„Втори март“
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.
„Трети март“
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Невидима ръка
я изтри и от картата.
„Осми март“
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.
Там ограбват сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
своите болни жени.
„Шести септември“ е в ремонт
от години.
„Девети септември“ е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.
„Двадесет и втори септември“ е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.
„Десети ноември“ е свлачище
и къщи с изпразнени дворове
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…
Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата
и погубват
задушават
живота
в цялата страна;
немотията просмуква се
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.
Ръжда разяжда глождани кости
и луната залязва
над селските гробища.
Обелски път
„Сляпо куче
бе прегризало
корена на вечността.
Понеже сляпо.
Боже!“
Ст. Цанев, „Вечност“
Бетонния възел –
западнал и пуст
и мрачните блокове –
навъсени старци,
очакващи края на дните,
се гонят, надбягват се с времето.
Приспивния шум на двигателя –
ръмжене на болна вълчица,
издъхваща в тежките столични
газове…
Тука умират поетите :
купчина живи дървета,
горени под тонове пепел
без въздух;
и стават на дървени въглища,
богати на скрита енергия,
а геният – сякаш брикети –
пресован, безжизнен, безсмислен…
Дългите нощи в полето –
бездомни, безлунни, беззвездни:
не разкопки копаем, а гробове
за мечтите си
слаби,
мъждукащи,
бледи,
угаснали…
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Героичен ландшафт, маслени бои, канва
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018