София

Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютно нехайство
и небрежност
ме кара
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.

С цялата чернота пред мен
напукваща се неподслонено.

 

Янтра

Реката прекосява вените ми,
но тялото ми вече не струи.
Ето го тук, върху проклетия асфалт.

Свеж разпад.

Запокитен, изгубен
проснат
след зле натисната спирачка
на онзи изтормозен път
попил сега
по-скорошна болка
и по-далечна.

Реката продължава пътя си,
повлича ме
наникъде.

Но дори на нея се жалва
родната ми съдба,
тъмната ми съдба
покрита с ръжда.

Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
на останките път.

… След мъчителна битка
реката изглежда победител.
Но вкамененият асфалт надделява,
похищава така
всички души, копнеещи за благозвучие
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж

завинаги.

 

Фотокамера в София

Ако фотокамера можеше
да улови видяното от очите ми.

Тази прозирна светлина, която
във всеки миг
от деня жълтеникава, северносияйна
убягва между клоните
на дърветата.

Тези мигове
на осезаема мизерия.
Жълтото и червеното
на моя трамвай…
И хипнотизиращата осветеност
секваща и отнемаща дъха ми.

Ако фотокамера можеше
да улови усетеното
пулсиращото
вътре в мен…

Ще проявя снимките
И ще ги изгоря.

 

Етапи

Виж, животът си има етапи.
Знаеш, приятелите
идват и си отиват.
Но нямай грижи, брат, ще
се появят нови лица

в живота ти.

Нещо повече.
Ще дойде ден, когато
приятелят името ти дори
няма да помни как се произнася.
Улови мига, брат.

И… Изведнъж,
толкова истина изведнъж
ме смазва.

Но се въоръжавам с кураж.
Обръщам се, проявявайки
чистосърдечна тържественост.

Поглеждам ги, казвам им
тогава, приятели,
какъв е смисъла
на това съществуване
като знаеш, че ще стане мизерно
след тази неизбежна
предизвестена самота?

Но вече никой
не ми отговаря.

Те също
си тръгнаха.

 

София (ІІІ?)

Толкова ли е трудно да се санират раните
на похабавянето?
Раните на тази несъществуваща
война?
Толкова ли е трудно да се поправят пукнатините
на тази София
осъдена самата тя
и генетичния й пейзаж
на най-скръбното човешко
безразличие?

София устоява,
но продължава да напуква
собственото си бъдеще.
Улавя ме,
оставям се
пукнатините ме всмукват
вдишват непредпазливото ми
желание,
останало вдовец
под откритото небе от бетон, опустошаващо
от другата страна на прозореца ми.

 

Летен ден

Света София
един летен ден
прерязва вените си

Тегнещото жълто
пред лицето на пепелта й
се откроява

Сама увяхва
и безразличието
пролятата й кръв
ме преследват
без път и посока.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Червена масичка, маслени бои, канва, 61х49 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.