Нищо и никакво
Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.
Съзерцание
Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.
Сънят на пеперудата
Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.
Сантиментални опити
Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.
Тлен
Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.
Утринно сърце
Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!
Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018