Времето,
когато и аз съм споделял този свят,
обзет от шемета на баналното,
си отиде в профанна еднократност
с изчезването от лавиците
на залежалите артикули от епохата,
с превръщането на нейните места
в неводещи никъде виртуални препратки,
с внезапно неестествените цветове
и изненадващото ретро на фотографиите.
Тривиалностите, били жертвен олтар,
пред който полагам с негодувание
своята трансцендентна същност,
сега са светини на една носталгия,
която не е сигурна в копнежа си.
Сетивно-платонично
Тялото, в което се завръщаш,
има обитател, забравил за теб,
загубил изначалния смисъл
на красивите си движения и думи,
разположил се комфортно
в образцовия дом на линиите си.
Той никога не ще те пусне вътре.
Но ти вече си излязъл навън
и си се завъртял в шемета
на абсолютната ти скроеност
за точно тази височина на рамото,
за точно това надигане на пръсти,
за точно това изричане на името ти.
Битието е
праволинеен еснаф,
скучен морализатор,
комсомолец на най-авангардните онтологии.
Битието
не нарушава своите клишета,
винаги отказва да се случи за онзи,
който иска то да сбъдне очакванията му.
Битието
иронизира всички родства и еквивалентности,
разкривайки като същностна за другия
единствената ти нелюбима книга в списъка.
Предвидимост на непредвидимото,
конформизъм на откритостта –
това е истината за битието.
Клаустрофобия на пустотата
Едно по едно
изпращам с думите
невижданите от никого
съкровища на усещането ми.
Но свидните ми армагани
не довеждат присъствието,
чийто лъч очаква
пещерният свят
на неповторимата ми индивидуалност.
Той се събра целият
в няколко естрадни метафори
и бе изнесен на улицата
като овехтяла покъщина.
Вече няма нищо мое,
свил съм се – бездомник,
притиснат от пустотата
на неочакващи погледи.
Вече е ясно –
ще вървя
само с ходовете на шахматна фигура,
ще летя,
единствено вкопчен
в твърдата почва на съня,
ще отмивам от кожата си
всеки непредвиден допир и лъх,
и няма, откривайки кой съм,
да стана копняно тайнство
за идващите след мен.
Царството на свободните ми движения,
което отсрочвах отново и отново,
е изричано с пиянско бръщолевене
есхатологично обещание.
Гледам тъжно от руините му назад,
аз, нечаканият неосъществител.
Естрадно-метафизическо
Никой път, който излиза от мен,
не води към теб.
В нито един от хоризонтите ми
ти не идваш насреща.
В постмодерните висини на случайността
я няма твоята кула.
Колкото и да го търся в сънищата ми,
не ще сетя присъствието ти.
Невъзможна е негативна теология на любовта,
която да ти посветя.
Липсва ми всякакво основание
да говоря за теб,
моя нещесесбъднала.
Краят на лятото
Идва краят на лятото
и от тъмната пещ
на все по-ранната вечер
излизат неговите изваяния.
Мога да ги лицезра –
тела с греховното съвършенство
на анимирани фигури –
само на светлината на въглените
от десетилетните ми надежди,
болезнено настоящи
в своята отминалост.
Още утре те ще се пръснат
из една безмилостно необозрима
урбанистична композиция,
ще бъдат разпределени
според неведоми заслуги.
А ако случайността изтика
някое от тях наблизо –
аплицирано и нащърбено
от трезвото слънце на делника –
ще бъдем разделени
от негативния платонизъм
на взаимното ни несъответствие.
Юношество
Внезапно в миловидните ти черти,
обещавали да си красив протагонист на бъдещето,
избиват атавистичните характерности,
с които някой от тълпата анонимни предшественици
е хвърлил жребия на твоето участие в света.
Някога свещената за родителите ти плът
е изродила чистата геометрия на потенциалността
и е захвърлена да дири своето окаяно осъществяване
в епидемичните и бастардизиращи сношения,
чиито йероглифи си мяркал на детската площадка.
Сега трябва да обосновеш с много думи,
изтезаван от неорганичните субстанции на общото
и брулен от вятъра на безприютни ландшафти,
една съгласувана с мазното химическо битие на тялото ти
естетика на възвишеното.
Улиците,
по които спокойно вървеше сам,
защото те водеха от очакването към сбъдването,
и чиито фасади оставяше да отместват погледа ти,
защото нямаше опасност
да видиш под ъгъл задаващото се събитие,
сега са добили постоянни контури,
обслужващи една клиширана смяна на сезоните.
По тротоарите им има разливи
от безразлична и безформена материя,
нахлула след тяхното разобличаване
като лишен от дълбочина декор на представата,
след тяхното включване в градската мрежа на онези,
които участват само в механични взаимодействия,
понеже вече са пропуснали всички срещи.
Всяка вечер насреща ти се задава клошарят,
пренасящ в чувала си неизчерпаемите отпадъци
от твоята руинирана свръхбюджетна мечта.
Накъдето и да погледна,
не проблясва я-то на вероятното,
разбягват се като плъхове
лъчите на случването.
Всичко е тук, обгръща ме,
но опаковано като инсталация,
в която преживявам факта,
че то не иска да ме засяга.
Да бях познал по-рано
затвора си в една сетивност,
отдръпваща скъпернически
своите предмети от мен,
щях да прокопая тунел
в дебелата стена на
уханието, гласа, гледката,
за да изляза от другата страна
като статуя, почитана
от недостъпните за мен.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018