В парк „Гюлхане“
зад бившия султански лукс
на мястото, където мегарците
построили Византион
съм само зрител,
пред мен е филмът
и никой не ме забелязва,
толкова е сюр и субреалистично, звукове и гледки,
във които съм 5 D,
но ме няма там,
толкова ме няма,
че ако умра на тази пейка,
нито една пребрадена и опакована в черно
жена,
нито един брадат и мустакат
мъж,
нито едно пискливо
дете
няма да спре поглед
върху трупа ми.
Истинският живот тук е спрял.
Истинският живот тук е врял
само някога
с император Юстиниан
и виковете „Ника!“
и реките кръв по хиподрума,
а днес е само филм,
постисторически, безкрайно скучен
филм за живота
на мравките и варварите.
Те не могат
да бъдат реални.
Те са само декор, насред който
седя
и се опитвам
да дочуя
през пространството
първите византийски
песнопения.
Горката Премъдрост Божия,
горката София,
останала си е неразбрана.
Обикновени стени
и камъни,
които ме карат да плача.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ныш Наталья, маслени бои, канва, 83х63 см, 2007

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.