Снощи гледах Възвишение по HBO с типичния за българи скептицизъм.
В първата част е екшънът при Арабаконак и убедителната роля, която прави Филип Аврамов.
А после Димитър Общи изчезна и остана само интригата за това как двама млади хора трябва да занесат писмото на Общи до Левски.
Остана само писмото, но в първия момент аз не забелязах това.
В премеждията и перипетиите по пътя започна да ми се привижда пикареска в стила на Бокачо-Пазолини или някой друг.
Меренето на оная работа по мащабите на географската карта, убийството на помака и всичко останало – вече бях готов да се подведа под инерцията на зрителския навик.
И тогава осъзнах, че има невидим втори план.
Защото въпросът е за писмото – ще пристигне ли в назначение или не и защо това е толкова важно за младите куриери да пристигне.
Така и така те никога няма да научат съдържанието. Те само знаят, че трябва да го занесат.
Предлага им се да го оставят някъде в точка на дестинация, току-що напусната от адресата.
Те отказват. Те са приносители на нещо, което не знаят, но решени да изпълнят мисията си докрай – защо?
Винаги ли писмото пристига в дестинация?
Възхитителното според мен в този филм е отговорът, който ни се дава – фатализмът като фигура на контингентното, на случайното.
В поредния епизод на пропусната среща една сенчеста фигура се представя за пълномощник на Левски. Какво им предлага? Дайте да го прочета и ще ви го върна. Ако срещна пръв Апостола, ще му разкажа съдържанието. Ако вие го срещнете – ще му го дадете сами.
Но каква е тая неясна фигура! Като че ли е самият Левски. Сякаш е той. Да си Левски все едно не си.
Конспирацията ли изисква да е сякаш той? Или киното допуска такава амбивалентност като своя същностна черта?
Левски като неясен бекграунд – на какво? На визии за револуция? Една върховна визия ли?
Какво все пак има в неконзистентната й пустота?
Непроследими руинирания и компромати, злокачествени историцизми, слухове, клюки, съдба или шанс?
Въпросът е все същият – за съдбата на писмото, на посланието, за дестинирането, за фаталното, когато всичко е толкова случайно – и пътят на писмото, и неговите носачи, и дори самият Левски, който като че ли е само сембланс на Левски.
На гръцки „сякаш”, „като че ли” – hos me – е с важна семантична роля от свети Павел до Агамбмен.
Важи ли това за нищо неподозиращите българи – наистина ли сме толкова невинни върху бекграунда на нещо, което е сякаш световна история?
Писмото с отсъстващо неразкривано съдържание е материалното означаващо, истинският трегер на История и на филмовата фабула в частност.
То е нещо като книгата-мечта на Флобер без съдържание – като защита от случайности и партикуларизми.
Поднесено ни е отсъстващото цвете от букета на Маларме.
Младите революционери са носители на чисто универсално послание, но в един обрат на езика, в един език на обрата потиснатите неясни означаващи на това послание си препредават своите приносители.
Субектът е това, което едно означаващо представя за пред друго означаващо.
Субектът е това, което едно събитие представя за пред друго събитие.
Приносителите са пренасяни и препредавани в циркулиращата пустота на посланието без текст.
Господарят на съдържанието на писмото винаги е някой друг.
Той владее смисъла.
И той дори не е той, а сякаш е той. Сякаш е знаел, че е възможно името му да бъде превърнато във фетиш. И всеки текст е сякаш склонение на фетиш, както и всяка картина – темата за иконокласти.
Време е да кажем нещо за Погледа на Лакан. Филмовият екран е рамка на този Поглед. На фундаменталната фантазия, която пренасяме върху него.
Тайната на Погледа е, че е сляп.
Той връща обратно сляпото си петно за да породи нашата визия. Ние виждаме, но той сякаш ни гледа.
Той е лимит на визията. Ние сме подчинени на нещо, което е допринесло много повече за оформяне на българския характер, отколкото всяко робство и експлоатация: принудата на повторението да виждаме винаги по един и същ начин.
И ако само Левски в своята привидност се е издигнал до равнището на автономна визия, означава ли това, че той окупира сляпото петно в Погледа, че той е върховната неяснота, за да отвори очите ни?
В конвенционалната историография по-горното ще прозвучи кощунствено, но не и в изкуството, защото там се помества возвисяването, възвишения обект.
Всеки художник знае, че първо трябва да изчистиш платното преди да почнеш да рисуваш – от какво?
От предразсъдъците на предишните визии.
Ние знаем историческите картини с Общи, Арабаконак, Левски и всички дестинации, свещени места, мили родни картинки.
Всичко това във филма е отстранено или затъмнено в неясната фигура на владеещия смисъла, аватар на Погледа, ако наистина съществува.
Защото ние знаем, че големият Друг не съществува, но това не му пречи да функционира.
Защото ние знаем, че истините ни се отпускат само в измерението на фикции – и героите на филма, освен писмото, постоянно носят със себе си книги, те четат и инспектират фикции като безкрайно производство и процедури на истини.
В това е истинската авантюра – да започваш винаги отначало, в пре-започване.
Как фаталното надмогва контингентното – това е минималното различие, където младите приносители предусещат съдбата си.
Посланието сякаш е татуирано върху избръснатите им глави и след прочитане главите ще хвръкнат.
Така е било винаги.
Революцията е наследство без завещание, което трябва да бъде написано отново, подправено, отново дописвано, предавано, предадено – предателства не като банални психологизми, а като структури на дестинация.
И докато служат за носители на материалното означаващо на писмото, младите се учат да пишат самите и да се сдобиват с визия.
Филмът отново завършва с екшън – потерята, която ще ги избие.
Като се има предвид делението между екшън-имидж и мисъл-имидж в двете книги на Дельоз за киното, тук екшън-имиджите изглеждат странно дизартикулирани – още по-странно разкадрирани в мисъл-образи под писъка на куршумите.
Младите сякаш инспектират смъртта, върховното означаващо, на което са носители, принасяни.
Те сякаш не вярват на очите си ще умрат ли или ще живеят.
Струва ли си возвисяването? След като винаги върви с падението на един по начало паднал свят?
Тези банални млади хора-гичовци като манифестация на българското, издигнато до ранга на Нещото-държава-революция-свобода.
Приносители ли сме или принасяни? Знаем ли съдържанието или го запълваме с пушечно месо?
Сега говоря от името – неупълномощен – на всички отстранени и изличени от екрана-поглед.
Бяхме ли поредната храна за слепия Поглед, гориво за поредната матрица?
Писмото, нашето писане ни пренесе – преизносвани – без да сме господари на смисъла, на съдържанието.
Отхвърлени ли сме?
Изгубихме ли безславно своята сингулярност в една фундаментална фантазия, която винаги е колективна?
Новите визии, книги, картини зачеркнаха ли нашите?
Наистина ли стоим отстрани и се пукаме от завист и ресентимент, както описва нещата един от протагонистите на Русков?
Колкото до тези епохални литератори, както вече са кръстени, нека да сме наясно – аз не им завиждам, аз искам да ги унищожа.
Възвишение е рядко интелигентно направен филм. Той успява да ни измъкне от вечното етнографско настояще и да ни даде нова визия – на какво?
На самооторизираната българска Сянка-Просвещение, каквото и да означава това, но която кара да засияят хиляди слънца.
Ние се нуждаем от един Левски извън фетиша като никой друг път.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Без заглавие, маслени бои, канва
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018