Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици

***
от всичките й вредни навици
цигарите
алкохола
злобните й забележки
късното излизане
затваряне на телефон
тръшкане на врата

няма да й простя,
че ме обичаше толкова много

 

***
понякога се чудя
дали има на кого
да правиш кръгчета с цигара
да доливаш вино в чаша
или да се усмихваш през нощта

понякога се чудя
дали ти е по-добре така
и паля нова цигара
правейки си кръгчета сама

 

***
откакто намразих любимите ти песни
филми
места
приятели
и куп други неща

разбрах, че те има навсякъде
без дори да съществуваш вече

 

***
всеки път щом те чуя
ми вземаш дъха, съзнанието, думите и мисълта

колко лесно се живее без теб

 

***
лъгах я и беше до мен

сега и с истината не мога да си я върна

 

***
с теб съм повече себе си
отколкото съм себе си
сама

 

бабо
до преди 6 години
чушкопекът дрънчеше от готови чушки
тревата беше прясно окосена
времето вървеше спокойно
и не бързаше за никъде

и ти си замина
и няма чушки
и е чужда къща
и времето спря,
а ако върви –
ме връща само назад

но те няма

 

***
километрите, които ни
разделят
са повече от чувствата,
които ни събират

 

***
когато ми каза, че ме обичаш
си искал да го направиш отдавна

чудя се дали е било така
и когато си замина

 

най-смешната асоциация

любовта ни е като автобусите
качваме се в един и същ
и слизаме на различни спирки

 

***
миналото ми нямаше
да боли толкова
много
ако ти не беше там

 

***
След такава шумна любов
как може
всичко да е толкова тихо?

 

***
понякога си мисля, че искам да те видя

за да те забравя

и като те видя

забравям за всичко останало

 

***
днес по радиото чух Спенс
и по навик тръгнах да сменям станцията,
но никой не ме спря
в метрото една жена четеше
Брулените хълмове
исках да отида и да й кажа
колко много обичаш тази книга
докато вечерях
беше толкова тихо
дори и ужасното ти пеене липсва
цигарите, които толкова много мразя
ме накараха и аз да запаля

трябваше да си тръгнеш,
за да искам аз да се върна

 

***
Той ще се върне.
Когато ти си щастлива
или той е тъжен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Елена Ташева – Отмъщение

Отмъщение

порязвам се
на хартията на книгата
която изоставих
като дете

 

Егоизъм

първия път
когато се позна
в огледалото
се усмихна

 

Денонощието на един живот

всеки път, в който се влюбвах
губех по един час от живота си
но за разлика от повечето смъртни
знаех че животът
е просто едно денонощие
а за мен вече беше 22:15
(веднъж се влюбих в някого,
за когото вече беше полунощ)
и предвид че ми оставаше
малко повече от едно влюбване
се омъжих
за да спра тиктакането
за последно се влюбих
години по-късно
насън

 

Ако бях мъж…

ако бях мъж
щях да съм
патоанатом
пожарникар
миньор
гробар
тиранин
папа
дори Бог

но съм жена
във време
в което
са нужни
бащи

 

Легенда

една стара градска легенда родена в Италия гласи
че в циферблата на всеки стар и самотен
стенен часовник живеят
спомените на всеки един мъж
обичал нещастно по една жена
и загинал от мъка по нея
и всеки от тях си има нова стопанка
и жадно я пази от всички мъже
и никога не я оставя да закъснее за неуспешните срещи
подсмихва се и си казва
скъпа, той не е за теб
ще се върнеш при мен още тази нощ
и тя винаги се връща
винаги плаче и трие грима си с пръсти
а той я успокоява със своите секунди
монотонно и нежно
сякаш целува жена
а когато тя излезе на идеалната среща
той непременно си спомня
как е загинал предишния път
ревнува
и спира
а тя закъснява безнадеждно
затова когато жените в Италия
закъснеят за първата среща
значи
че ще се омъжат за теб

 

Тютюнопушенето убива божественото

колко точно
кутии цигари
изпуши Дявола
след скандала си
с Бог

 

Календар

вместо годишнината ни
днес е четвъртък

 

Състояние, несъвместимо с живота

диагнозата
върху смъртния акт
на любовта ни

 

Лед

по морето в погледа ми
вече никой не може да плава

как успя да си тръгнеш
и да вземеш със себе си
лятото?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Мария Куманова – Манифест

Манифест

да разчепквам докато не се отвори
не напипам нерв
да прескачам концепции разбирания оправдания мисли
да отделям разум причини следствия
да остава сурово и голо
да се влиза през рана
да отварям широко вратата
да подпирам с крак
да влиза светлина

 

Помилване

ще се стопят китарите
като часовници
всичката музика ще изтече
през пясъчния часовник на пръстите
плавно ще капне
последният тон
тетрадката ще се затвори
по средата на написаното
ластикът ще се скъса
косата ти ще се отметне от челото ти
ще се разпръсне напосоки и ще те забрави
кехлибарът в очите ти
ще се пръсне на парченца
малката мушица
ще избяга от вековния си затвор
превърнала се в пеперуда

 

Покана за танц

вадя трупа си от пералнята
оставям го вече не ми трябва
ще намеря ново тяло
когато ми е необходимо а сега
продължавам
яздя черно пони
към бала на маргарита
закъснявам в рамките на нормалното
оставям на сигурно място понито

прекарвам 45 минути там
оказват се 2
връщат ме викат ме плачели са
притеснили са се за тялото
не мога да ги успокоя
говоря им витая около тях
не ме чуват
връщат ме дърпам се
искам да остана на бала
пантофката ми се заклещва в измеренията
какво да им кажа как да ги убедя
помощ дърпам крака си
покана изпращам покана
да се повъртим във валсови кръгове
извън онзи големия в който сме без да искаме
и страдаме много и страдаме
и се въртим и не
друг да е кръгът
виенски валс

 

Сняг

хвърляй сняг
по думите
нека те стоят пред теб
пожелай да затрупаш всичко
да изличиш казаното
хвърляй шепи след шепи след шепи
дори не се старай
да го оформяш на топки
представяй си как ще измие
ще олекоти ще изтрие
ще разтопи

хвърляй го толкова силно
че да прави кръг
да се връща при теб
да го събираш в полата си
да го трупаш
да си горда че изчисти
толкова много
да забравиш дори защо
беше необходимо да чистиш

хвърляй сняг
докато се сетиш
че не ставаше точно така
че се връща при теб
измил похабеното мастило
превърнал се в мътна вода

хвърляй докато се усетиш
че се разтапя още във въздуха
на отиване
не достига вдълбаните букви
магнитно дори го отблъскват

хвърляй сняг
по себе си
покрий се цялата
зарови се

хвърляй над главата си
усмихвай се
затвори очи
или отвори едното
ако попадне прашинка
стъклена снежинка
моли се да изтрие теб
и многото ти думи
по един начин
или друг

 

Тийзъри за филма който един ден ще гледам

от време на време проблясват кадри
премигват и изпукват като стара лента
кандидатстват при мен за финалната версия
до един достойни за премиерата

филм за далечно сибирско село който превеждам
разходка по борис с теб през една есен
всички в един ван пеем роби уилямс по подбалканската
вечерта на запознанството ни когато спиш в спален чувал на пода на вила
задкулисията на ндк и гонене по репетиции за концерти
ресторант в града на розите и обяснения как се прави розово масло
ограда на строеж в люлин върху която лепя обяви
хладен пясък в кецовете и фестивални звуци светлини
прегръдка със свилен от остава на площад в пирдоп след концерт
орех по който се катерим в училищния двор
катедрала в пловдив която снимам по твоя молба за уикипедия
разговори около огън в стара планина за човек на име хорайзън роден в типи
касиел ноа ашер в скута ми в 199 на доброто тяло
пристигане на стоп по залез в краен квартал на варна

отблясъци по водна повърхност

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристина Янкулова – Събота

Събота

Събота.
На входа на парка
продават сладолед.
Кварталът мирише на сготвено.
Навсякъде – закъснели за обяд.
Cнощи. Безпамет. Нокомент.
Предусещат с блаженство
идващата нова вечер.
Тя ще ги премаже
като товарен влак.

 

Downtime

Световните сървъри паднаха.
Милиарди същества застинаха
прегърбени
с телефони в ръка
с таблети в ръка
и с празен поглед
в земята забит.

Покемоните
най-сетне ги хванаха
и ги разчлениха на бездушни късове месо,
за да мине изяждането им
възможно най-гладко.

Време е
да си прочетете инструкциите
за зомби апокалипсиса.

 

решение

За някои неща
се прави компромис
само
когато настъпи
61-та секунда
от 25-ия час
на 32-ия ден
в 13-ия месец.

 

дали-нали

Дали ми е криво понякога?
Криво ми е.
Но продължавам
направо.

 

Празнота

И тя изчезна
от страниците,
както бе дошла –
в безсмислен облак
от празни приказки.

Мълчанието ѝ
беше просто
липса на вяра,
мнение
и отговор.

Глупава защита
от някого,
който
за нищо на света
не би я наранил.

 

Направено

Звездите пак греят – заеби!
Небето се смеe – заеби,
полята нашепват – заеби!
Душата крещи – заеби …

Само сърцето подсказва –
още недей –

Затова и
ще го изтръгна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Иван Такев – Смъртта ми ме възбужда до побъркване

***
страховете ти
са Освиенцим
за евреите
на любовта ми

 

***
за теб
мога ли
да бъда
друго
освен
въздишката
на майка
която е
загубила
единственото си
дете

 

***
как да се превърна
в икона на светец
бдяща над живота ти
когато греховете ти
подпалват със запалка
ореола над главата ми

 

Самота

еволюирала
форма
на
самодостатъчност

 

***
любовта
скрита
в сърцето ти
е невръстно
момиченце
в скута
на баща
педофил

 

***
не вярвам
в любовта
от пръв
поглед
а в лудостта
настъпваща
след него

 

***
празни бутилки меланхолия
се търкалят по пода
на детската ти стая
изпълнена с порнографски снимки
на нашата любов
прегръщаме Бога
и себе си
и потъваме в мисли
за британчетата
които ще имаме
(когато някога)

и чувстваме как страстта се свлича бавно
по стените на уморените ни сърца
като прогнили тапети
а ние градим олтар за сълзите
в гореща молитва
да отнемат живота
на часовника с кукивичи механизъм
който никога досега
не отброяваше времето ни заедно

да те обичам
е ароматът на топла закуска
приготвена в четири сутринта
от отрудените ръце на майка ми

 

***
как да бъда
бащата
на децата ни
когато хлябът
на трапезата
в сърцето ти
е малко

едвам засища
тялото анорексично
на любовта
проплакала
за първи път
в ръцете
на майката
мизерия

 

***
безсънните ни
нощи
се изчукаха
преди
телата
да се
пожелаят

сега си
бременна
във първа
седмица
със любовта ни

 

***
без теб
светът е
полупразна
бутилка
вино
в треперещите
ръце
на трийсет
годишен
пияница

или

искрицата
надежда
родена
в догарящия
пламък
на църковна
свещ

 

***
вкусът
на кокаина
оставащ
по небцето ми
е песента
приспивна
на сърцето
научено
да те обича
с всичките ти
недостатъци

 

***
не мога
да ти дам
друго
освен
изнасилената си
душа
изправена
пред стената
на плача
в сърцето ти

 

***
душата ми
е курвата
на курвите
а твоята
е гнусен
сводник
наместващ
кура си
между
краката й

 

***
циничността ми
се роди обвита
в плацентата
на всичките ти
обещания за вечност
и сега е просто
осемнайсет сантиметров кур
чукащ с неохота
пресъхналата путка
на циганската ми душа

 

***
изпаднала във кома
любовта ни е дете
останало сирак
при челен сблъсък
на сърцата
надрусани до безразсъдност
с бялото на чувствата
изгарящи плътта

 

***
плисваш
шепа вода
и отмиваш
любовта
от сънливото
лице
на сърцето си
от утре
ще съм
бялото
течение
по новите
бикини
на курвенската ти
душа

 

***
любовта е
чумата
на двайсети
век

смъртта –
лекът
за болката
просмукана
в сърцата

обречени
на самота

 

***
ако имам право
на последно желание
преди да бъда обезглавен
на гилотината в сърцето ти
ще позволиш ли на сълзите ми
да помилват посърналото лице на мислите
които ме обрекоха
на смърт

 

***
сърцето ми
е шизофреник
вкаран в
усмирителната
риза
на гърдите ти

 

***
вечерите ми
са импотентен фетишист
опитващ да го вдигне
в компанията
на пищна курва
забърсана спонтанно
в града
във който
червените фенери
не угасват

 

***
опитвам
да не съм
вулгарен
всеки
път
когато
устните ти
с цвят на
стари
керемиди
си играят
с пишката на
наранената ми
гордост

неуспешно

 

***
нощите
в които
не си
до мен
са цирей
в ухото
на любовта ни

 

Нова социална поезия

тялото Христово
бичувано
и разпнато
на кръста
на ненавистта
в обезкървените
сърца
на атеисти
и тесногръди
социални
аутисти

Нарцисизмът
сам по себе си
е пагубен

отново
ще възкръснем
но този път
единствено
за тези
неприлично
богати
на душа

да убиваш
с любов
е професия
по-древна
от проституцията

 

***
позволи ми
да съм последното
лале
положено върху
ковчега
на сърцето ти
защото е болезнено
да съм далеч
от допира
на любовта ти
скитаща безплътна
из тъжни понеделници

 

Защо

не спирам
да копнея
за въжето
на което
се опитваш
да обесиш
безсмъртните
ми чувства

 

***
искам
тази нощ
да имам
смелостта
на Хемингуей
и с помощта
на тялото
изящно
на ловната ти
карабина
да пръсна
сивото
в главата
на душата си
надрусана
с химерите
за твоята
с мисълта
за нощното ти
шкафче
и стените
боядисани
във черно
и как кръвта ми
с цвят
на старо вино
ще се отразява
във сълзите ти
когато
сънища ни
пророчески
бележат
началото
на края
и се сливат
във безкрайност

смъртта ми
ме възбужда
до побъркване

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Захари Захариев – Обектно ориентиран министър-председател

В дъното на пейзажа ще намерите перце за гъделичкане

Малко бе да се родиш от елен от бухал
и от яйце свирепо дъжд и сняг накъсан
между костите на плъх и в мравуняк от игли
сякаш са ти трили очите сивия свистеж на облачно небе
и пак по-дребно бе да се заквасиш в млякото във планините
сред блеене на пръчове и на мастика остър дъх в забрадките
на стариците и напуканите им ръце да гладиш с тях бедра от вятър
и зърната да пукаш стиснал хорото женско за усмивката
в сено в кирпич в стърготини и виелици на вълци
да дялкаш рога на елена върху пилата на нощта и онази
жълта кръгла дупка където изчезваха очите ти но не
малко бе да плачеш с бебетата с хляба да ревеш да се кикотиш в
вино да умираш по сърни и хребети от любещи се богомолки
да ядеш сурови риби с медальони от главите им да окичваш
врата на утрото и да скачаш бясно в надеждата за свят тръде малко бе
за това се окопити намазан със зелена хвойна хлъзгав като мрак
озъби се на пещерите посърна в светлината възрадва се из нея
в бистро утро ядеше езера и пиеше стъклените им звезди
възкачи се върху гърбове на триста катерици и нападна слънцето
и се оживи и стана женска ярост синтаксис мускус
като чумна радост по сърцата капеше в езици
и насели всички срички и насели всички тишини
и стана дума стана дом
една дълга костелива ръчичка на една мъничка красаква
отвори твойта порта те срина в себе си те стъпка те олекоти
перце
и ти рече
си средината на сърцата
с която гъделичка любовта

 

Джазово красавище си

Игуаните завързали език на клон и фльонга
бесят бясно опашки диригентски палки
суха змийска смърт на прах о гонга от вода на сън
и върху покривите се изсипва пъкъл дракони от черен ситен дъжд
и вещерчето дребно негърче с пробита ноздра
онанира партитури Дейвис Дейвис на фуния и папур
набучен и разкрачен плюе змийското усое във влажния
тромпет и писка Свраките и Темата Темата и Свраките
лястовича сган облак черен геометрия за юродиви
форми триъгълници врабчепаралечервейчета
та мъгливи царствата на мушиците капуерно
се снижават и чертаят седмолиния из нажежен до синьо
мътно сплавен и прошарен в спазми гьол те свири
те подемат долу саксофоните на краставите
те изстрелват суха нота Саета суха нота Саета
суха нота Саета защото те въздигам червясал плод
и поляна от глухарчета където хъхри огнен дъх
на тъмно дишащ щир където хамелеоните забелват
пейзаж и руква черна смрад пихтиеста смокиня
разтворила дълбока рана сред настръхналата до полуда
бяло млечна гръд на слънцето където ти си
където ти си мряна мрачно ококорен окуляр на джазово
красавище раснат те безлики лилии и бучиниш базилики
си вяло сдържан костен рог ярост на Хипопотам Харем
и война на славни чучулиги за владението над водите
кочина пера където се е вмъкнала лисица си
и нейната оранжева комета плюеща поеми вятър дъх
и лютня си кривозъбо впита в подглавника на дъждовете
та под косите ти раснат шикалки и джинджифил
и в цъфтежа им тромпет и в листата им Майлс джуки
те надува те напомпа и изстрелва те си Майлс Дейвис
див разгонен слон пъргав като хитра кучка гепардова сюита
и мъчно произнасяно наречие на амазонски бръмбар
в гърлото на анаконда в пост която те излазва сред
мочурища и плътно потни племена сънуващи ликът ти
да расте в безцветното на опиум суха нота Саета
суха нота Саета

кънти

 

СъБуди в хамака ни любенето

Дърветата глътнали хамака, го изсмукали дърветата, ти казвам,
захлупила се тази устна, това око, този орех мозък, земята го потънала
запрели го корените, казвам ти, го изтъкали, сплели го по небето на земята
сред гниди, грудки, трева и баби зъби, че сетне на сок го стискали по стволовете
и обратно горе в короните – спи и пак ехти, полюшва се, проглежда нещо, свирка тънко
ти казвам, полегнали в него се любим, кораб вселенски, еленови рога, тинтява някаква
в гърлото ми вятър, в твойто облаци, челядта вали под нас, мокри дъждовете, децата ни
писукат на свраки, крадлива вода, ведър таралеж под хамака лазят и надежда,
глътнали хамака, хурката във центъра, забита в окото на земята, вретената отгоре целите,
отново вятър под хамака сплитат, ти казвам, това око и тази устна, този мозък орех,
течовете ни по него, любим се като слънчевите зайци, ухото ни чува и стене,
на обратно звук, топуркат букви и слънце се увива, в ствола на ламята катеричка,
гризе, дълбае, лае нощ, катерица нощ, просторно сме се люшнали, на ръба на хамака
зърното ти, една лисица го дои и надежда, мляко, цялото село на мравки, хоро и слънце,
ти казвам, ехти окото, хамака, дърветата, тази уста, тази глъб, и лютата сянка на морето,
ехото в дърветата, телата ни, змията между мен и теб,
казвам ти и ти се обръщаш, цялата ухо, земя хамак и мозък орех, захапали опашката,
надеждата,

и падам и се събуждам

от вселена вятър
от уста око

 

Кикот и Болка са едно и също дете Баща им светлина

Ям слънце Ям слънце и между трохите язвата му ах страшен Медовин
старицата кракът й гние срязан Ям слънце Ям всичките планети лап
Венера Марс Меркурий земи са в дом от Рак билките презряват по челата
потта е завоняла на Луна властителката се е пльоснала разляла се е Ям
по лактите я Ям по кокалчетата на краката къде се е забила тънката игла вода
с която са ме съшили оттатък лунното дере на дните дини между зъбите й дини
мойта мама татко мой Ям слънце Ям ги в блясъците изтрещели железа
на старицата кракът опасан с нокти нощ отлюспва ден след ден тъга
от ламаринената меланхолия Ям слънце циганите позлатили бакъра
с урината на момчето дева и око от кон препълнено със жар на слюди
бавен тръст тъга едно дребничко чукче в ръка на майстор целият коприва
подковава посреднощно злато здрач Ям слънце на филии стружките прихлипват
по корема й и зъбите и зъбите мойта мама татко мой умряла под доматите старицата
тежки плодовете а Орион милион във тях и те в очите й червен е сокът на небето
Ям пъпешите слънце вързали дъжд във кехлибарени торбички и жената
моята жена ги строшила с зъби навлажнила ги под хълма си и плюла плюла плюла
небето майко моя мамо тате мой яло с мен и поникнали къпини
сърцето очите ни темето пъпа навити на пръста шипчетата

кръв
плюла кръв

от този ден нататък
между хребетите на болката расте дете
и се кикоти

 

Къщата ни вещица

Провесвах пилците на стряхата връз пирони от вода
краката им завързани с тинтява не обикновени пилци
казваше ами слънца защото са ловени по стон и пълнолуние в бедрата
жълти като вяра в светлото в тъмния вещерски оброк дъбрави
и тъй стоеше къщата с обесени за краката пилци схванала единствено обикновеността
разшавала се с тяхна мощ по небето и докато излязат от сънуването пасатите
на мислите ни стигнала до някакво море с гора и на върха на хълм
камбана пращи оскубаните им сърца в дървото на верандата а нашите
коси мечтанието ни вяло без кафе цейлонски чай ръцете ни и
градината с изтравничета и хрускането чаткането от хербария
птичите слънца завързани на цвете тинтявена дрънкулка
призовават приливи и отливи голите тела по пясъка молитви
вселенски дишащ тупкащ танц и аз брадясал ти дълбоколунна
дрезгава с очи на биволица и телетата й жадни
продухваш водата на пироните и падат слънчевите пилци
във морето вълните хълбоците на отразено извръщащото се небе
и във водната мешавица рибите рибарите медузите и октоподите
без кости въдици и меко тело освирепели ръфат липсващата опереност
слънцето примира писука вдълбочава се в течното гнездо
и аз слънчасало сърце и ти слунена глъб
боси захождаме хоризонта на разбунтувано небе
златни пилета
заклети да се любят до пукотевина в кристалната крехкост
на светлината

 

Обектно ориентиран министър-председател

Мравките извезват колони слънчево желе
денят тъй срутен в палатката на цирка е чудовище
черна роза в хобота на слона върху главата ми вали глобалното затопляне
малки свежи капки пълни със плутоний и сивата ми риза
оранжево сърцето двеста тридесет и девет страшни котки
препикават бъдещето от зад на пред и много надалече надълбоко
влизам през платнището и вътре е пристанище на ананаси куртизанки майки
денят тъй срутен на клоуна свири орган влюбен в партитурите на множество и половина
Ницше от ляво по диагонал на дясно където горе-долу пърхат балерини и коне
тропарът е червив от радост и захарен памук яде дете поглъща го на водородни
бомби смях до козирката на дъжда пробива гръмотевиците пада свян подува се
тъканта на любовта в щипците на мравките фъщи заклано светлото небе не е
а жонгльор подмятан като цяла пасмина от вълци под кеглите фъстъците и
семките на този град-народ докарали полята си с човеците под мандала кокали
лъвско ми сърце ляво ми сърце главата цялата единство дясно от треви и гущери
една вилица която трепти и не дишането на предмета в апокалиптичен
атонален де дунава синей минорен цианкалий и Европа толкоз симпатичен
хипопотам обект в джобчето ме дрънкат бонбони и бутони едни червени други сини
за разлика от Нео ги гълтам ги натискам мене те също двата вида
ах че хубав облак гъба илюзия или пък да
пеят освободени всичките предмети космос
ах че хубав облак гъба илюзия или пък да денят тъй срутен слънчево желе
гласовете в урната център на вселената схрускват подаващите глас ах ария ах кебап
се наричам аз Кристо Жан Клод Ван Дам и опаковам райхстага на мечтите ви
във чип-чип-чип-и-чипидейл спасителен отряд
……….

Тогава дядо Радичков бе избран за президент на междугалактическата асоциация на
слънчевите петна в окото на врабчето
а разпада на плутония рязко заигра ръченица там където
високи сини планини


Не можеш да пиеш вселена без да разпилееш част от реките й

„…след Юна на Хенри идва ред на Юла, и двете са дюли,
а къмингс, грозната, крастава жаба, заседнал ми е на гърлото
и мори, мори дървото на чичо ни, Пан…“

Юла Юла над водите дланта ти въжето ми хванала
семето сипе реката и речните ни божества тъй са направени
и всичките демончета на фишеци отплават късат и сдират лунната
жетварна твар с един рог а две остриета надрано сме ливнати
и само тъй е времето там залепените ни гърбища опадат листи
класове от вселенско черно злато горздове сме аз и ти ти и аз смеазно погледнато небе
след свършека неговото сред ни прави на хармоники обърнат взор Юла Юла
ти думаш димно над рекоустите ми мисли този непрокопсан дъртофелник
небе звезди и черната мастилница на Имам Място Много Фукльо
Юла недей така ще станат на свредели и среброрибите му стружки
ще ни заварят очите Юла както сме се легнали всеки другия друг
ще ни сбърка взора ще ни вземе Юло с него за пейзаж че какво сме
продължаваш с въжето над водите по езика ти капки
устата ти цялата блато камъш и риби с по едно око на челото
четвъртото и всичките куркащи твари кокили без крака кръвно дрънкат
среднощните свади от вятър и ятаганни треви свирукат бяс ядът крехките сърца на сън
такова саксофонно дуло любенето ни реката речните ни божества
нали разбра как тогава смъртното се стори на същите сърце туптящо
в гонговете от часа ни и тъй се случи ставането тъй стъкмено случването на любовния ти стан
косите на квартала в едно с тревите му се стегнаха до ток от танца
и взеха да пращят нямам аз часовник казва едно от нашите аз
и ти забравяш как се затваря дървената смирена кутия на гърдите и
как се отваря си спомняш в дланта ти писукащите ни езици
въжето ми на ласо бялото сребро извезва
сякаш ти речните си божества
тях сме самите себе си демончета
и всяка река е тази река която свършва семето
в дланта ни свита да сбере вселената старата вещица самодоволна по воля
бабка и нейното минорно до
и Юло
да
я
пием
да я пием Юло
ръцете ни жадни
пияни
музиканти от бляскаво нищо
я разпиляват

 

Не ти изтървам името и яздиш две кръгли разполовени ябълки

Правихме каквото правим любов през локви и мочурища от бясно слънце
ти смесена облизваше небето от гърбицата на езика ми
камънаците на галактиката и Андромеда сякаш влачат гладен вечен пясък скърца нещо
писък: и ти взе че пя дядо ти улавял стършели пресуквал им краката
и след това канапа по гърлото на буркана вътре свещ и нищо
писък: и пускал фенера над Балкана да бръмчи където се сплетели докато летят на
земята падала и лумвала надежда сто хиляди стотици хиляди малки стъкълца и стършели
се претъркулваме в тревата в буркана между пламъка две гнили круши майки
ти облизвам сега земята от шията и върху звездата вечер липсва
на Адама плода нахапан между сърцата ти но ехти фенер но клокочи татула яко
те препикават котките и взе че каза ти защото все не успявам премерено да им броя
очите как скачат в улея на залеза от червения буркан и никакъв
писък: и изскачат с млечен плъх във зъбите потръпва си опашката до смърт
и до зюмбюл и до къпина и аз се казвам някак предполагам казвам страшно име Щука
дядо ти лови камбани усуква си очите по езика им и най-накрая
му висва с краката надолу глагола родов гологлав змея кръвен змията
когато на почвата и вятъра когато на лястовиците и името ти
небето падане и се простре реката и черепа ти гние
черепа ти гине черепа ти кряска вътре умни викове и жълти ананаси
и пеене и писък някакъв една змия излазва: премного мъдри чапли вътре се любим
правихме каквото правим през тръни и през слънце раздрани ризи проснати във сянката на любовта
под ореха във трансформатора стара вещица си е косите сплела
сивите във жиците и ни омагьосва пее
писък: през дупките от тръните усмивката ти ми е под челото и виси небето
там ехти къкри там една наречена вода
некрайна светла стожерна виси една вода и предречена във нея
висиш и ти вода и писък всякакъв: няма да те пия да се напия няма
съм ти жаждата и ти безкрайно утолена на две ябълки разполовени
възсядаш потока и очите ти златни
снагата ти сляпа
името ти речно стъклено
навсякъде

Предосън е нерв голям, нрав на котки космоси и косми и
яде луна на пъпеш

„… на наш език да отидеш високо се казва за онези,
които ги пращат да пасат овце на луната…“

Жерар Дьо Нервал, из Омагьосаната ръка

Сплита си сънищата и му думат Предосън по женска стръвност
за живот и кръв комари във буркани до главата му
жужи на жажда токът и се научил Предосън на кръвопийни тайни
като плод да смуче слънце мараня земя да пие
на нокът от вихрушка срязва казват вените небесни залез
и лока оранжеви червени ветрове бозае порязан свода със лимон
хващал бълхите на котките и ги пускал из двора да ловуват
нови котки и сетне ноти по ногата на претръпките им в мрака
ламаринени небета нощ и бели зъбци в портокалите на гледането
докато мяуките ядат луната посредена в поляна косми Предосън
потръпва музикално яхнал вълната князе княгини козина
пиявица пияна забита в жълтото око на мрака
жертвен агнец Суфи се върти в комети
и една следгробна челяд се надига над могилата тъмнило
по усуканите прежди светлолика
мома Луна сражда се във собствения си подут
корем
Предосън слъчен е
върху тетивата и засвирва млечен път

 

С Джаз си говорим кеф
(джемсешън Вселена с Джанки Джа и Авишай Еврея)

Знам един ухилен пъпеш и мирише на лудо
блато жив циганин и тъжен мрак като циклоп угрижен чарк чак с уста
на бог още двама три единия е бръмбазък четвъртия съглен
е въглен скарабей тънък цигулар и свири на голяма душа кратунка с лък от вретено
във дъното на махалата пещера от стрити камънаци под лъжичката на сърцето
сред цветя и стафиди по лозата втория акордеонист и чистокоминен комунист между
слюнките на слънцето
възкръснала круша за общото си пуска митологиите в дълги въглищни гърла и ракията
на шишето в полилея от разходките по главната дъбравите изгарят с
глас на тромпетист Авишай Авишай последния с лисичетата оранжева
комета се изнизва същ анасон по сънено око светлика плаче
тъжи светлика
Мон Лилу недей говори тъй глъбта ми скърца на езици
водни паяци кабриолети по аортите на неоновия мозък
ум от дъгосветли дълги гълъби избухващи от вяра по
крайъгълните тревни арки недей говори тъй любовно тая църква пера вихрушка
е нар грейпфрут авокадо от еротични гласни късове оплескани завързани
от пръсти на възтрогнати сърцати с множество пирати на ноктите им
гривни от вишна обесени по мъжеца на
Авишай се полюшват
Авишай Мон Лилу и грог от крабове пияни поетични за множество години брат и радост
няма пък знам един напушен раста‘ман фа мажормарияхуанна
говори като мушмула глобалния ум е от спори на гъба мицел мицел и се носи и се носи на
талази нас
и двама четирима други със коси от тъжовни китове косатки
плетени по диалекти на делфини Езра синия кашалот ги подслушвал
как плават в розовата умосфера на веселяка дядо Джа с ладия от свирепи космични гриви
и рекъл Езра рекъл ти си Паунд купи си резен тиква и пий
като вампир тоя джин джин джин джинджифил фил ит ъп ман
ах че раста Мон Лилу недей говори тъй че китайските ми
шепоти се обръщат по глаголите ми на ламя на змей във все едни
и същи пръсти на виолетовите негри дето ти предат къдриците
по улея на саксофон вселена и баба контракларинет
Мон Лилу кръвта ми е речно корито и любовната ми дрямка тебе
те плава до де греблото на целувката ти ме пори на звезди вода
папур и всички други риби джаз
такива тъмни нощи Авишай
такива тъмни нощи
светлина

 

Спящ удавник е съня на речното дете

Между жужналите стръкове бамбук една мечка ти ръмжи съня
и в жълтите й зъби скърцаш речен пясък еднодневки стържат шията ти
спиш боса по нозете нагазили сред водораслите от твойта дрямка
спиш водата спиш съня спиш безмерната триъгълна глава небе си ти
между пръстите на мокри самки самци търкулнали се страстни спящи
помежду сънливите ти дървеса лочат те и ти ги спиш корените мъха
и влагата и сенките и припека изпичащ хлебното ти пъпче
тъй заспала си че който с длан те милне да те пие става рог врабче
свирка от камъш и прилепни летежи над черното ти чело спят
изтръгва ги дланта ти също спяща като жаден вълк на сърп
спиш жаби какавиди спиш паяците кънкьори
ти предат съня спиш попови лъжички
върху окото на реката дебнат те конете спиш ги
с ципокрилите си въздушни бримки печеш
се все на слънцето от вчера загар по бременна луна
със счупен зъб помежду зениците млечния ти път
динята наръфана изпуска черни капки тях ги спиш
пъстърви спиш и върху бръснач от кръгли камъни
на резени сънят ти спи те огърлица от пчели пияни
насвяткани с вода пчели спиш жетварките и еднорога бръмбар
бръмка край устенцата ти водо спиш като сукалче на звезди
тъмнее черното припадане на жълтите телца окапват
на осморки спиш математическите тайни пируети на мухите
и навезани на връв от маточина зелена осанката ти дреме
разводнена клатушната и блага мътна светла вдлъбната дълбока вир и сън
и спиш и пак си се отракала в щипците на раците и слънчевите
риби те кълнат с подскоци бляскави са всичките ти люспи сън
маранята е любовна и е болна маларийна до сега бедуинестата ти
гърда полепнали по нея всичките млекопитаещи бозаят устието ти
и после спят залисани затрогнати загробени и подвластно здрачни
спят спиш и ти и аз полягам в тебе и ти ме вземаш мокро
спиш ме мене ме спиш и аз сънувам лицата ни водни
лицата ни жадни земята покорна на бреговете вълна е
и доста дълъг кораб сърцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефан Иванов – Надежда

Надежда

Какво
Не можеш да допуснеш
Че си гениален
Да
И аз не мога
Но
Остава някакво съмнение
Все пак
Надежда
Че винаги ще има лудници
И винаги
Пророците ще бъдат чужди
У дома си

 

***
реалност
аромат на чесън
египет няма изход

 

***
Не издишвай
Цялото вдъхновение
Наведнъж
Остави за старини
Ще настане глад
А ти
Ще си бавен
Най-вече самотен
Изоставен
Задъхан
Безвдъхновен
Дишай бавно сега
Но дълбоко

 

Стрийтарт

Цветните сюрреалистични светлини
На сценичните ми прожектори
С неуловимото си радиационно излъчване
Ще разтопят
Шоколадовата ти бонбонена кутия
Кадифените асорти
Всеотдайно ще се изсипят
На улицата в падналата шапка
Пред нея бедни виртуози свирят
Адажиото за последно

 

Сърце за Ванеса

Открих те по интернет
С ключови думи
Сърдечна недостатъчност
Мрежата е единствения начин
Да ти изпратя сърце
В двоичен код с два знака < 3

 

Без заглавие

Вместо да бъда успешен
Бих нарисувал картина
По лекциите на Max Frisch
В стила на Jakson Polok
С лудостта на Wingsuiting
Словото на Ray Bradbury
И гласа на Dua Lipa
За да ти покажа успеха
През фасетните очи
На водно конче

 

***
Синьо е
Синьо е през клоните
Болезнено синьо
Болезнено и синьо
но Слънцето не знае
Как тръпки ме побиват
От неговото синьо
А може би се разболявам
Не
И без лекарства
Че те убиват синьото на всяка болест
Което безболезненото оздравява

 

на поетите от
Нова Социална Поезия

Като машина си
За късо силно кафе
С висока производителност
Не мога да преброя
Денонощната навалица
Останала без сън
Пред теб
Страстните кафеджии
Ще се редят и
След третия ден
Защото
Името на тяхната смърт е
Безкофеиново

 

Безжалостно

Очите ми трябват още
А те си отиват
Изоставят ме
Без да ме жалят
И аз не ги жалех
Те сега ме напускат
За да не видя
Края на красотата
Която си отива с тях
И
С красивите жени
А това вече е загуба
Истинска загуба
Очите да си отидат
Точно когато ти трябват най много
Това е безжалостно

 

Стихове

Добрите стихове
Не се учат наизуст
Добрите стихове
Се преживяват
Улучват
Улавят
Вкусват
Усещат се
Обикват се
Превръщат се в част от теб
Част от теб е стихове
Които пишеш
Без да учиш наизуст

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ирен Петрова – Завръщане в новия свят

В подлеза

в изоставените подлези
сред бутилки кока-кола
и презервативи пълни с
неродени деца
ще се заченат сами
в насъбралите се наводнения
и ще пораснат като в джунгла
тези които изоставяме

 

Завръщане в новия свят

срещнах го на митницата
където не бях допусната до смъртта
мъж с две леви ръце
и късмет изгубен при раждането
със себе си носеше раните
и инструментите на престъплението
върнали са го
не е имал какво да предложи
и там не приемат слабите
каза ми че самоубийството е занаят
който трудно се учи, а ние сме новаци
поседяхме на релсите
и видяхме как вагоните потеглят
с натоварените пътници
като евреите на път за Аушвиц
после обновени от загадката – умиране
поехме заедно обратно към живота

 

Майка

остави ме на брега на сълзите ми
понякога дори аз се уморявам от чувстване
едипе
нали не може вечно да си млад
адажиото на живота е започнало
не ме карай да горя
когато няма повече за горене

 

***
дори и да исках
нямаше да стигна навреме
да спася детето от горещия котлон
така че не бързах
а когато се случи –
кожата му беше обезобразена
виковете домъкнаха глухата баба
от долния етаж
а краткият му живот
вече беше минал пред очите му
аз не гледах с уплаха
свалих дрешките му
прегърнах го
и мълчаливо зачаках
идването на линейката

 

***
едва ли ще намериш
по-добър художник за душата ми
няма подходящи цветове за думите ми
само няколко повтарящи се
черно-бели образа
опитващи се да преминат
от другата страна на процепа

 

Молитва

в името на Отца и Сина
да се помолим
в името на Отца и Сина
да разчупим хляба
в името на Отца и Сина
да си дадем имена
в името на Отца и Сина
да създадем живот
в името на Отца и Сина
да починем в мир
а в наше име

 

Той винаги казваше

нашата връзка ще бъде силна
като римската империя
красива като болерото на Равел
безусловна като майчината
възвисяваща като божията любов

аз знаех –
връзки за които се говори
само в бъдеще време
никога не се случват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ралица Генчева – Малко преди края

***
на бедния старец
от улицата
не му пука
колко сърца
си разбила.
колко глупаци
са кървяли
в краката ти.
за него си
въпрос на време:
едно ядене,
бутилка водка,
колкото
стотинки дадеш
да ги превърне
в минутки
за него си там,
докъдето може
да стигне
животът му.

 

***
щом ръцете ми треперят,
докато ти пиша,
значи тялото ми
първо е разбрало,
че те обичам.

 

***
разбрах защо
не мога да отгледам цвете:
те искат
да пуснат корени,
а аз все искам
да летя

 

***
с любовта си играем
на недостъпни,
аз я чаках дълго,
но тя мен –
още повече.

 

***
когато заби нож
в гърба ми,
прободе и сърцето.

 

***
най-красиви са дрехите
през витрината,
най-износени са хората
отвътре.

 

***
през очите му прозират
заключени бивши,
тръпчиви,
кръвожадни,
кървавочервени
като тежко вино,
с коси от змии
гледат ме,
зъбят се,
лаят
зад решетките

не мога да целувам
пътя към ада

 

***
мъртъв си за мен

независимo

колко дълбоко вдишваш
и колко бързо бие сърцето ти

 

Пазете се от тъмнината (си)

когато сенките
на хората
станат по-големи
от тях

дори по обед

пазете се
от тъмнината
(си)

 

***
спасението ще дойде
не от очите,
които широко отворени
спят,
а от сърцата,
които са се събудили

 

***
любовта няма лице,
нито стойност,
трябва й само посока
и да тръгне отнякъде

отвътре-навън.

 

***
малко преди края,
пишело в Библията,
ще станат хората
сребролюбиви, алчни,
без семейна обич,
неблагодарни,
свирепи.

малко преди края
можем да бъдем чудовища
или да се борим с тях.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивайло Добрев – Младата плът иска собствена рана

Младата плът иска собствена рана

Ставам в 5, оголвам тялото си пред огледалото,
патрулирам около рождените белези,
загръщам сърцето със син халат,
обикалям от стая в стая,
гледам новини от центъра на
събитието – не ме е срам, дори не съм тъжен,
моята страна емигрира отдавна,
премести се, нае камиони и тирове,
и здрави момчета пренесоха болната
пръст и болния камък,
разходих моята нова страна
и ѝ казах: виж, това са алеи от палми,
това тук е трева, това е градина,
хвани ме под ръка, смугла красавице,
разходи се с мен, младата плът иска
собствена рана.

 

Парче по милост

Да си извиеш врата да капеш от лудост
да лаеш от невъзможност
да крещиш на котката защото така трябва
така се става мъж
и рано или късно и Господ ще разбере за тебе
и ще прати и ангелите си за тебе
в Труд или в 24

ето ето тогава внимавай
стани радостен и още по-невъзможен
стани арогантен и мълчалив
нахакан и гледай да удариш само един път
в ченето без да се перчиш така най-спокойно
без да се караш или да обиждаш

Тогава внимавай съвсем вероятно е
да си изплискаш в краката на някого мозъка
на скапан и надут поет
пуяк и пуйка благородна порода
градина и като светеща сърна
фосфоресцираща в тъмното
съвсем непоетично да угаснеш от урината
на младото тютюнево утро
с лош дъх и с празни примки вместо бизони в очите

Там където ти е хвърлен пъпа
или ти е затръшнато семето
и бият пак там пак там
улични лампи зализани
тъпани слисаните стават залисани
а ти си ставаш и фашист и майка и баща и приятел
и от великодушно величие си спомняш за баба си
– плетачка на вълна като кокошеубийца
и Дева и Брахма и Вишну

Легни по гръб и се нацепи в бистрото око на паяжините
и си представи че са лотуси хамачета
или нещо още по-извратено и красиво и истинско

но недей да говориш на глас
понеже Oнзи над нас всичко записва
всичко подслушва и няма и място където
да останеш недоцелуван

и като нямаш друго за бране
бери грижи и сей ги
защото откъде мислиш
всички тези цветя по земята са взети

 

Върнаха слуха

на глухите улици.
Сега чуват всичко.
И искат пак да са глухи.

 

Лъвът преди да нападне,
дебне дълго. С един или
два маха, скача върху зебрата.
Танцът на смъртта е кратък.
И така зрелищен. Харесва ми
мигът, когато жертвата се отпуска,
разбрала, че ударът е съдбоносен,
играта – последна – има нещо в
движенията ѝ, което благодари,
което смирено отказва благодарност.

 

Всяка Сутрин не е от Бог

Двойниците са словото езикът а клещите
на фотографа снимат негъра докато надига
бутилката – Сони в Италия – сакс през 74-та
и царски фасове Джаз

Крием деня под изтривалката
и като си кажем кой кой е
нощта свършва
всяка сутрин която смятам не е от Бог

 

Калейдоскоп

Големи хора събират
малки лайна на малки
кученца в парка.
Малки хора събират
големи лайна на
големи кученца в парка.
Липсва средната класа.
Това е начин да си
отиде още едно
поколение.

 

Напоследък самотата

съвършена е природата
оставила е празно място
между шиповете

 

Премиера на потоп

белех тиквата
в оранжевата й сърцевина
попадна капка човешка кръв
загледах се в разлятата форма
и видях коте с мустачки
с хавайска риза
всичко това се случи
по време на протестите
през 2014 година
в кухнята докато
готвех супа

 

***
тази нощ ножът проби ножницата
опита да се върне обратно
и видя че няма връщане назад
опита да продължи напред
и видя че напред няма
дълго стоя така
привикна с гледката
отпусна се
заживя спокойно в мрака

 

Взаимности

майсторът вае камъка
камъкът дяла майстора
длетото пука под
напора на братска
обич

 

***
да оставим това да си почине
да спре това да става онова
достатъчно материя одушевихме
не е ли редно да оставим дворът
да кашля най-обикновени бурени

 

По истински случай

бях в Тибет събух си чехлите
пред храма зад чиито стени
стотици монаси пееха своите
мантри и пак стотици монаси
и все стотици монаси винаги
в Тибет

 

Двойник

книги изобщо не чете
излиза вечер
дълго се разхожда
с двата си божествени крака
с двете си божествени ръце

 

***
Реката
приижда
към селото.
Водата спира пред
вратите на къщите.
Покланя се и тръгва
към кръчмата. Само
пияниците знаят,
какво е стихия,
която не иска
да се превърне
в бедствие.

 

Almuten figuris

как се озовах тук не помня
но ето че приличам на местен
с обгоряло лице
мътен поглед

с раничка върху гърдите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017