Категория: Поезия

Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

 

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

 

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

 

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

 

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
Един северозападен балкон ме среща
с лодки, които се завръщат,
натоварени догоре със снежни ветрове.
Един северозападен балкон ме вдига
до рубините в короната и до птиците,
които славят гордата калина.
Един северозападен балкон е пъпната ми връв
със залеза, удавил цялото небе
и всичките сърца под него
във своето великолепие.

 

*
Ние сме в окото на светлината.
Всички останали
са сенки.
Колко самотно
и невъзвратимо.

 

Експресия

Сърцето ми се изпълва
с безумна тъга,
сърцето ми става
смъртно уязвимо
от острите детайли
в твоите движения.

 

*
Всяко случване е водовортеж,
в който се изгубваш.
Потоп, с който се сливаш.
После птицата на сърцето ти,
кацнала върху крехко клонче,
разказва историята, в която
самата тя вече не вярва.

 

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.
Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

 

*
Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.
Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

 

*
Вече ми се струва
като в детска игра лесно –
да отключа нова врата,
да прескоча нов праг.
Хаотичните цветни кристали
на живота ми,
от свещен циклон подети,
се подреждат
в грандиозна мозайка.

 

на една мравка

Ти си толкова малка,
че не можем да се вгледаме в очите ти.
Не можем да те различим от множеството.
Затова сме безчувствени за земетръса,
който твоята смърт предизвиква
в свещената верига на живота.

 

*
Забравила, че съм счупила огледалото,
вдигнах очи да се огледам.
Погледът ми се сблъска
с голата стена
и болезнено рикошира.
Споменът за лицето ми се разпадна на атоми.
Точно така, точно така ще се чувства,
когато вече няма да ме има
никъде на света.

 

*
Реката на времето тече.
Листата падат в нея, казах аз.
Но сега е пролет, ябълката свети в бяло, каза ти.
Реката на времето не спира
и листата на дърветата продължават да падат
зад завесата от цъфнали клони, казах аз.

 

*
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последния звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и докато ме спасяваш,
да те спася.
но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.

 

*
Чувствам как самотата и очакването
постепенно ме оронват като камък.
Като камъка, на който
моята закъсняла любов
през една разлюляна от звездни щурци
вечер,
след сто или след хиляда години,
без да знае защо, ще седи и ще плаче.

 

*
Някога тук е имало море,
покривало
облите хълмове и долината,
но сега из нея се червенеят
покривите на къщи
и деца играят
между сенките
и светлината на дърветата.
Душите на прадревни риби
се щурат наоколо,
удивени от чудото.
И пулсират очите им –
червени фарове –
по бреговете на времената.

 

*

Уча се да бъда Никой.
Колко е трудно сега,
когато вече съм нарекла със своето име
върховете и паденията,
смеха и сълзите.
Уча се да бъда Никой,
както малкото дете
се учи да върви –
възторжено-ужасена падам и ставам,
калейдоскопът на света се завърта,
всичко се смесва, заблестява
в нови немислими трансформации.
Уча се да бъда Никой.
Колко е лесно сега,
когато вече съм назовала
буцата пръст и звездата със своето име,
а душата ми – пътуващ облак –
се събира и разсейва, и блести
в калейдоскопа на безвремието.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

прибори – начин на употреба

полагам капка жълт туш
върху квадратно платно от лен
със стара четка за зъби
правя сини ресни
встрани от тях
залепвам разтворими хапчета парацетамол
три на брой
напоени с оранжев, зелен и лилав туш
всяко за себе си
изчаквам
докато се получи
грапава напластена материя
и запалвам малка свещичка
тя потича
в купичка предназначена за целта
след което плисвам
и разстилам течността с дървено ножче
пълня миниатюрна спринцовка с черно мастило
инжектирам течността върху платното
там където се получат петна
ги раздухвам с пластмасова сламка
когато всичко изсъхне
стържа релефите на повърхността
със захабен и изхвърлен от употреба бръснач

после
посягам към друго
бяло платно

 

oбикновен ден в Силистра

Патрис
и двете ми котенца
прекарват по-голямата част от деня си
в спане

моята единствена грижа е
да не нарушавам
съня им

 

всяка сутрин

пощальонът става в шест
за да сложи писма
в кутията ми в девет

всяка сутрин
пощальонът закусва
взема душ и се облича
отива в офиса си
пълни чантите си с книжа
застава зад кормилото
и отива на разни адреси
разчита имена
раздава хартия и пакети
изкачва етажи
изминава километри пеша

всяка сутрин пощальонът
е далеч
от мисълта за смъртта

 

*
в градината сред цветята
настъпих без да искам
труп на мишка

досущ като в гробища
рекох си
и отминах

 

*

много е важно
да направя превъзходно
картофеното пюре
което приготвям в момента
защото след 100 милиона години
няма да има и следа
от човешка ръка

 

среща

вана с пяна
аромати в косите
крем по цялото тяло
обличам го в меки материи
лак на ноктите
перлен
малко бижута
златни отенъци около очите
червена уста

сядам в салона
и си наливам капка
гран марние
отпивам
и вземам много внимателно
приготвената отпреди поставена до фотьойла
идеално-чиста неизползвана гладка ламичка
поглаждам я
и усещам идеално-острия ѝ ръб

всъщност празнувам две срещи
с гладкостта и с остротата
достатъчен повод
за нова глътка
гран марние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

морга

всичко идва
отвътре-навън
но колкото и крехки
да са корените ти
не можеш да ги забиеш
в труп

 

кратковременни

живеем и носим
кратковременни
желания
мартеници и
души

 

висока концентрация
на произшествия

в тази зона
сънят е капка
стичаща се по глезените
и никога нестигаща
до крайната си дестинация

отоците по тялото
не са рядкост
дори да бяха
никой нямаше да ги забележи

сетивата те карат
да се отричaш
особено когато
на пътя няма зелен сигнал
а знаци за завиване в обратна посока
не съществуват

 

сенна хрема

не търси медикаменти от мен
не лекувам безплатно
мога само да ти кажа как
да живееш без да страдаш
и да ти напиша рецепта
за аборт

 

без бандерол

не ми показвай как
и накъде да гледам
не ми брой крачките
доверявам ти се на сляпо
недей да светиш с фенерчето
на стария си телефон
вече ме научи откъде
да си купувам кибрит
не ме завивай нощем
когато бълнувам
защото сънувам
че още си до мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
поезията ми
е по истински
случай
главните заподозряни
липсват

 

автопортрет

искам да ме
нарисуваш
щастлив
но не знам
дали ще ти
стигне
черното

 

нимфоманката

аз не правя любов
а изкуство
така или иначе
накрая само то
оцелява

 

*
последното погребение
на което бях
беше на сърцето ти
други гости нямаше

 

protége moi

гоня с език
падащия сняг
за да усетя
вкуса ти
още веднъж
преглъщам те
но ти продължаваш
да валиш

 

поети

хора с изнасилени
сърца
които чакат да дойде
нравствена полиция

 

без изход

влезеш ли в мен
ще се изгубиш
тъмно е и няма
никой

запалиш ли лампата
избухваме

 

амнезия

бяхме по-щастливи
когато нямахме
спомени
заедно

 

сид и нанси

нека сключим
смъртен пакт
аз ще те обичам
ти мен – не

 

тайната вечеря

нахрани тялото си
с душата ми
като насъщен хляб
а трохите от мен
изхвърли
в боклука

 

събота

защо бързаме
толкова
смъртта е пред
нас
ще имаме цяла
вечност
да бъдем
заедно

 

*
интегралите са
за хора които
не могат да
решават в
секса

 

тъмнина

всяко мое
проникване в теб
кара дявола
да чете
евангелието

 

прилив

всеки път ме дърпаш
към дълбокото
добре че мога да плувам
но винаги отнасяш
и няколко удавници
с мен

 

рецепта

любовта превръща
хората в зомбита
заразени с
меланхолия
докторът предписва
2 чаени лъжици
апатия против
самоубийство
като приключи
терапията си
истински мъртъв

 

сутрин

искам да се
събудя поне
веднъж до
себе си

 

печал

живота е
доведената сестра
на смъртта

 

ordinary world

наркомани на
изкуствено мляко
танцуват по балконите

деца на хероин
се люлеят на
пързалките

ченгета продават
жълти вестници
на себе си

психопати съчувстват
на близките на
жертвите

в гей барове
се продава хетеро
любов

проститутки връщат
парите на
клиентите си

някъде там
путин си подава
оставката

най-хубавото
винаги предстои

 

оргазъм

щастието е
на една ръка
разстояние

 

първичен инстинкт

в смъртта си
всеки е красив
дотогава е
просто човек

 

еволюция

истински сме
преди да се
родим
и след като
умрем

 

пясъчен часовник

през цялото време
докато аз ти се
наслаждавах ти
умираше
сега е обратното

 

искаш
да те убивам
по няколко пъти
на вечер
защото всеки
твой оргазъм
е малка смърт
за мен

 

*
поезията е като
приказка
без щастлив
край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

един ден
всички заминаваме –

никой не знае къде

но мястото
е до болка познато

 

*
животът има смисъл
само ако си истински

останалото е
мръсна поезия

 

*
когато душата
е кофа за боклук

остава само тялото

което е в нея

 

*
времето помежду ни
свикна със самотата

остана само ти

 

търсим тъмнината
а тя

е в сърцето

 

там горе

има светлина

но тя не е за нас

 

страдание

изхвърли

свободата
желанията
обувките

притежаваме
само любовта

 

*
самотата те гони
и се усмихва

дърветата говорят
странни езици

човек е
животът на бог
като на кино

 

*
ако не в този
то поне в другия свят

ще бъда времето
което те убива

 

*
излизам навън
мрачно е

усещам дъхът на облаците

виждам как
на една пейка
погребват любовта

намират ме студен

с камък в ръката

 

поетите умират сами

очите потъват
в светлина

пулсът затихва

кръвта влиза в земята
силно

това е
моето спасение

 

аутопсия

не бъди нещастен –

посегни за ножа

 

когато умра

няма да те помня
няма да бъда сянка

няма да усетя смъртта

ще се слея с тялото
за да се превърна

в тиха поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

София, моя любов

тук трябваше да падне
атомната бомба
за да се влюбим
и после
да те забравя

 

*
вятърът връзва обувките ми
все още съм дете
все още думите ми
приличат на обещание
което времето ще сбъдне
но от бъдещето ми
се чуват гласове
на хора които не познавам
но които
ще погреба

 

щастие: redux

на върха на копието
забито в гърба ми
свободата сънува
че ме прегръщаш
отново

 

твоите страсти

умрели пеперуди
заровени в очите ти

 

*
мълчим преди секс
защото знаем
че дори над рая
има небе

 

молитва

нищото преследва светлината
през тесните коридори
които думите ни дълбаят в облаците

дъждът е топъл
но никой не отговаря

 

мастило

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

 

саломе

лицето ти потъва
зад последния воал от светлина
който лампата спуска
като прозрачна завеса
пред очите на нетърпеливата публика
която вече се е покатерила на сцената
за да наблюдава отблизо
как актьорите се преобличат
и всички чакат
някой да посегне пръв
за да му отрежат ръката

 

*
вени пълни с белина
кръв
по-розова от целувка
стая
пребоядисана след самоубийството
в цвета на кожата ти
и всичко идва на мястото си
раните зарастват
а мен вече ме няма

 

*
снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017