Най-новото

Симеон Аспарухов – Най-дългото сбогуване

***
най-дългото сбогуване
е когато
мълчим
в краткия миг
от двете страни
на прага
зад който
създавахме
спомените си

 

***
когато е дъждовно
а аз
вървя сам
по тротоара
се страхувам
да погледна
в задминаващото ме такси
за да не видя
теб
как закъсняваш
за среща
с друг
и дъждът
да влезе в очите ми

 

Присъствие

чашата вино
с живи балончета
пулсиращи отпечатъци
по тънкото столче
и следи от червило
в края
издаде че има
жена в стаята

 

***
така е бавно
почти
неподвижно
слънцето
в петия ден

зад хоризонта
отнесе вятърът
кръгчето дим

за да останем
трима
така невидими

аз
едно слънце
и петия ден

 

***
Понякога
точно хората,
за които
никой не си представя
нищо,
са точно тези,
които правят нещо,
което никой
не може
да си представи.

 

***
Плача за смърти на твари
(и) захвърлени кукли на тротоара
oт страх без сълзи заплаквам
в тъмното и пред здрачаване
от мощта на сгрешените думи
безмълвното не безпокойте

 

Скорост

засилвам се
ускорявам и тичам
все повече даже
думи и време
не притежавам
не стигат да се изкажа
оставям света
а зад мен той
избледнява
смело напред
стихии посрещам
завихрям се в бъдеще
без страх го пробивам
политам
и го усещам

 

***
посрещнах
възторжено
целия свят
наведнъж
а после
давех се
с парчетата
от него
при сбогом
не възторжено
и наобратно
не веднъж

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ива Спиридонова – Ивайло Мерджанов – „Ремисия“: „Да ти напиша стих за това което е неизречимо“

В мътния поток на изписаните думи има имена и книги, които излизат извън всякакви рамки, потоци, течения и определения. Такъв е Ивайло Мерджанов, такава е и неговата книга „Ремисия“. Неподлежащи на ситуиране, сами по себе си вселена и самодостатъчност. Или просто „гласът“.

Когато отворих тази книга, изобщо не предполагах, какво точно ме очаква. Усещането беше като внезапно пропадане в черна дупка и едновременно с това рязко издигане до светлината на звездите. Книга, в която всеки следващ текст те изумява с една идея повече от предишния, качва те високо в полето на размислите и рязко те спуска в долините на чувствата. Книга – пътуване през вечността в теб самия. Безумно съчетание от гняв и любов, жестокост и нежност, оцеляване и умиране, самота и напалм.

Това, което прави Ивайло Мерджанов с текстовете си, всъщност е една безмилостна дисекция на личността, която операция в крайна сметка разчленява с хирургическа точност и грозния свят, в който живеем, свят „репетиция за вечността“. Свят, даващ ни абсурд след абсурд, а техният отзвук в крехкия космос на душата причиняват крах. Душа, чието единствено спасение е любовта. И живот в състояние на „нелюбов“ – състояние на душата, върховно страдание. И болезнено знание, че „докосването на душите е по-нежно от кацането на снежинка върху дланта ти“. И още по-болезнената безнадеждност на всепоглъщащото усещане за „никаквицата самота“, чиито съставни части са безгранични любов, липса и отчаяние, което прави идеята за смъртта примамлива за носещия това усещане в себе си, понеже:

„опитът ни да сме щастливи за по-дълго
от някакъв нещастен и неистов миг е обречен“

„Ремисия“ всъщност е процес на разбиране и приемане, че тъгата и любовта са завинаги, по-вечни и могъщи, и от смъртта. Или истински като смъртта. „Ремисия“ е приемането на „черната птица – любов“, на истината, че „да убиеш някого е по-лесно, отколкото да го обичаш“. Тя е и трудното приемане на себе си, разказването за себе си:

„аз съм бежанец и се прехвърлям през границата на надеждата“

„деструктивен съм като любов към приключенията на плътта“

„аз съм нищото в действие“

Четейки тази книга, всъщност присъстваме и на един яростен, страстен, взривяващ диалог със самия себе си, с онзи, с когото пишещият е свързан посредством думите. Лутането в непонятните посоки на мисълта сякаш направлява текстовете, говоренето със себе си е състояние на крайности:

„давам ти заповедта да си още жив“

и още:

„… по-добре е да не се бях раждал
разбрах какво е любов
омразата не ме интересува остава смъртта
не можах да разбера самотата… „

Авторът е в постоянна словесна връзка и със света, любовта и другите, в опит да бъде разбран, в опит да бъде чут „гласът“, разказващ за неизречимото. И пишещ за него, за „разликата между живота и смъртта“. Пишещ, понеже диалогът е еднопосочен, а

„ти така и не разбра че проклетата поезия
няма никакво значение“

И добре, че е това неразбиране, за да ги има тези думи, съставени от самота и изписани, „защото те е нямало теб“.

Писането на автора е житейски процес, анализиран многократно като заместител на живота. Думите са мислени като терапия за душата, единствен възможен изход от безумието на реалното, единствен начин да изкрещиш гнева и да прошепнеш любовта. И безмилостност към злоупотребата с думи:

„заравяме думите в стиховете
без дори да ги опеем“

„кажи ми, че писането има
някакъв различен от суетата смисъл“

И тъкмо това доказва тази книга, че писането и суетата могат да бъдат отделени, за да останат думите в най-чистата си форма, повтаряща истинните форми и думи на душата.

„да ти напиша стих за това, което е неизречимо“ – това прави Ивайло Мерджанов с неговата „Ремисия“ и ни казва:

„заповядай, готови сме“

Четете!

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иглика Дионисиева – Градът на избитите

***

Изкъпах едно тяло в банята.
Докосвах го, галих го –
не беше моето
толкова младо
по-младо
от младост
Кожата – гладка
косата – копринена,
дълга
лицето –
толкова правилно
гърдите – стегнати
коремът и ръцете – топли
Краката – не, не са извървели
целия този път
И душата –
на мястото й
без рани

 

Градът на избитите

Уж го зная къде е
и със стиснати зъби
си повтарям името му
но при всяко затваряне на очите
той изменя местоположението си
и с други имена го наричат

При един от атентатите
и трите глави на ламята
отхвръкнаха високо

Днес като минавах оттам
гледам златната ябълка паднала
търкаля се до килнатата ограда
и никаква ръка не се протяга
да я вземе

 

Малка и голяма Богородица

Една тигрица ходи по начупените стъкла
и не вижда раните,
които разцъфват по тялото ѝ
ежеминутно, като димящи цветя.
Е, къде е порасла?
И пак отива,
спира под кръста с Висящия
и Му говори гальовно:
Слез, Сине, да ти разквася устата…

 

***
Едно черно лице
ляга в ръката ми
(докато тялото се чуди
дали да живее
или да изтръпне)
Не ме пускай, казва с очи,
не ме пускай, че още не знам
как се отива отвъд
без спомен за топлина

 

***
Да направим ремонт, любими.
Виж тази къща –
все по-често отеснява
от нашите налудничавости.
Върху стените,
зацапани от любовни стенания
да залепим нови тапети –
модни и стилни ще бъдат
ярките щампи
на твоите съмнения.
И да зазидаме таванските прозорци,
през които често излизахме
когато никой не гледаше.
Ще стане по-топло,
всички така казват.
По-топло ще стане
на стените.

 

Стихотворенията са от стихосбирката на Иглика Дионисиева „Захранване на нощта”, излязла преди дни от Издателство „Жанет 45”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Пенчев – Пътят към дома

*
студена нощ
мести се луната
в замръзналата локва

 

*
пролетно слънце
сълзи по лицето на
снежния човек

 

*
чай от шипка
клати вятър
голите клони

 

*
студено слънце
вдовица отпива
от чаша с вино

 

*
започнаха постите
а е само
понеделник

 

*
първокласници
напъпи дървото
в училищния двор

 

*
първо кокиче
вчера беше тук
днес го няма

 

*
падаща звезда
чисти старица
пепелта в огнището

 

*
мартеница
по-ярко грее
слънцето

 

*
пусто поле
колко е дълъг
пътят към дома

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ася Радева – Предателят

Предателят

Срещнах я на невероятно място, в невероятно време.
Имаше очукан вид: вехти дрехи, под които личаха дълбоки белези, леко прегърбена стойка – сякаш се огъваше под собствената си тежест, а от сведения поглед лъхаше едновременно тъга и жестокост.
Доближих се до нея. Не ми обърна внимание. Не съм сигурна дори дали ме забеляза отначало…
Говорихме дълго – за мен, за нея, за живота… Имах чувството, че обсъжда по-скоро със себе си: обясняваше разпалено, смееше се, след това понижаваше бавно тон, започваше да си мърмори под носа, накрая сбърчваше вежди и млъкваше по средата на изречението.
Мълчеше дълго. Мълчеше много. По-голямата част от разговора прекарваше в тишина. Думите ми звучаха някак си нелепо – като фон на мълчанието й.
Накрая се обърна към мен, погледна ме право в очите и каза:
– Спъвали са ме обстоятелства, мачкали са ме командири, сливала съм се с окопите до степен да смърдя на смърт и от опит знам, че не живите са най-лоялни. Искаш всичко – готви се за всичко! Това включва и лошото… Време е да станеш войн, войнико – дезертирай и поеми по Пътя си!
Козирува, усмихна се победоносно и си отиде.

Срещнах я посреднощ, в огледалото.

 

Бездомник

– …Добре, дай една цигара!
– От кои искаш – по-леки, по-тежки…?
– Ако ше се тровя – да е качествено! Дай нещо пò така… Мерси.
– Запалка?
– Имам.
Механизма изщраква и подпалва тютюна. Всмуквам.
– Ааах… ‘Ей т’ва е! Рай за нервите…
Издишам с блажена усмивка.
– Нали ги отказваше?
– Да… Вече осма година…
Подсмихват се под мустак.
– …Да го кажем така: искаме да си оправим проблема с бездомниците. За тях има два варианта – или да си намерят дом, или да си намерят начин да се самоизличат хуманно и експедитивно. Аз съм единак – няма да си намеря дом…
– …
– …Чакай, единак ли? Това какво общо има?
– Една позната ми обърна внимание преди време, че домът не е място, а човек. Аз съм единак и, по една щастлива случайност, така ми харесва. Това значи „заклет бездомник“ – домът ми е улицата. Не би трябвало да се мъча да ги отказвам…
Последното изречение пада рязко и прорязва гърлото като гилотина. Закашлям се дълбоко, след това подсмръквам шумно и се оглеждам. Всичко отдавна е затворило, уличното осветление приглушава и без това замъглената гледка („Астигматизъм, драги!“), тук-таме просветва някой и друг неонов надпис…
Поглеждам си часовника. Наближава два.
– …И сега – накъде?
– Трябва да се прибирам – утре съм на лекции.
– Значи към вас?
– Тя? Ти чуваш ли се? Винаги напречно на очакванията; винаги в обратната посока!
– Винаги!… – захилвам се цинично.
– Тогава?
– В края на улицата има едно денонощно клекшопче с евтина пиячка…
– Не дойде ли оттам?
– Не пречи да се върна…
Усмихвам се кисело и извръщам поглед. Пак ще кръстосвам…
„Само бездомник може да си губи времето по план…“
– Е, – въздъхвам, – време ми е, трябва да ставам… ‘Айде… – и ги потупвам разсеяно.
Изгасям фаса, надигам се тромаво от студената пейка и се отдалечавам бавно от глухото площадче. Славейкови ме изпращат мълчаливо с поглед.

 

Удар

– Посочѝ ми, – каза, – един човек в тая дупка – Пусна чашата и направи широк пренебрежителен жест към хората зад себе си. – и ще ти докажа, че грешиш. Знам как ще минат следващите няколко години за въпросния нещастник; дори знам как ще му мине живота!
Ще продължи да бачка, да изкарва някакви, да обръща по някое друго питие с приятели, които са му по-скоро познати, защото така и не ги е допуснал до себе си; ще продължи да се прави, че малките безсмислени, безсмислени разговори му носят удоволствие…
Ще се стреми да направи кариера, за да изкарва повече, които ще пропива от незнаене к’во да ги прави. Ще бачка здраво и няма да пести усилия, нищо че си мрази работата в червата; ще събира за къща, която ще нарича дом (няма да бъде дом), за кола, с която няма да излиза от града, за боклуци, които не му трябват…
Докато накрая не се почувства празен отвътре. И не се замисли, че трябва да спре да гони нощни пеперуди и не се обвърже сериозно. А дали ще бъде истинска връзка, това е друг въпрос. След това – и деца: едно, две… И пак еднообразие. Този път обаче – подплътено с ядове и тревоги, че гърлата за хранене стават три плюс.
Ще се пенсионира на преклонна възраст (ако изобщо доживее пенсия), ще кисне пред телевизора, ще знае всички сериали наизуст и ще се пита: „Какво пропуснах? Какво ми липсва? Защо съм самотен?“ И, ако е късметлия, Смъртта ще е милостиво навременна.
Гневните пламъчета в очите й рязко помръкнаха:
– …Човек се ражда и умира сам. А в промеждутъка – през жалкото си съществуване, което нарича живот, а всъщност си е баш оцеляване – или се учи да бъде сам със себе си, или се самозалъгва, че не е. И ако се самозалъгва, жестоко греши! – приведе се застрашително напред и почти разля чашата с буза. След това бавно изправи гръб:
– По същество, човекът е егоистично лицемерно животно без капка логика. Позоваваме се повече на първичните си инстинкти, отколкото на разума. Сменяме маска след маска в опит да бъдем приети в обществото; стараем се да бъдем фалшиво добродетелни и сме смъртно обидени на малкото индивиди, които се осмеляват да ни кажат истината в очите.
В крайна сметка всичко опира до нас – Надигна леко питието и отпи победоносно. – това е грозната истина! И дори ще ти покажа откъде знам…
Извади със замах сгънат лист А4 от задния си джоб, разгъна го и го трасна на бара:
– Какво виждаш?
– Бял лист.
– Така ли?! Защото аз виждам огледало. Не ми показва форми, но ми показва съдържания – само трябва да се вгледам. И винаги ми напомня, че може да греша; че нищо от това, което знам, не е напълно сигурно; че всичко може да се окаже само една голяма лъжа: илюзия, създадена от две кила сиви и бели мастни натрупвания, куп химикали и биоток… – лицето ѝ се разкриви в гротескно изражение, започна да мънка нечленоразделно и се строполи на пода.
Оказа се инсулт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Владимир Сабоурин – 8:15 мин. слава в резерв. Нова степен на паразитния пиар

 

След поредната пиар акция на Георги Господинов, този път около Оскар в резерв за късометражна анимация, чийто сценарист и режисьор той НЕ е, има за пореден път нова степен на яснота по следното:

1. паразитът има принципно пиар предимство пред реалния производител

2. иззетото от паразита национално представителство измества реалните фигури на а) глобалния иноватор и местен неолигархичен производител (българския действителен носител на „Оскар“ за технологични постижения в киното за 2017 г.) и б) сценариста и режисьор на номинирания за Оскар късометражен анимационен филм

3. пиар акцията на паразита работи в режим резерв, който поражда продукт независимо от реалния резултат

4. продуктът отново е паразитна симулакрумна слава в резерв, съществуваща независимо от реалността на произведеното и неговия реален производител.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Мартин Лазаров – 25-ти кадър

Поезията е

Поезията
е детска лудост
течаща
между решетки от
железни решения
и свобода от неразбрани желания

Поезията
не би била
само светлина
или само тъмнина
нещо несъществуващо, неосъществимо

Поезията е тук
на първата смачкана страница която не можем да изгладим

 

Хората са книги

Хората са книги
някои са учебници по история
други книжки за оцветяване
трети музицират песни за възрастни

всички обичат да ги подаряват
и най-вече да ги четат и препрочитат

 

25-ти кадър

Милвам лилиите зад теб
рисувам те до зори
а ме е страх да ти направя кафе

не е порок да съм честен
просто забравям
за себе си когато съм с теб

обличам само завесите
последно гледаше тях
последно слушаше далече от тях

връщам се
и вдишвам
където е спиран дъха

мигам мигам бързо и нервно
долавям
двайсет и петия кадър си ти
навсякъде подсъзнателно ти

 

Смътно опиянен, смъртно

всяка вечер смъртта идва
пие от своето вино и разказва
за души
сутрин не помня нищо
тази вечер няма достатъчно вино
и аз разказвам на смъртта
за моята душа
сутрин помня
че се качвам на кораб
и пътувам през коси
преливащи грозде в ръцете ми
и се протягам
протягам
докато не омекна
във чаша с форма на тяло

 

Горим

няколко съм
в различни обувки
през напукани монокали
засмукващи петнисти заключения
със уши пърхащи като пеперуда
прелитаща от Сфинкса до Еверест
излюпена от ефект
не съм тук
имам всичко
но всичко се свива
отлитам от пасаж русалки и нептуни
и се връщам като дъжд
чист
със белези от тризъбец
разтрепервам се от истината
и запалвам цигулка със Дяволски тригери на Паганини
замервам публиката със балони от дим
възвисявам се
долу танцува пепелта
мъдра и завършена
горим
а корените на свещите бълбукат
преглъщат звездобройци и извайват могили
над тях е светло
вечно лято на разопаковащо се подписано лице

 

Плашило

Задушаващи стъпки
вървят срещу мен
от всички страни

моите стъпки

опашките
мътят мрака
опитват се да уловят врата

моето бесило за моят врат

очите мечтаят да светнат
да разбъркат кървавите котли

моите очи моите засмукано хлътнали очи

мисълта
изтупа сърцето над мършоядните дрехи
прах
прах в хармониката на вятъра

моята персона – плашило от града на плашилата

 

Изгубени в превода

Превеждам лъжи
на моя език
те значат страх
а на твоя спасение
не вярвам на никой от нас
пускам завесата
и се прибирам
да зашия
ръка за рамо
мен за теб
деня за нощта
и отново да се усмихнем
през прозрачната рамка
зад която се крием

 

Знам три неща

тялото е лучена люспа
животът е камъче което чака да го ритнеш
и има нещо което ме кара да облека спокойствието на изгубен багаж

Моля, преведете!

От ден на ден
нов ден
а животът се крие пред мен
зелен и студен
вечен, последен
всяка секунда крещи непреведен

 

Не съм сам особено когато вали

вали
слагам
ръка на плачещия прозорец
и
възкръснал клон очертава пръстите ми
не съм сам

 

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма
късат струни на китара със сълзи
палят цигара от опашка на залез
чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?
Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?
Син умира в ръцете на майка
свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти
залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза
любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?
Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?
На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията
нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,
нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен саркофаг?

 

***
Препoдреждам
историята
но не откривам
сянката на съня
още в началото
я губя
когато е хубаво
прясно
буквите още лепнат
избирам характер
в който да се влюбя
и го преследвам
и той ме преследва
поглъщаме се
а не сме
разменили
дума прегръдка
дори поглед
случайност
чупи целия ребус
и отново сянката
е зад мен
а сънят я краде
без да остави реалност
с която да се завия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Радка Миндова – Амулети

*
безпаричие
портфейлът ми
пълен с амулети

 

*
старо палто
най-новите пътища
на молците

 

*
баница с късмети
дояждаме аз
и котката

 

*
мъжът от съня
ми продава
розов роман

 

*
селфи в парка
с изкуствени усмивки
майката и детето

 

*
панерче с конци…
баба плете и разплита
дъгата

 

*
синьо небе…
жужат всички цветчета
на вишната

 

*
цъфнало дърво –
в очите на крадлата
зрели череши

 

*
верижна катастрофа –
на пътя на мравките
паднала ябълка

 

*
човек никога
не е сам…
откога ли вървя
с това листо
върху обувката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Стойко Русев – 8:48

8:48

8:48 – дните още спят, но вие – не
8:48 – набързо натъпкани усти
8:48 – милиони нарушени лични пространства
8:48 – умиращи мечти, чиито викове отекват в празните жилища
8:48 – полека изтриващо милиарди личности, подобно на лотарийни билети
8:48 – докато старческото безсъние не го превърне в 7:00

 

На лов за еднорози

На лов за еднорози съм отново, има ли смисъл?
Има ли ги още сладките същества или са отдавна фосили?
Толкова химери и красиви миражи се превърнаха в посредствени пустини,
струва ли си да градиш оазиси изобщо?
Чифтето ме побутва на всяка крачка, а камуфлажните дрехи сякаш са слети с кожата ми.
По моя рог още има засъхнала кръв от последните качили се на главата ми.
Колко по-първичен трябва да стана, за да спрат фарсовете?
Колко по-груб трябва да съм, за да си заслужа нечие обожание?
Добрината май е равна на просия? Защо го отричам толкова яростно, не знам.
Сякаш винаги съм го знаел и мазохистично съм го забравял.
Пак се загубих в утопиите, колко още ще се омайвам с куршуми и нагли блянове.
Само чифтето ще ме направи щастлив, може би и безпощадният реализъм.
Трябва да стрелям по всичко, което мърда.
Моят пясък тече необратимо в пясъчното часовниче на любимия герой, ходещ в пустинята под беззвездното небе.

 

Поезия

Кога перцето е било по-въздействащо от ножа?
Не те искам лъскава и сладка!
Не, не искам щастливо завършващи думи за споделена любов и въргаляне по персийски килими пред камини и влюбени до уши митологични същества!
Продадено на безценица изкуство, за огромни суми, мъртвородено.
Мисля, че вече се излюпва.
Искам те хищна и убиваща!
Само тогава можеш да огъваш вселени!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

108.

Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

Колкото и много думи да се произнасят във всеки един момент в един голям град с цел изразяване на индивидуалните желания на неговите жители, една дума никога не е сред тях – думата «избавление». Можем да допуснем, че всички други думи, най-страстните думи и изразите на най-заплетени, дори отчетливо характеризирани като изключение отношения, едновременно биват изкрещявани и прошепвани в много дубликати, например «Вие сте най-изпеченият мошеник, който съм срещал в живота си» или «Тъй вълнуващо красива като Вас не е никоя друга жена»; така че тези във висша степен лични преживявания биха могли да се представят чисто и просто чрез красиви статистически криви с оглед на масовото им разпределение из целия град. Никога обаче един жив човек не казва на друг «Ти можеш да ме избавиш!» или «Бъди мой избавител!» Можем да вържем човек за дърво и да го оставим да гладува; можем да го изоставим след дълги месеци безуспешно ухажване на безлюден остров заедно с неговата любима; може да го накараме да фалшифицира финансови документи и да си намери някой, който да го измъкне, – всички думи на света ще се надпреварват да му дойдат на езика, но той със сигурност няма да произнесе, докато наистина е развълнуван от нещо, «избавям», «изкупител» или «избавление», въпреки че от чисто езикова гледна точка не би могло да се възрази нищо на подобна словоупотреба.

И въпреки това народите, обединени под короната на Какания, наричаха себе си неизбавени нации!

Генерал Щум фон Бордвер се замисли. Благодарение на положението си в Министерството на отбраната той притежаваше достатъчно информация за националните трудности, от които страдаше Какания, тъй като при обсъждането на бюджета военните първи усещаха последствията от тези трудности, които се изразяваха в една колеблива и влияеща се от безброй съображения политика; съвсем наскоро за голям яд на министъра трябваше да се оттегли един спешен законопроект, тъй като една неизбавена нация бе поставила като условие за отпускането на необходимите средства редица национални отстъпки, с които правителството нямаше как да се съгласи, без да раздразни потребността от избавление на другите нации. Така Какания остана незащитена спрямо външния враг, тъй като ставаше въпрос за една голяма артилерийска поръчка, за да могат напълно остарелите оръдия, които по далекобойност се отнасяха към оръдията на другите държави като нож към копия, да се подменят с нови оръдия, които на свой ред да се отнасят към оръдията на другите държави като копия към нож, но това отново бе блокирано за необозримо време. Не би могло да се каже, че това само по себе си би било достатъчно основание генерал Щум да изпадне в самоубийствени настроения, но нали силното покачване на лошото настроение може първоначално да се изрази в многобройни, привидно несвързани дреболии, а липсата на отбранителен и оръжеен потенциал, на която Какания бе осъдена поради безкрайните си вътрешни разпри, със сигурност бе свързана с факта, че Щум се бе отдал на размишления за неизбавеното и избавлението, още повече че в полуцивилната си дейност при Диотима от известно време той бе принуден да чува думата «избавление» често до втръсване.

Първоначалният му възглед бе, че тази дума спада към езиковедски неосветлената докрай група на «високопарните думи». Това му внушаваше неговият естествен усет на войник; но дори и да се абстрахираме от това, че този естествен усет бе объркан от Диотима – тъй като Щум бе чул думата «избавление» за първи път от устата на Диотима и бе много възхитен, като до ден-днешен, въпреки законопроекта за артилерията, от тази своя страна думата бе облъхната от една чаровна магия, тъй че първият възглед на генерала всъщност бе вече вторият възглед на живота му! – теорията на лексикалната претенциозност изглеждаше несъстоятелна и поради друга причина: достатъчно бе човек да се докосне до думите от смисловото поле на «избавление» само с мъничка миловидна липса на сериозност – и те моментално с лекота се оказваха на върха на езика. «Ти направо ме избави!» и тем подобни – кой не би казал това след десет минути нетърпеливо очакване или някакъв друг дискомфорт? Така на генерала му стана ясно, че съвсем не – или не толкова – думите са това, което шокира здравия разсъдък, колкото неубедителното им настояване за сериозността на положението. И наистина, щом Щум се запиташе къде освен у Диотима и в политиката бе чувал да се говори за «избавление», наум му идваха църкви и кафенета, художествени списания и книгите на Арнхайм, които бе чел с възхищение. По този начин му стана ясно, че тези думи не изразяват едно естествено, просто и човешко случване, а някаква абстрактна и обща компликация; избавянето и копнежът по избавление във всеки случай изглежда е нещо, което може да бъде причинено само на един дух от друг такъв.

Генералът закима с глава, изненадан от завладяващите прозрения, към които го водеха служебните му задачи. Той включи червената лампичка в кръглата полирана плафониера над вратата на кабинета си като знак, че вътре има важно съвещание, и докато офицерите му с въздишка спираха пред прага с папките в ръка, Щум продължи размишленията си. Хората на духа, които сега срещаше на всяка крачка, не бяха удовлетворени. Те на всичко намираха недостатъци, за тях навсякъде се случваше твърде малко или твърде много, в техните очи нещата сякаш никога не бяха наред. Те постепенно му бяха станали неприятни. Приличаха на онези нещастни чувствителни хора, които винаги седят там, където става течение. Те недоволстваха от свръхсциентизма и от безпросветността, от грубостта и от прекалената изтънченост, от встрастеността в дискусиите и от безразличието – върху каквото и да паднеше погледът им, все имаше някаква пукнатина! Мислите им никога не постигаха покой и винаги съзираха вечно бродещите останки на нещата, които никъде не могат да бъдат сложени в ред. Така те в края на краищата стигаха до убеждението, че времето, в което живееха, бе осъдено на душевно безплодие и само чрез някакво особено събитие или някакъв много особен човек можело да бъде избавено от това безплодие. По този начин сред т. нар. интелектуални хора смисловото поле на «избавлението» стана много популярно по онова време. Господстваше убеждението, че така повече не може да продължава, ако скоро не се появи някой месия. Според случая това бе ту месия на медицината, който да избави лечението от научните изследвания, по време на които безпомощните хора се разболяват и умират; ту месия на изящната словесност, в състояние да напише драма, която да увлече милиони хора в театрите, като същевременно достига безусловна духовна висота. Освен убеждението, че всъщност всяка отделна човешка дейност се нуждае от отделен месия, чрез който отново да възвърне истинската си същност, съществуваше, разбира се, и простият и във всяко едно отношение сплотен копнеж по един месия на силната ръка, който да има грижата за всичко. Така че, това бе едно доста месианско време – времето непосредствено преди голямата война, и че дори цели нации искаха да бъдат «избавени», всъщност не означаваше нищо особено и необикновено.

Наистина на генерала му се струваше, че това не бива да се разбира буквално, както не биваше да се разбира буквално всичко друго, за което се говореше. «Ако днес Спасителят се завърне », каза си той, «то те биха свалили правителството му, както всяко друго!» В съгласие с личния си опит генералът бе склонен да смята, че това произтичаше от факта, че се пишеха прекалено много книги и вестникарски материали. «Колко разумна е военната наредба», мислеше си той, «която забранява на офицерите да пишат книги без изрично дозволение на началството си.» Той дори малко се стресна при тази мисъл, отдавна не бе изживявал толкова бурен пристъп на лоялност. Не ще и съмнение – той самият мислеше прекалено много! Това се дължеше на досега с цивилния дух – този дух очевидно бе изгубил предимството си да притежава стабилен светоглед. Генералът ясно бе осъзнал това и в тази светлина сега той видя всичките приказки за избавлението от една друга страна. Духът на генерал Щум се упъти назад към спомените за часовете по вероизповедание и история, за да осветли докрай този нов аспект; трудно е да се каже, какво си мислеше той в тази връзка, но ако извадим на бял свят и внимателно пригладим мислите му, те биха изглеждали приблизително по следния начин. Ако почнем с църковната част: докато все още се вярваше в религията, един добър християнин или набожен евреин можеше да бъде хвърлен от който и да е етаж на надеждата или добруването – той винаги падаше тъй да се каже върху краката на душата си. Това се дължеше на факта, че при обяснението на живота, с който даряваха хората, всички религии калкулираха един ирационален непредвидим остатък, наричан неведомост на пътищата Господни; ако на смъртния човек не му излизаше сметката, трябваше само да си спомни за този остатък, и духът му можеше спокойно да потрие ръце. Това падане на крака и потриване на ръце се нарича светоглед и точно това съвременният човек е забравил как става. Той трябва или напълно да се откаже от размисли за живота си, което устройва доста хора, или попада в онова странно раздвоение, при което едновременно трябва да мисли и все пак на пръв поглед не може да стигне по този начин до задоволителен край. С течение на времето това раздвоение е придобивало с еднаква честота както формата на пълно неверие, така и формата на подновено пълно подчинение на вярата, а най-честата в наше време форма е тази на убедеността, че без дух няма истински човешки живот, при прекалено много дух обаче също няма. Върху това убеждение всъщност се основава цялата ни култура. Тя последователно се грижи за предоставянето на парични средства на образователни и изследователски институции, тези парични средства обаче не бива да са прекалено големи, а в сравнение със сумите, изразходвани за развлечения, автомобили и оръжия, трябва да са съответно възможно най-малките. Тя по всякакъв начин разчиства пътя пред кадърните, също така обаче много внимава, те да са общо взето продаваеми. След известна съпротива тя признава всяка идея, но после от това се облагодетелства от само себе си и противоположната. Това на пръв поглед създава впечатлението за ужасна слабост и нехайство, но всъщност представлява също така едно напълно съзнателно усилие да докаже на духа, че духът не е всичко. Защото ако един-единствен път се вземе на сериозно – безостатъчно, така че от противоположната идея да не остане нищо – една от идеите, които движат живота ни, културата ни вече не би била нашата култура!

Генералът имаше ръка на дете, пухкава и малка; той я стисна в юмрук и заудря по бюрото си като с бейзболна ръкавица, докато усещането му потвърждаваше необходимостта от един здрав юмрук. В качеството си на офицер той притежаваше светоглед! Ирационалният остатък на този светоглед се казваше чест, послушание, Върховен Главнокомандуващ, служебен устав част ІІІ, а като синтез на всичко това той пребиваваше в убеждението, че войната не е нищо друго, освен продължение на мира с по-силни средства, една изпълнена със сила разновидност на реда, без който светът не би могъл да просъществува. Жестът, с който генералът бе потропал по бюрото си, щеше да е малко смешен, ако юмрукът означаваше единствено нещо атлетично, а не и нещо духовно, един вид незаменимо допълнение на духа. На Щум фон Бордвер вече му бе дошло малко до гуша от цивилизацията. Той бе стигнал до извода, че разносвачите на книги в библиотеките са единствените хора, които притежават един благонадежден обхватен поглед върху цивилния разсъдък. Той бе открил парадокса на свръхподреде-ността – съвършенството й неизбежно би довело до бездействие. Бе му хрумнало нещо комично като обяснение, защо при военните можеш да откриеш едновременно най-строг ред и готовност да отдадеш живота си. Бе открил, че посредством някаква неназовима зависимост редът води до потребност да убиваш. Загрижено си каза, че не бива да продължава да работи със същото темпо! «И какво в крайна сметка е духът?!», възнегодува генералът. «Той все пак не броди в полунощ наоколо в бяла нощница; в такъв случай, какво друго е той, освен известен ред, който придаваме на нашите впечатления и преживявания?! Но тогава», решително заключи той с едно ощастливяващо хрумване, «щом духът не е нищо друго, освен подредено преживяване, то в един подреден свят изобщо няма нужда от него!»

С въздишка на облекчение Щум фон Бордвер превключи лампичката над вратата на сигнал «свободно», след което отиде до огледалото и приглади косата си, за да отстрани преди влизането на подчинените си всяка следа от душевно вълнение.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин, редакция Владимира Вълкова
по изданието Robert Musil Der Mann ohne Eigenschaften, hg. v. A. Frisé, Reinbeck: Rowohlt, 1989. Първа публикация в Роберт Музил Безпомощната Европа, Русе: Издателство МД Елиас Канети, 2013.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017