Росен Тошев, I love Classical Art, 2012 г., 90х160 см, маслени бои, платно
Зимен ден в Кападокия
Дими ноември.
Утринта
зад бурка от мъгла се гуши.
Той вдига ледена яка,
пристъпва с глинени ботуши.
А тя извила е снага,
наведена над мъртва сврака –
под ореола от тъга
следобеда
смирено
чака.
С огнище топло
вечерта
примамва скитницата плаха.
Сушени плодове,
лоза …
Наследството на Андромаха.
Забравена от лош късмет
стопанка
царевица
рони.
В нощта
всевиждащият лед
пълзи по скалните икони…
Снайперист
Погледът ти засмуква
като свещено тресавище.
Аз съм поредната жертва
от Чуждестранния легион.
Ягуари ми чупят гръбнака
в синьозелената джунгла на ириса.
Капиляри-лиани
душа̀т изтънелия въздух.
Изпиват ума ми набързо
питоните храмови.
През стон зарешетваш
небесните
куполи
бели
с лечебната къл на клепача
под мигли неравни.
На паника сладка съм пленница.
Слагам оръжие.
Водата ритмично струи
и залива вселената.
Звезди посред бял ден
скимтят ягуарски гальовно
и целят се в мене
втечнените черни зеници.
Това си ти – коте със снайпер!
Osmio Avosetta
Различна съм.
В пръстта отглеждам рожби.
Повивам ги с листенца от цветя.
Лишена съм от родови заложби.
Не правя мeд.
Не жиля
на ята.
Природата
ми драснала отметка:
„особен случай
в пчелния канон”.
Калта използвам
само за да слепвам
парченцата
на своя земен дом.
В потаен Изток
Пътя на нектара
налучквам
през
фасетни сетива.
Лъкът на хоризонта
се разтваря.
След мрака
озари ме,
Светлина!
Sentimental Novel
Заварих я в гората посред зима.
…Небрежно посребрена и сама,
сред сечището беше като рима
на бягството от шум и суета.
С изтръгнати иглички, осквернена,
повита в скрежносивия си шал,
набръчка ми сърцето, сякаш в мене
стърчеше стволът –
призрачен,
но цял.
Пейзажът бе преписан от корана:
розетки, мадохили, макраме,
творени от ръцете на Снежанка
и някое пепитено джудже.
В разрухата на трупове дървесни,
сред зимната бродерия и жал,
настигна я с топличе безсловесно
погалката на вятър овдовял.
Далечен ек от брадви и триони
наежи поизгърбения стан,
но ехото на вятърко отрони:
„Дойдох да стопля, не да те предам.“
Венеция – натюрморти
На Тони
Из артериите на лагуната
кръвните клетки
се движат поединично.
„В легкой гондоле
юная лейди…“
Мелодията се дави –
откраднато бижу,
захвърлено в блатото.
Черни драгуни,
поруган иконостос,
задигната колесница –
сенки се стичат по
каменния епидермис
на града.
Зимен пейзаж
за самоубийци.
Ренесансово убежище
за паметта на василевсите.
и на Максим-алистките,
нестигнали до Париж.
Карнавал, класика, декаданс.
Солен полъх
над мост,
претоварен с въздишки.
История без край.
Обтекаемост, впримчила времето.
В мокрия хлад
през оголен нерв
се изхлузва
халката на вечността.
Бавна, стъклена капка,
стаена в склерата на залеза.
Ноемврийски отлюспена,
кожата й
облизва пристана.
Много малка е –
последната
от
изчезналата порода
на топлокръвните сирени.
Трон
Все някой ще намери малко време
да ти разкаже притчата за тях:
за двата храма – видим бял;
и черен.
За Тадж Махал.
За трона на Аллах.
Навярно проумявали са трудно
защо мъжът,
в излишества живял,
пастир на домакинство многолюдно,
най-мъртвата от всички е избрал?
Владетел на безчислени богатства,
заключил радостта си в храма-цвете.
Лъчи без образ.
Химн без светотатство,
та вътре да почиват боговете.
А храмът черен смогнал да иззида
единствено с кръвта си,
вдън душата,
където с всяка клетка-керемида
и тухличка
погребвал светлината.
Оставил чист олтара поднебесен,
(с протегнати към слънцето ръце –
минорна, вкаменена, мъжка песен)
владетелят починал от сърце.
Все някога и ти ще го сънуваш –
надвесен като облак над река,
хем много земен,
хем несъществуващ –
безмълвно цвете в звездната леха;
че всяка обич е напъпил лотос,
а лотосът – притихнал исов гонг,
забравил да отмерва време-восък
с отчетлив звук на източен дифтонг.
Лапландски пейзаж със скала и среднощно слънце
За едни разнебитен,
а за други – първичен,
там лежи Монолитът, към света безразличен.
Недостъпен за някои,
а на други омръзнал,
на върха не прикляка,
срещу вятъра дръзва.
Няма начин съдбата да го целне в дамара.
Просто сам в необята той си мъкне товара.
Гол от дъното иде.
Бил щастлива бластема,
водорасло,
и мида,
и дори протонема.
От горещото слънце на недрата отпивал
и в прохладните кюнци на водата изстивал.
После Онзи снизходил
(тъй безмилостно весел)
и анодно-катодно зверски всичко премесил.
След повратната точка охладняла скалата,
без да проси отсрочка,
без да търси отплата.
Ветрове я ломили, а светкавици бесни
Монолита вчернили с попадения лесни.
И сега оживява
безмълвният камък
на отвъдната лава
под тихия пламък
само в дългите нощи на лапландската зима.
Висват топлите мощи
над света.
И Го има!
Approaching Shadow
На другия край на площада
се чува пак „Крáлю Портáлю”…
Напредва безгрижно следобедът,
търкулнат подобно на обръч,
окръглен в черти на момиче.
Ожулена,
боса усмивка.
Унесена,
тя не внимава.
Играта поглъща очите,
ръцете,
затопля гласа и́.
Тя вече напуска аркадите,
лъчите ще галнат лицето и́,
неволно ще вдигне брадичката,
а после добра и прехласната
ще хлътне в злокобните сенки,
вещаещи залез без покрив.
В часа на проклети знамения
бял гущер ще легне под камъка.
Хей, малка луни́чке,
не бързай!
Стар цирков фургон на площада,
с проскърващи панти е зейнал.
Прокобно виси маранята –
не смее дори да припари.
Почакай, Елвира!
Не тичай!
От сенките бавно се стича
възтънкият ням силует
на някакво друго момиче,
което се плъзга насреща,
безплътно,
унило,
безволно.
Близначка,
напуснала цирка,
пълзяща обратно по пътя?
По-скоро мастилена питанка,
разплескана скоро на плочника,
предизвестяваща сблъсъка
на светлината със сянката…
Бележка: Върви с картината „Мистерия(та) и меланхолия(та) на улицата“ (1914) от Джорджо де Кирико (б. а.).
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X
