***

Погледите ни пренасят бъдеще.
Шумът ни крие от самотата.
Погледите ни пренасят минало.
Разбягва се взаимността.
Светът е създаден, за да се разминаваме.
Късота на щастието:
носят се над зимата косите ти.
Хванат за тях се уча да летя.

 

***

Би ти отивало да бъдеш вдъхновението
сполетяло Шопен, родило ноктюрните.
Банален съм в опитите си за
изразяване на усещания.
Мога да предскажа предстоящото,
докато повдигаш косата си.
Всичките ми стихове са еднакви
и всичките привличания – също.
А нямам отговор „защо го правя?“,
„защо се повтарям?“, „защо се отказвам?“.
По-добре да търсиш смисъл,
отколкото да придобиеш смисъл.
Завързвам се за вятъра
и се спускам в очите ти.

Остави света да изпълнява
функцията на свят,
снегът да се разтапя
и неудържимо капките му да подскачат.
Остави и хората да бъдат хора
и в тяхната еднаквост се опитай
да откриваш разликата.
Общото във всички е, че
ние сме сексуални просяци.

 

***

Какво е човек?
Нищо.
Празнота.
А след нея – по-голяма празнота.
Какво е човек?
Безучастник, незнайно накъде отиващ
след края на следобедния дъжд.
Какво е човек?
Желание да бъде нещо,
да бъде смисъл, пълнота.
Желание за отговор.
Един – единствен отговор.

 

***

Непознат мъж пресича булеварда.
По средата на пешеходната
се сблъсква с непозната жена.
Усмивки превземат лицата им.
Против правилата на романтичната комедия,
непознатият мъж и непознатата жена виждат
оставащия им живот, прекаран заедно.
Никой не заговаря другия.
Никой не тръгва след другия.
Продължават.
В този град можеш
да се разминеш с някого, когото си обичал,
без да се поздравите.
Човек е спокоен само когато обича.
Или когато е обичан.

 

Диляна Първанова, Сакрално

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.