Милен Пенев – Градска история

Авангардно

Христос, самонарязал се на кубчета
Продава всяко кубче-сувенир
Край него скачат изгладнели кучета
И гледат със кръвясали очи

Наблизо, в малко дворче бесят Юда
А Юда днес е странно мълчалив
Заспал е и не ще да се пробуди
Пробуди ли се – ще го заболи

Пилат не спи.Не се самонарязва
Пилат тъгува в стария дворец
Измисля приказки и ги разказва
На свойто незаченато дете.

Адът свети

Преливаме от пусто в празно
и от празно в безнадеждно.
Самотната жена изрязва
с триона голата си нежност.
Мъжът й стене изнасилен
и бърше със черва асфалта,
злодеят всъщност е горила
избягала от зоопарка.
Вълкът е сит, но непокорен
и още вярва в цветовете.
Денят през всичките отвори
кърви докрай. А адът свети.

Картини, губещи окраска
под ветровете и мъглите.
Лицата са човешка маска
под нея зверове са скрити.
Триумф на грубата експресия
над неразвитата символика
разпънатите са отнесени
така че няма кой да молиме.
И тъй, и инак сме обречени
под тежестта на греховете
потъваме във тихи вечери
с последен вик. А адът свети.

Аз изгрявам от изток…

Аз изгрявам от изток и залязвам на юг
Значи аз не съм слънцето, ами съм някой друг.
Гоня мислите с лодката и ги дебна с хвърчило
После влизам в торбата, без да бъда и шило.
И ръцете протягам сутрин щом се събудя
Всъщност доста по котешки, но с опашка не мърдам.
Съзерцавам си образа, той пък мен съзерцава
Шизофренните двойници – тъжния и забавния.
Някой вика ме – кой ли, лея части в канала
Но не съм само течности, нито черно и бяло.
Търся смисъла, смисъла, а обрасват пътеките
Ставам мост върху бездната и се радвам на леките.
После гаснат и свещите, като памет за другите
И потеглям на шествие със децата и лудите.
И катеря нагоре за да търся спокойствие
Но не съм и Сизиф, че подминах му костите.
И когато накрая на върха съм и силата
Пълни всичките мускули и властта ми опива ме
Ме поглеждат и казват: „Твойта същност е долу
Ти без нея си никой, тялото ти е голо
Тя те вика и плаче, тя без е самотна
Тя е смисъл на всичко, даже и на живота
Докога ще се криеш зад измислени образи
Стига битки безмислени, само болка ти носят
Има хиляди тайнства, но една е загадката
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.”

… Докога, стига вече, а защо съм, какво съм
Искам пак да се раждам, искам пак да докосвам
Искам този път пътя да е лесния, краткия
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.

***

Ние мразиме негрите
Но не знаем защо
Може би твърде едри са
И от тъмно тесто.

Но дали антихристи са
Или пък са били
Как ли да ги пречистиме
Или пък изсветлим?

Няма смисъл да питаме
Твърде много въпроси
По-добре е да ритаме
Долу щом сме ги проснали.

По-добре е да бесим
На площада зад църквата
Палачи не по професия
После често повръщаме.

След това у дома си
Преподаваме ценности
А страхът с хладни пръсти
Лази по епидермиса.

И във нашите сънища
Често техните образи
На душите объркани
Питат ни за посоката.

А какво да има кажем –
Че сме слепи зад маските
И не можем да раждаме
Нито пък да показваме.

Затова и мълчим
И дори не помръдваме
Даже да ни боли.
И така до разсъмване.

И така все, докато
Не премахнеме болката
Скрила се в тъмнината
Като мозъчни колики.

Ала не с скалпел, взет
От умел вивисектор
А със лъч многоцвет
От небесен прожектор

И зелен стрък живот
И очи със надежда
И врата или брод
(важното да отвежда)

И любов, и търпимост
Ала не като в проповед
А от хляб и от вино
И от две длани стоплена.

Танкист

Мечтаеше да е танкист.
Да тръгне с танка сред площада
Да смачка хората,
усмихнати тъй нагло
И техните вързопи от надежди
Да загаси очите им с гъсеници
Да смесва кръв и вино
Болка и екстаз
И да остави всичките си жертви
Безгръбначни.

Мечтаеше да смачка и цветята
Заченати от слънчеви лъчи
Защото те са символа на двама,
Да смачка будките, където
Продават глупавите вестници
За силиконовите политици,
Да смачка толкова тръби и стълбове
В които градския живот пулсира,
Да смачка….
Когато умори се да руши
Той искаше да скочи във цевта
И сам да се изстреля към небето
Където да рани навъсен облак
И да излее себе си на дъжд
Със който да напише епилога –
Траурна заря на несъгласие.

Защо така брутално – го попитах
Защо да мачкаш, вместо да създаваш
Защо не пробваш, тра-ла-ла?
Защото някои хора – ми отвърна
Просто са родени за танкисти
И те не могат
Да го променят.

Градска история

1/Съпрузите от сивия панел
Си купиха хладилник и вибратор
Съседът – добродушен и дебел
Реши да им гостува цяло лято.

И тримата започнаха живот
Който силно възмути квартала
Поливаха телата си с компот
И ближеха от сладката поквара.

В мазето вечер пиеха ракия
Под съпровод на ретроградни песни
И даже не помисляха да крият
Балоните със семенната течност.

Децата, онемели от почуда
Често през прозореца надничаха
А после хилеха се като луди
И думите им бяха неприлични.

Бабите задъхано обсъждаха
И правеха магии за нещастие
Но бабите измряха и изсъхнаха
А тримата танцуваха по масите.

2/Започнахме със тримата да свикваме
и всяка сутрин да ги поздравяваме
във отговор те нервно се усмихваха
и питаха за времето и здравето.

Приехме ги като единно цяло
И щом един от тях се отделеше
Бе странно и вещаещо раздяла
Като израсло във пустиня цвете.

Обсебихме живота от телата им,
На близките, които ни гостуваха
Показвахме ги – живи експонати
Които са забравени от Лувъра.

Но без живот те станаха безцветни
Изчезна жаждата за забавления
Зад маските видяхме ги – несретници
Които са съвсем обикновени.

Изгуби се и нашето внимание
Погълнаха ни новите герои
А тримата с размити очертания
Се движеха – замислени и голи.

3/Затрупаха ги многото години
и блудкаво бе всичко помежду им
те мислеха, че и това ще мине
и пушеха от евтините пури.

Но не отмина. И веднъж съседа
Прегърна ги и после ги целуна.
Излезе в неприветливата вечер
И се обеси със китарна струна.

Отидоха на гроба му. Запалиха
Свещите и изрекоха молитви
Навлезе малко светлина във стаите
И мирис на добре сварено жито.

Изхвърлиха бутилките, вибратора
И старите касетки с гадно порно
Мъжът постъпи да работи в театъра
Жената – да се грижи за бездомните.

Така се приобщихаха към нормалните
Разкаяха се, бяха опростени
Но никога не гледат в огледалото
Защото не откриват отражение.