Бъдеще

Аз съм затворена
в един шкаф
заедно с другите –
„аз никоя съм
а ти кой си?”*

Затворена
в шкафа
с другите
меки корици
твърди корици
илюстровани
и голи
оръфани
прегъвани
с изтръгнати части
от телата
с цели целенички
и чисто нови.

Държаха ме
много ръце
много очи
разплаках
много сърца
разтуптях.

Но после
ме затвориха
така смачкана
от пипане
в шкафа
с другите.

Чукаме
по стените
крещим думи
със силата
на вибрациите
да счупим
ключалката
да ни извадят
да ни осигурят
нов живот.

Напразно!
Затворени сме
до другата
ядрена катастрофа
когато ще горим
като Ян Хус.

Засега
сме покрити са̀мо
с прах
след
петдесет години сън.

Ще са ни нужни
още петдесет
докато
вятърът ни разлисти
преди
да дойде
кладата
на крематориума
за хартия.

….
*От Емили Дикинсън

 

21-ви

животът ни не е поезия.
стѝховете ни не са поезия.
то е нещо друго –
по-близо е до съпротѝвата.

бездарно е времето –
страх и опиум
движат прогреса.

хората си слагат
предпазни колани
на мислите
(кротувайте, агнета,
вълкът иде!)

бездарни са държавите.
целият свят е под контрол.
и не от някакъв Бог
(не този опиум!)
а от малоумни самовлюбени магнати
на изток и на запад –
купуват и продават човешки живот
в името на народите.
купуват и продават смърт,
купуват, продават, убиват
в името на петрола.

и кръвта се лее, гладът убива
но всичко е под контрол.
няма кой да плаче
няма кой да пее
докато светът се разпада.

не е време за поезия.
време е за съпротѝва.

 

Автопортрет с въображаема сестра

ти не знаеш
колко леко мога да я нарисувам:
красавица и много секси,
напѐрена като Статуята на свободата
и малко разпътна –
Ана Каренина, до смърт влюбена
в тебе.

ти не знаеш колко лесно портрета мами
с нарисувана сестра ми,
вечно млада, гамѐнка с къса пола и грънч прическа,
шегува се и се надсмива,
мъжете все след нея тичат (не след мене).

и колко лесно ще й повярваш,
колко лесно
ще се влюбиш в сестра ми, малката
зеленоока като мене,
но много по-забавна
много по-палава,
с две трапчинки вечно усмихната,
шокираща в любовта
че така те привлича,
забавѝ всички други! нея обичай!

а когато ме срещнеш
ти познаваш всъщност нея –
онази отдясно на портрета
като жива е тя….
и ти нея обичаш.

а пък аз нямам сестра.

 

Диляна Първанова, Shared

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.