Владимир Сабоурин – Пандемия и пиар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Този текст е коментар към началото на горещата фаза на промоцията на новия роман на Г. Господинов, поставено с обявяването на заглавието, изненадващо скоро след новината, че то, както обикновено, ще се пази в тайна. Обичайните протяжни срокове на очакването и времето между подаваните на публиката порции съспенс прогресивно се скъсяват. Има видимо бързане.

Моята интерпретация на случващото се изхожда от допускането, че вътрешната логика на пиар продукта, създаден през 1999-та, предполага подобно забързване, независимо от контекста, в който се случва. Това вътрешно генерирано ускорение по необходимост произтича от прогресивното изконсумиране на литературната субстанция в динамиката на похватите за нейната пазарна дистрибуция. Простичко казано, когато дистрибуцията стане абсолютен господар на литературното произвеждане, тя повлича неудържимо и с нарастваща скорост остатъците автономност на акта на писане.

При нормално положение тази вътрешна логика работи до голяма степен невидимо и добре опаковано в медийния разказ за бавното, десетилетно износване на отделните творби. Публичната в литературните среди тайна за преките зависимости между грантове и издателско подбутване при създаването на достолепно забавяните произведения си е вътрешна информация, която не касае широката публика. Тъй или иначе, при нормалното протичане на литературно-пазарния бизнес аз южуъл медийният разказ за бавните шедьоври успешно можеше да опакова издателско-грантовата припряна реалност на производството им.

Извънредното положение застигна и този бизнес напълно неподготвен. Реакцията на Г. Господинов не е принципно различна от реакциите на Д. Пеевски, Б. Борисов, Р. Радев или Ив. Гешев – повече или по-малко умело десперадо търсене на дивиденти от извънредното, все едно шоуто и бизнесът зад него трябва просто да продължи при по-хазартни залози. Духът на неолибералния капитализъм е същностно хазартен и няма как да направи качествена разлика между нормално и извънредно. За него извънредното е просто количествено – извънредно – голям и рисков залог.

Логиката на медийния разказ за бавните шедьоври от Естествен роман насетне би предполагала внимателно да се изчака развитието на събитията най-малкото до наличието на някаква яснота за сроковете на извънредното положение. Главоломното бързане в пиар кампанията за новия продукт обаче навежда на мисълта, че решението за публикуване е взето не с оглед на неясния край на извънредното положение, а на директна бърза комерсиализация преди неговия край. Залогът са продажби в рамките на проточващо се извънредно положение, в което потенциалните читатели да са добре затворени и четящи красиво или заразено.

При този сценарий динамиката на вътрешно генерираното ускорение на все по-чистия пиар продукт експлозивно съвпада със свръхрисковите залози на един пазар и политикономия на извънредното положение. Започвайки с Д. Пеевски и завършвайки с Г. Господинов, всички играчи искат да бъдат лечители и спасители, дарявайки респиратори на терминални или продавайки романи на затворени за неопределено време читатели. Предстои да видим дали този пандемиен пиар и маркетинг ще се окаже печеливш за политикономическата класа и народния писател, които действат по сходен начин. Поне в случая на Г. Господинов става все по-видимо пандемийното измерение на едноименния пиар продукт, което тепърва предстои да бъде медийно и пазарно нормализирано като обичайна практика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Общество
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Словото е начало с много посоки. Разговор с Камелия Щерева

Камелия Щерева, пирография

 

 

Как се ражда експериментът в изкуството – като образ, обещание или необходимост за промяна?

С родилните болки на всяко раждане. Като че ли по-близо до непредсказуемостта на естественото случване, отколкото на контролираната среда на експеримента. И изходът не е достатъчно преднамерен, поради различната природа на идеята и носителите ù. В движението през пространството между тях, което често е безпосочно и търпи многократни връщания и тръгвания към един безкраен пулсиращ хоризонт – там се модулира за мен повече образ и необходимост – но в никакъв случай дефинитивни, отколкото обещание. И все пак рожбата е в същността си движение.

В пирографиите има много фантастични елементи, наслагване на форми с различна физическа природа, странни и същевременно завършени. Може ли да се каже, че тези образи са част от един свят, има ли някакъв сюжет или история, която ги събира заедно, или по-скоро са независими един от друг?

Да, може да се каже, че са част от някакъв свят. От свят, вписан в нашата собствена реалност и боравещ постоянно с нейните само наглед стабилни елементи. Доколкото всички ние използваме непрестанно въображението си, за да вписваме себе си и останалите, както и цялата конвенционална обективност, в нещо, носещо поне усещане за завършеност. Защото всички сме деца. Имаме нужда от граници, за да се впишем в пространството и времето. Имаме желание да прекрачваме същите тези тези лимити, за да си доказваме свободата. Тези предпоставки раждат някаква сходна сюжетност. Но историята, изкуството и литературата са пълни с близки сюжети. Те все пак не са еднакви. В търсената (или нетърсената) близост има импулс на привличане, но и на отблъскване, затова запазват независимост в своята истинност. Истината, че всичко е спомен. Самата история няма фактологично битие, а само манипулиращо се безспир в спомнянето. Усещането на което и да е изкуство като завършено кореспондира с онази изначална нужда на ограничението. От страна на твореца и от страна на сътворителя отсреща.

 В едно едно интервю споделяте, че естетиката на хеви метъла, на грозното и тъмното е вид вдъхновение? Може ли да разкажете повече? Как резонира тази естетика в поезията, пирографията и самия живот?

Споделеното от мен в интервюто се отнасяше към метъл музиката в по-широките й стилови граници, не конкретно за heavy metal (лично аз предпочитам funeral doom, death, някои прояви на black metal, както и много други изпълнители от различни стилове). Предполагам, че много хора, които не се интересуват от тази музика, са склонни да поставят знак на равенство между тези понятия.

Като цяло за музиката и нейните вплитания в собственото ми творчество – поезия и пирография, бих казала, че присъства осезаемо, особено относно поезията. Защото намирам език във всичко. Възприемам го като фундаментално най-важната човешка проява. Той е конституиращата искра на хората. За мен не е под въпрос какво е било в началото – действието или словото. Словото е начало с много посоки. То сътворява ретроспективно това, което се предполага, че е било преди него. Като вид синестезия – всяка друга форма мога да я „преведа“ в словесна и всяка езикова конструкция може да говори със звук, картина, мирис и докосване. Понякога става насочено и обмислено, а друг път е случайно и изненадващо, но винаги е плодотворно като резултат. А за естетиката на грозното се е говорило, писало и създавало много – Розенкранц, Адорно, Сартр, Камю, Ортега-и-Гасет, Дюшан, Уорхол и т.н. Парадигмата на естетичното нараства постоянно и обема все повече от същността, която сме вложили на действителността чрез мисленето. Прекрасното и грозното не са статични категории и се определят взаимно. И като част от изкуството винаги са в ролята си на прожектори, насочени към търсената истина.

Думите могат да бъдат редактирани много пъти, докато дървото запомня всяко докосване на пирографа. Как се различава рисуването върху дърво от писането на поезия? Какво значение имат особеностите на материята?

Да, дървото като материал не позволява особена флуидност на изображението, но се опитвам да компенсирам със сблъсък на неподлежащи на смислово хомогенизиране образи, които създават напрежение, извикват въпросителна интонация на възприемането, спъват и дразнят окото, за да се замислим. И така по свой начин пак го превръщам в поезия. Но трудно се свиква с нагласата, че нямам гумичка за грешките. Това прави техниката по-бавна и трудна. И иска много тренировки, за да изкарам бледи следи на идеите си. Но предполагам с много дейности положението е сходно.

Има ли моменти, в които се сблъсквате с някакви граници – на техниката, възможностите или изразността на работата с дърво?

Постоянно се сблъсквам със собствените си граници. Но не бих се отказала от тези колизии. Сблъсквам се и с „характера“ на материала – дървото в случая. И понякога не си пасваме. Просто сме се изградили по различен начин. В тези случаи или аз надмогвам себе си, или дървото се „пречупва“. Ще ми се да кажа, че тези сблъсъци са все титанични, с драматични последици, но истината е друга – имам кутии с отложени битки, пълни с дървени предмети. Предполагам, че си чакаме правилния исторически контекст, за да се срещнем.

Реакциите на вашата публика, на по-близки или по-далечни хора, които се срещат с вашите стиховете и пирографии, влияят ли на тематиката или образите?

Опитвам се да постигам баланс между това да доизграждам себе си в една нужна като коректив или като кооператив среда, но и да запазя есенциалната за личността независимост. Надявам се да имам време и възможност да го постигна. По-добре се справям в това отношение в областта на поезията, отколкото в пирографирането. Засега.

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Интервю
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Христина Василева – Момичетата и историята

Камелия Щерева, пирография

 

 

Така се изпълни предреченото в Псалма:
Истината ще изникне из земята (Пс. 84:12)

– Аврелий Августин, Проповед 191

 

I Preludio
Кълвачът гради катедрала в небето
Отвесно нагоре
Кове удължава ствола
Високо камбаната носи
Далечен тътен от
Влизащия през заключени врати

В мартенските иди
Дрянът цъфна жълтозелен
Кълвачът прогони славеите

После снегът
Последван от грохотно размразяване
Отгоре изтръгна ледени късове
Разби на парчета
Разтресе первазите
Единствените удари отблизо които познаваш

В кристална капсула полира кълвача и дряна

II Песен за невъзможната свобода
В чий компютър цифровата клетка ще заключи, че
Дръзката гръд на Свободата, която води народа от
Неясния отпечатък в учебника от прогимназията е
Същата от блестящия триметров оригинал в Лувър –
На нарамилите пушки, вили, камъни от
Загражденията на Лъвов мост в мутренските 90-те в София
Толкова далечна на учениците днес, колкото
Босоногата Свобода от барикадите на Сена
Далечната от
Революцията
Далечната от
Декларацията
Далечната от
Конституцията с права само за активните граждани
Освободени корделиери, монтаняри, жирондинци, дантонисти, робеспиерци
Пеят революционни песни

Свободата е
Царство на бесните гилотини
Свободата е
Публична екзекуция на площада на революцията
Свободата е
Place de la Concorde
Свободата е
Мост на несъответствието между двата бряга
Свободата е
Между бреговете на монархията и републиката
Свободата е
Червен терор и якобинска диктатура
Свободата е

Liberté на Свободата
Égalité на Свободата
Fraternité на Свободата

***
Свободата е живот за едни и смърт за други –
Учителят по история е кратък –
Всеобщата свобода е възможна само в абстрактния идеал
Идеалът е идеал когато е за всички
Абсолютът е неабсолютен в егалитарното общество
Свободата като идеал за абсолютна утопия
Ние, ученици, живеем във време на идеализиран утилитаризъм

Свободно момичетата си разменят сърца и усмивки
Едната пише –
“Сигурно има места, където не е позволено да си изпращат сърца и усмивки”
Другата –
“Вече няма да приемам за признак на несвобода, това че намирам мисълта си за спорна”

***
Конкорд. Париж.
С 23-метровия древноегипетски обелиск, подарък от османския наместник, родом от Кавала
Мохамед Али паша
Създател на новата египетска армия –
Свободно си кима Мадлената в пробуждащия се град

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер с Житан в уста
Унесно крачи по Понт Нотр-Дам
Вятърът бръсне оголения й тил с
Отсеченото острие в Луиз Брукс стил

III Невъзможна балада за двете деви, чудодейно спасяващи брега
Съвършено разлистена розета от
Запад на най-високото в света за 200 години дърво божие –
Страсбургската катедрала
Розета-колело със заострени шипове
Разпаднало се преди да бъде прободена
Хранената от небесния гълъб Катерина

В чий компютър цифровият механизъм ще заключи, че
Силуетът с книга на изтънчената александрийка е същият
Силует с корона и бич на обезглавената дева
Чудотворно явил се на друго момиче 11 века по-късно
Тайно промъкнал се и извел от кошарата измършавялата Жана в
Орлеански доспехи

На изхода от Адриатика в посока заветния Северен бряг
14 дни и нощи безпаметно люшкани в
Александрийския апостолски кораб на Павел
Преобърнат накрая от фучащия евроклидон –
По-смразяващ от режещ черноморски вятър
Двете деви зъзнещи мокри
Най-сетне достигат брега

***
Тогава вейте се атлазени пелерини в ефира
Благоухайте на смирна, алой и касия
Прозрачни недосегаеми ликувайте
Редом с бербери, кабили, андалусци, араби, евреи, османци, маври, французи, пие-ноар
Насочвайте флотилиите бойни с непресъхващия извор на очите си
Носове на корабите им да бъдат главите ви изящни
Амвон на мачтите им – телата ви етерни
Тръбете фанфари Ерихонски, вейте на златния залез знамената
По черните чукари на Магреба събирайте се
За смъртта и свободата

***
Мъжките спасителни дрехи изправят Жана на кладата
В алжирския залив юлското слънце кърви
Истината прораства от телата на девите

Горе на високото от повторно рушената и повторно издигана Notre Dame d’Afrique
В чертог от слонова кост
Чекръкът на Катерина разпръсква привечерния аромат на жасмина упойва
Розетата на Жана в припадналата нощ тлее неземно
Тихо 18-19-годишните войнственоангелски спасяват брега

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер се мярка с цигара в уста
Токчета отекват по рю Сен-Дени
С безплътни крила вятърът чорли късата й коса
Смъртта е свободата на роба – рефренът гласи

IV Transitio
Учителят обучава дистанционно 18-19-годишните
Какво е да търсиш и намираш работа
Да се справяш с един разчетен и разчитащ свят
Не си ли щастлив пак да търсиш

Свободата в кутията на щастието
За истината като Истина дума не може да стане

Жално просвирват флейтите
Чучулиги на подивелия бряг на Лоара край
Славния нявга Орлеанс

Докато урокът тече
Момичетата се поздравяват с усмивки и сърца по инстаграм

***
Магнолия на свободата като цикламен рододендрон
Прецъфтял на парадния вход на бившата Правителствена –
Резервирана господарска болница с роял в атриума и зимна градина с
Обстойно обгрижвани редки видове и след отварянето й за простосмъртните наследници на режима
Неродена магнолия – опиянение от неслучилата се свобода на
Града, затворен в пандемията на безвремието –
Ще дочака ли заветното освобождение?!

(Refrain)
Сянката загърната в шлифер пуши цигара
Във Фонтана на невинните тайно вперила взор
Вятърът умиротворява късо подстриганата й коса
Осъден е робът на свобода

V Coda
Застанали един срещу друг на прострелия се хотелски прозорец
Пред нас тече златният мед на синуса
Под нас се изправя 270-метровата колона от вода
Старото море владее пролива
Могъщо бездънно
Сега сме самия бряг на бреговете

За пръв и последен път
Разсъблечени
In profundum deici
Един срещу друг
С Истината

***
Кълвачът гради
С всяко ново зарево
Нагоре в необята възнася
Камбана висока
От ствола лазурен на бора отеква
Отглас дълбок и далечен
От Теб който през заключени двери проникваш

Без шум
Без шепот

Небесен поток
Сияние от самото Сияние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Светла Караянева – Разред твърдокрили

Камелия Щерева, пирография

 

 

Книжарница

Все повече фентъзи,
галактически стопаджии,
хари потъровци.
Все повече horror –
Кинг, Кинг, Конг.
Още повече съвети –
за преуспяване, поумняване,
здравословно хранене,
вечна младост.
Политически далавери,
заговори, преврати.
Нови исторически прочити.
И един малък принц –
да опитоми всичко това.

 

William C. Williams

Скучно е
без кръстословици на прилепи,
а дъждът вече се е прибрал.
Сумрачна е мечтата,
но не търси маяк.
Както и дрозофилата –
вечност.

Пълни се
чашата на луната
и кръжат мушици.
Много истини
има във виното,
по една – за всеки.
Ще заспят лозите,
ще презимуват.
„Поезията не е извън нещата” –
казва любимият лекар.
Лягам си с него.

 

Черната царица

Една черна пешка преодоля всички полета
и бе коронясана. Все още потна и прашна,
тя приближи властно до черния цар.
Но той все така бе вторачев
в спомена за черната царица,
която белият офицер
свали на Б5 от пръв поглед.

 

Морфология на очакването

Вчера се върнах,
но ти беше заминал.
Ако знаех, щях да
Сега съм оставила всичко
и те чакам.
Пет минали времена
и сегашно, до което
така и не стигам.

 

Стара къща

Спи тишината
в ракли от орех.
Нощно слънце
в тавани резбовани,
над алафранги високомерни.
Времето дреме
в мрежи на паяк,
пали мангала, кипва джезвето.
Моите мили на миндерлъка
пият сърцето ми
глътка по глътка.
Влизам в албума
и пускам мандалото.

 

От

Отделя се тялото –
от теглото,
от мислите,
от годините.
Олекнала,
оглежда се душата:
”Откъде се познаваме?”

 

Кладенец

Надолу
се спуска гласът.
Окото е нямо.
Ведрото
загребва лицето ми.

 

Бог

има
но не е
Този

 

Разред твърдокрили

Четири бръмбара,
четиримата Бийтълс
в инсектариум с восъчни фигури.
Восъчна музика
слепва килийки от спомени,
жълта подводница
ни потапя във вчера.
Представи си
как бръмчеше светът,
бомбардиран от бръмбари.
Джон, Пол, Джордж, Ринго
с дъщеря ми на снимката
и всичко, от което се нуждаеш…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Рашко Марков – Кръвни кривини

Камелия Щерева, пирография

 

 

дали тя не е била твоето слънце

позволи на радостта си да излезе
да танцува вън с късмета си сама,
ако го има този партньор да изгризе
радостта й на място с прохладна зима,
и отново с нови същи сили
при теб да слезе
радвай се ако върнала се
е победена,
с болка в която може да изгрее
написаната й забрава от теб в поема,
но и помисли с нея кого ще се слее
от остарялото ти време в писма,
дали тя не е била твоето слънце
задълбочена в играта с проблема,
в отворена пропаст видя те и падна
колко дълго животи тя ще взема,
от теб неустоимата писалка хладна
нас може само така да ни има
поне докато за такива е гладна,
и радостта ще се допуска проходима

 

Тук и сега

тя е моя муза и винаги е тук
тази подарената ми блуза,
от приятел като спусък
отдалечена от руменината буза,
човекът от тук далече е и от сега,
но камък върху мене пуска
в съня, отлежал в белега,
и приятелството пак сега се спуска
отскача от тук встрани, ще бяга,
дали измъква се от летяща пушка
споменът който нощта отпуска,
но всъщност държи счупена тояга
ако не пусне я, отишъл си веднага,
с този прицел – е на мушка
история заформя и се пристяга,
въжето около голата ти гуша
тя става ластик и се разтяга,
не питай късно е да светне крушка
там където провиненият заляга
ТВОЯТА КАК ЗАПОЧВА
КОГО ПОСОЧВА
КЪДЕ НАСОЧВА
КАКВО Й ИМА В ПОЧВА
С ИМЕ ЛИ ТЕ ОЧАКВА
КАК ТЕ ОКАЧВА

стрели невзети
от огрялото ги слънце
в почва,
ли ще бъдат те приети
или от огъня,
заличаващ това у тях
което ги насочва, свети
към техния незабравим
светъл свят
в стихове се скрих,
нима ще се забрави
кой от къде започва,
ако счупени и отчасти
изгорели,
ли ще сме заровени
в своя почва,
като куп
неизстреляни
стрели,
нима собствената ни
земя заточва

 

***

какви са твоите тайни?
защо толкова се криеш?
колко от оставените крайни
състояния извървял си пеш?
къде потича мисълта ти?
с кого вървят сърца крилати
кога няма дори с кого да ядеш?
как в захвата на мълчание
среща себе си единствен
текстът без заглавие?

 

***

очите дадени са ни
за крадене без длани,
прибра ме професия
от изваден скъсан джоб,
ръката ми за две я носи
като е вътре с ножче,
и показалеца й провира се
в скъсаното и дълбае,
или се движи по острие
за което пръста се прие.

 

Далеч

далеч от хора недостойни
е погледът на ръцете пойни,
далеч е нужен допира
топъл студеното щом спира,
далеч побира се гнездото
лампата включена
и да не лежи длетото,
далеч, оформило сърцето
при липса не остава и лице,
далеч запомнено от очи любими
властта у хора цяла принадлежи им,
далеч от предишен притежател
премрежил ми значението приятел

 

„В следи човешки хванат“

обичам, когато натъквам се
на изгубени неща,
мога да срещна
забравен поглед
в разсипаната леща,
силует в нощта
походка познато пееща,
отминал е дъжда
вокалната си подготовка,
гласът който изпраща
сутрин топлата обувка,
от глезенът потича сладко
търсещо лицето ти както
изгубената леща, за око, а то
веднъж повярвало в спомена
в следи човешки хванат,
по пътя сред цветя описал
стихотворението с което е дишал.

 

кръвни кривини

колкото и кривото да я има
ако я искаш и липсите й загърби
зад гърба ми все нещо дими

не отвръщай поглед
не си ли виждал птицата
вътре в теб или е тя пред
далата на късо жица
всичко в света
на чувствата ще блъсна
обичам полета
както възглавница си
наемателката късна

ако отдалечи ни природа външна, – тя
ще бъде повече от неразбрана хармония,
като терзанията вътре в болния,
различните в страна без въображение
са лице намерило си отражение,
а една усмивка може да помогне
дума в изговарянето си е огънче
погледа от чакащи очи – лъскаво звънче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Николай Гумильов – Credo

Камелия Щерева, пирография

 

 

Слово

В оня ден, когато Бог склони се
над света със своето лице,
Слънцето от думите закри се,
думите рушиха градове.

И орелът не размахваше крилата,
до луната криха се звезди,
ако с розовите пламъци словата
се издигаха във висини.

За живота нисък – бе числото,
като за впрегаемия скот,
че оттенъкът на мисъл точно
се предава с умното число.

Патриархът стар, с ръка положил
и добро и зло под свой печат,
сам не смее към звука да сочи,
в пясъка с бастун число чертай.

Но забравили сме, че сияйно
сред беди е Словото едно
и в Евангелие от Йоана
казано е – Словото е Бог.

Ние му поставихме преграда,
сред огради бедни то живя.
И като пчелите в кошер празен
лошо дъхат мъртвите слова.

1921

 

Христос

Той върви по път елмазен
из градини край брега,
хора влагат труд напразен,
земни търсят те блага.

“О, пастири и рибари!
Вас завинаги зова,
да опазим други нрави,
в други мрежи за слова.

По-добра, нали, от овча
е човешката душа?
Вий, небесни сте търговци,
не поставяйте цена!

Не е къща в Галилея
ваша плата за труда –
Раят светъл розовее,
с ярка розова звезда.

Слънце в апогея ляга,
сякаш края предвеща,
ще отиде Син със радост
в Дом на Нежния Баща“.

Не измъчва този избор
а пленява с чудеса!?
И вървят рибар, пастирът
след Търсач на Небеса.

1910 г.

 

Вечно

На дните в коридора тлея
дори небето ме гнети,
към века гледам, миг живея
и чакам Съботните дни

и края на тревоги, на победи,
на грешки в сляпата душа…
О, ден, побързай, да прогледна,
прозрял за странните неща!

Душата в друга ще превърна,
дразнители ще доловя.
Към слънце, славейки, ще тръгна,
от червея ще излетя.

И този, който с мен вървял е
сред гръм и кротка тишина,
жесток към моите наслади,
прощавал моята вина,

кой учи да мълча, упорствам
и древна мъдрост да ценя,
ще пусне пръчката и просто
ще каже:“стигнахме, ела“.

1912 г .

 

Потомците на Каин

Не ни излъга той, с дух строг – печален,
взел името на утринна звезда,
и каза: „Вий опитайте плода –
за боговете няма висша казън“.

За юношите – пътища свободни,
за старци – без забрана плодове,
девойките – с небесни дарове,
с конете белоснежни еднороги.

Ала защо превити сме от труд,
за нас не спомня сякаш никой тук,
съзнали изкушение ужасно,

щом най-случайно някоя ръка
две пръчки, две тревички, стръка два
съедини за миг кръстообразно.

26.11.1909 г.

 

Credo

Не зная аз отгде пристигам…
Къде отивам, аз не знам,
кога във моята градина
ще блесна като ярък плам.

Кога със хубост ще съм пълен,
кога – наситен с аромат,
кога в покоя ще потъне
душа без грижи и тъга.

Но аз живея, танц на сенки
в предсмъртен час на болен ден,
изпълнен с тайнствени моменти,
с чаровен пламък осветен.

В света за мен е всичко ясно –
и нощен мрак, и слънчев пек,
в ефира величав, прекрасен –
гальовният планетен ек.

Не търся знание на болен –
отгде пристигам, за къде.
Аз знам, светкавиците волни
целуват звездни светове,

аз знам, че песни са звънели
пред трона чист на красота,
кога явило се видение –
на сплетени свети цветя.

Сърце горещо вярва в чудо,
прониквам във небесна шир,
навред пространствата отбулвам
и ги зареждам с моя мир.

Завинаги, все жив, всесилен,
залюбил чудна красота.
Ще засияй дъгата дивна
над царствената пустота.

1903 – до октомври 1905

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Никола Галчев – Ще дойде ден

Камелия Щерева, пирография

 

 

***

1.

– Сигурен съм, че това лице
не е истинското ти лице.
Сигурен съм, че това е маска,
под която криеш истинското си лице –
прошепна той
на току-що пробудилия се в сумрачно,
подземно помещение субект,
завързан здраво със сизал
за стар олющен стол. –
Даже ми се струва,
всъщност съм направо убеден,
че ти не си човек,
че не на нашата планета ти си се родил.
Просто няма как изот утроба на човешка майка
ти да си дошъл.
Твоите очи.
Именно очите те издават.
Те не са
очи от този свят.

2.

Когато някой е натъпкал своя гнусен,
попивал пот чорап в устата ти,
можеш да говориш
единствено с вокали и вокални съчетания.
Именно така говореше
току-що пробудилият се субект
(уа, ъ, о, уеиа и прочие),
но той не му обърна
никакво внимание,
просто продължи да му приказва,
правейки се, че не го е чул:
– Питам се какво си всъщност.
Може би напомнящо влечуго същество
или пък някакъв инсектоид,
скрил се под, признавам,
убедителна човешка маска.
Питам се какво ли ще открия,
когато с този нож в ръката си сваля
убедителната ти… човешка… маска…
Тридесет и осем сини пръста се протягат изот газовия ѝ котлон и бързо се заплитат в нейните къдрици

– Искаше ни се да ги погалим само
бяха с толкова невероятна красота
– Пък сега са само неприятна миризма
мили боже как смърди на изгоряло
– Позволи ни да докоснем твойто тяло
сладострастно да ти поомачкаме гръдта
удоволствено да щипнем твоите бедра
в тебе като фалоси да влезем сластно
– Да бе да ще бъде доста ненормално
ако позволя на вас да сторите това
та нали ще пламна кат’ сибирската гора
що ми е на мен доволство сексуално
щом като ще бъде толкова фатално
– ’Щото най-възвишена е сексуалността
водеща директно към ръцете на Смъртта

 

***

Веднъж на мен гадател рече:
„Окаяник ще бъдеш вечен!
Вземи изпий бокал с отрова –
съдбата надхитри, човече!“

Не пожелах да отговоря,
обаче нещо ей такова
от него ден си казвам вече:
„Едничка противоотрова

на злата участ е животът!“

 

***

Забелязвам твоето протягане
отпор противодействащо на силите
вцепеняващи мускулатурата
Протягайки се ти повдигаш си неволно дрехата
предназначена да забулва в тайна
сладострастното обгръщащо на частите
пораждащи у мен погнуса

Непреднамереното му оголване
започва да събужда из телесността ми
сексуалната забрава за запълващото
задължителна за случване на съблазняването

Съзерцавам вертикализацията на омфала ти
предизвикваща копнеж за съединяване
с изменението му в идеална права
свързваща Земята и Луната
като атоми на еротична молекула
танцуваща около слънчевия пламък
в ритъм с музиката на всемира

 

***

ще дойде ден
когато няма да успееш да отвориш очи
но ще видиш своето тяло
лишено от живителното ти присъствие
в неговата плът

питам се какво ли ще си кажеш в този миг
виждайки го да лежи
безжизнено в леглото си
ще поискаш ли отново
да се съединиш с плътта му
с неговата
вечно гладна
вечно жадна
и отделяща нечистотии плът

ще те разбера
ако решиш да се разкараш
ако пожелаеш да не влизаш повече в човешкото си тяло
в крайна сметка
за какво ти е това месо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Надежда Иванова – Тоя див страх да

 

Прераждане

На Е. Е. Къмингс

Аз съм познавала
преди да заплетеш
в косите ми
живота в скоби
и течащата вода
с цвят на лале,
преди да рухнат
градове и граждани
и земя. и слънце. и луна
а те надали ще рухнат
(безпомощно загинат)
преди да се (за)познаем
отново

 

Петъка плаках във влака
и измих всички прозорци,
изчистих мръсния под,
направих седалките меки
и извиках с писък готов:
„Къде любов? Къде свобода?
Към самотата!“
И скочих пред вратите,
втурнах се да бягам,
без посока, без компас,
по-далеч, по-далече ще бягам.
Хоризонтът пред мен
мени си лицата,
петите ми изяжда чистия влак.
Защо ме преследваш?
Махни се!
Чистия влак се усмихва.
Спирам на новата спирка
Уморена съм вече и петъка
плаках във влака за тебе.
На гарата, където те
чаках, ти така и не дойде.

 

Грях ще е, приятелю,
да си се качил на сцената
и да не танцуваш.

Раждаме се,
ходим,
после творим.
С размаха на 60 секунди
миглите поглъщат
земната любов.
60 стръка зелена трева,
разпиляла се между пръстите.
60 устни, шепнещи тайна.
60 думи в мълчание.
60 мълнии удрят стар селски
покрив и разпиляват керемидите.
60 секунди огнен апокалипсис.
Ходим,
творим,
после се раждаме.
От земната любов.
Потанцувай, приятелю,
сцената е твоя.

Поне 60 секунди.

 

Аз любов не съм видяла,
но все гледам хоризонта,
моряк съм (без море) и
със стъпки полетата раздирам.
Любов за мене има,
ала във морето.
Морето е далеч,
а аз полетата раздирам
все е едно, че са вълни.
Какво раздирам?
Полета. Хоризонтът се мени.
Без море.
Без очи.
(ала любов за мене има)

 

Защо замъгляваш сетивата ми?

Ето те пред мен,
никога не стигаш.
На един пръст
разстояние си.
Всякога непълна
и никога моя.

Ето ме пред теб,
любима.
Само пръст разстояние
ни дели.
Пристъпвам,
с малки крачки
ще те стигна.
Близо съм, любима.
Само една целувка
разстояние ни дели.
Но ти изчезваш
като дим.

Защо замъгляваш сетивата ми?

 

Колко време ще те чакам?

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
ще изгреба с шепи
всички океани и морета
и на теб ще ги подаря.

Ако секундите
падат на паважа
като дъждовни капки,
само при теб ще вали
и ще мога да те чакам

вечно.

 

Везувий

Дар си ти небесен,
на земята син,
извор на наслада
и разкош,
нечовек, небог.
Масивен. Висок.
Блага ли носиш?
Защита, ведрина?
Обич, топлина?
Планина.
Аз в твоите поли –
цвете, погрешка
посадено.
Твое съм дете,
аз съм чистата любов.
И най-крехкото стъкло.
Опасен си за мене.
Масивен. Висок.
Нечовек. Небог.

Изригваш.
Всеки път умирам.

 

Прибрах се,

съблякох деня
и го закачих
в гардероба,
събух отговорностите
и ги поставих
до вратата,
откопчах мислите
и ги хвърлих
на фотьойла,

останах само
поезия.

 

Косата ми е скрила
мъгляв спомен за теб.
Как я разрошваш,
как я галиш,
как я прегръщаш,
как я желаеш.
Не зная защо,
навярно сте имали обич;
като птиче гнездо
заплел си се в нея.
Сега ме пита къде си
и защо не я
обичаш вече.

Какво да ù отговоря?

 

Тоя див страх да
пристъпиш към лъва,
да се стъписаш,
задето погледнал
си го във очите –
а там огън и кехлибар
горят,
тоя див страх
в трептящото мълчание,
в лепкавата мисъл,
дето по темето се стича,
тоя див страх
в очите на лъва
да видиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марко Видал – Стига сте парадирали бе, педераси

Един първи май

Часът е седем сутринта. Първи май. Май би трябвало да съм вкъщи, да си почивам и да отида по-късно на шествието по повод деня на труда заедно с онази смешна тълпа носталгични сталинисти. Или пък не.

В трамвая съм. Момиче разговаря с жена, която прилича на испанка, на правилен испански език, но със силен славянски акцент. Те са достатъчно близо до мен, за да мога да разбера, че разговарят на майчиния ми език, но и достатъчно далече, за да не мога да схвана нито дума от разговора им.

По-близо до мен стои мъж на средна възраст. Типичен български чичка, дето говори много твърдо, с белези по лицето, които показват колко суров е бил животът в България през 90-те. Той говори с друг мъж седнал до него и му казва а бе испанските цигани нямат нищо общо с българските цигани…

Часът е седем и (работният) ден тепърва започва. Първи май е.

01.05.2017
София

Андалусия

Над раменете на 40 мъже една платформа
С огромни свещи златни скъпоценни платове
Фигурката на една дева танцуваща в ритъма
На тътнещите барабани в полумрака
Маршов оркестър възпяващ девствеността й
Вали ли не вали ли това няма значение
Улиците изпълнени вярващите и набожните дебнат
Люлеещото се кандило носено от група хора
Подредени като войници покрити с островърхи качулки
Бръмченето на барабана припева на тромпета и
Тамяна омайват присъстващите застанали отстрани
Благочестиви провинциални педалчета облекли девата
С драгоценни одежди се разчувстват и плачат когато я
Видят да се разхожда покрай тях

Великден е

Стихотворения за едно мексиканско момче

1.

На Борис

Едно набожно педалче
Възпяващо черната дева
Подаващо горделиво гъза си
Едно набожно педалче
Крещи вътре
В мен

2.

На Йордан

Едно набожно мексиканско момче
Надменно показващо броеницата
На черната дева от Гуадалупе
Иска да му духам
Но нещо го притеснява
Отдръпва се
И не си го вади
Обаче го усещам така твърд и искащ вниманието ми
Казвам му
А бе и аз имам една черна дева тука
Между краката ми
Защо не съблечеш нея и я погалиш леко
Сега

3.

На Любомир

Едно набожно мексиканско бяло момче
С поглед прелъстен и очарователен
Безумни тъмни зеници предизвикващи
Директно сваляне на гащите ми
Черната дева на броеницата му ме поглежда
Внимателно в мрака

4.

На Даниел

Едно набожно мексиканско бяло очарователно момче
С кур зовящ всички ненабожни педалчета
Да приемат християнството вътре в себе си
И да бъдат ебани дълго през нощта докато
Се молят на черната дева и изпросват кур
Да бъде до тях

Стига сте парадирали бе, педераси

Писна ми да чувам хора да се оплакват
че гейовете парадирали.
Нима останалите не парадират?
Батките парадират
с маймунските си физиономии и
бръснатите си глави.
Наглите мутри парадират с
нахалството си.
Олигофрените парадират с
лудостта си.
Кифлите парадират
със силиконови цици
устни скъпи рокли.
Сърдитите лелки от държавната администрация
парадират с
грубата си и кисела физиономия.
ПатрЕотите и те парадират
докато размахват българското знаме
в името на омразата.

В ерата на джендър манията и на глобалното оглупяване се оказва,
че най-големия проблем на България бил
че има прекалено много педали
и на всичкото отгоре парадират с гордостта си.

Нека всеки парадира с гордостта да бъде
себе си.

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

Силяна Щилянова – Убий любимите си

Камелия Щерева, пирография

 

 

Стъклени облаци

Блъскам се в стъклени облаци,
изтъкани от пагубна страст.
Посивели от мъчен раздор,
прегорели от сляпа тъга,
по-случайни от всякога…

Аз се бия със тях-пребледнял и уплашен,
те от своя страна ми отказват победа
и започват така-с тихи стъпки към мен да прииждат,
хващат ме за ръка
към двубой ме приканват!
Аз ги гледам едва, мисля това ще е края,
а насреща жена, спуска свойте длани към мене.

Аз уплашен стоя,
разпилян и разнищен.
Казвам това е смъртта, няма що да е друго…
и притискам ръце към очите си тъмни,
ех, проклета съдба и за мене време намери…
Нищо, аз я разбирам, щом е решила така.

Изведнъж по случайност поглеждам,
всички облаци от стъкла
разпилени се влачат по пода,
а Онази жена, с боси крака
е приседнала тихо до мене…
Ех, сгрешил съм съдба,
явно пак за мен си нямала време!

 

Оазис

В душата ми-пустинния оазис,
възкръсва с грохот
умряло, стъпкано кокиче.
Изправя се пред слепотата на сълзите си,
изтрива ги от себе си и казва им:
-Летете!
Внезапно те магически проглеждат
и с бързи стъпки се оттеглят
от мокрото кокиче и оазиса…
Кокичето бълнува пламъци
и в тази какафония
оазисът превръща се в ирония,
и сгромолясва се върху сърцето ми-като изтънчена пясъчна кула.
Едва не задуши кокичето
и неговите пламъци…
Тогава се просегнах към душата си-извадих я без много да му мисля
и пъргаво я хвърлих на кокичето,
а то веднага се събуди, тъй стреснато
от пясъчните кули.
Огледа ме със плахо любопитство,
усмивката му бе изпълнена с надежда.
Помислих си-възкръсването е свещено
и гледах как пое душата ми, до болка приказно и тленно!

 

Убий любимите си (Kill your darlings)

Аз съм поет със ново видение,
ново видение за любовта.
Във празничната ти душа намирам приказки
за детската невинност и незряла красота.

А може би такъв си трябва и до днес да бъда-мъничък поет,
да сътворявам аз пейзажи с топъл лед.
Усмивката ти е мънисто,
изгубило се някъде едва,
измежду две красиви, но неразцъфнали цветя…
А те са влюбени,
тъй ловко
им кипят душите ,сред лунната изящна красота.

И новото видение не чака,
озарява ме,
във вечер синя и добра,
че любовта е празнична отрова
и често името и бъркам със това на Лудостта
Убий любимите си, казва.
Видение е само Любовта!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138