Яна Букова – Конникът

 

Неподвижната Земя

На Неподвижната Земя спокойно се живее
(а някои казват дори – безнадеждно),
защото слънцето тук не залязва
и нямат прилив и отлив моретата,
и сенките показват вечно пладне,
и някои казват, че сме в Ада,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е интересно
да наблюдаваш как се борят птиците
без успех със земното притегляне
и се задъхват във водата рибите,
и никога не се отронват капките,
и някои казват, че е наказание,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е малко скучно
– откакто я създаде Галилей
в деня, когато се отрече,
не може нищо вече да се случи.
И ако за нещастие заспиш,
веднага бъдещето си насън познаваш.
И някои казват – кошмари,
а други предпочитат
да не говорят за това.

[1986]

 

Конникът

Спокоен и навярно уморен
клепачи конникът притваря.
Зад тях навярно слънцето догоря
и си отива още някой ден
на още някое си лято в края.

А за досадата от вечността,
дори да си помисли е досадно
– времето протича твърде равно,
забавено е сниман този свят
и е монтиран после безобразно.

Ръката си, създадена за сеч,
прозявайки се, слага пред устата.
И само по гравюрите познати
ще се досетиш, че с изваден меч
ще броди този конник по земята.

Но дотогава – вечността.
Лениво вечерта се спуска.
И скуката не го напуска –
колко часове до сутринта,
колко много време до закуска.

[1987]

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Михаела Ангелова – Времето е мъж

 

бог

аз спомням си тръгнах към тебе;
във влака смърдеше на фас и на киша.
лютиброд минах, през моста, през вадите,
на гара лакатник тропах със крак
и пътя се виеше много далече,
а нямах търпение да сляза от влака…
в илиянци вече усещах дъха ти –
тежък, цигарен, замесен със спирт,
как носиш в очите си бог на безсмъртие,
дърпаше релсите, режеше пътя,
към тебе затичах в гонитба със времето
и именно там завъртя се часовника:

стоп.
наобратно –
релси,
дъхът ти,
лакатник и вадите,
фасове, киша,
не тръгнах към тебе
и нищо не помня.

вселенския страх го усетих на гарата –
там, дето бях, а пък после ме нямаше –
уплаха я стисна за гушата (с право)
и спря със измама рождение на бог.
черната дупка отворихме с тебе,
дето ще глътне и време, и все,
дето затрива вселената, сетне
ражда един и единствений бог –
дето е всичко и нищо, навсякъде,
дето се ражда веднъж, или никога,
дето сатурн прокълна в нерождение,
дето спаси и вселена, и все.
„за добро“ си помислих, а как ми се искаше
пак да те видя… и пак.. че и пак!
живота със фас изкован е във киша
и редно не беше да раждаме мрак.

 

Сънувах

Октомври сънувах…
е, име не помня,
но ето ти друго –
с очи изпод вежди
поглежда
премрежено
(не мен, а друг,
или другаде…
нещо!)
и смешно
прихлопват се
тежките клепки
напразно будували
нощ подир нощ.
Искат да паднат –
ранени войници
в паницата супа
от час недокосната.
Лека усмивка
(насмешка ли,
нещо…)
помръдва по устните
силно подути
от страстни целувки,
от хапещи зъби
(съвсем по неволя).
Не моли, а казва:
„Умирам да пуша!“
досущ и по детски
намръщено гледа,
оглежда по масата,
пали цигара,
затваря очи
и аз се
събуждам.

 

Смърт

Усещам миризмата ти –
смърдиш
на прогнили
умиращи органи,
рани отворени,
кръв
от порязана грешно ръка.
Смрад металическа!
Дъх на мухлясал
от времето хляб.

Сядаш на масата
посред нощите
и мляскаш, въздишайки,
хляб и салам.
Колко те мразех
посред нощите
и лягах с познатото
чувство за гадене.
От теб ми се гадеше!
Ти ми засядаше
някъде в гърлото;
тебе повръщах
и твоите нощни
пиянски въздишки.

Пушиш цигари
(мизерно направени)
Ох, тая смрад!
Тая смрад
на мухлясало
мъртво
месо!
Все е вчерашно
и все е прогнило,
и все ми се гадеше
от твоята смърт.

 

Мръсна свиня

„Знаеш ми мярката“
казва ми тъпо
и аз му наливам
дотам и не повече.
„Мръсня свиня“
със яд премълчавам,
после доливам
и пръст лимонада.
Сядам до него
и той ми разказва
за хиледен път
позната история.
Аз му се смея,
но там – между зъбите
се е заклещило
„Мръсна свиня“

 

Не храни, майко

Майка ме хранеше
още от малка
с думи сладникави,
лесни за гълтане.
Закуската правеше
толкова вкусна
и сплащаше дрехите
толкоз прилежно.
Тя се стараеше –
тук си признавам
и беше ми лесно –
тук също признавам,
но някак със времето
хапките ставаха
твърди на камък,
закуската ставаше
някак си постна,
понякога даже
закуска и нямаше.
Думите станаха
горчиви и кисели,
а моите дрехи
лежаха на пода.

Станах голяма,
реших да направя
на майка закуска,
а може би даже
да сплащам и дрехите…
малко се мина
и аз осъзнах,
че е толкова трудно
да правиш закуска,
да сплащаш прилежно,
да гълташ горчивото.
Ех, мила майчице,
голяма съм, питам –
защо си ме хранила?

 

Левче на стотинки, прана семка и свободно място в джоба

Имах
левче на стотинки,
прана семка
и
свободно
място в джоба.

В нощния ми унес
звънна номер.
Скрит.
И пита:
„Искаш ли
да ги смениш
за временна,
но сладка
свобода?“

Затворих телефона.

Дали от младостта,
или от времето,
или от нещо древно,
изначално,
родило се от
мрак
и
светлина,
преследвам
временна,
но сладка
свобода.
За нея знаят
всички сетива,
намирала съм я
и в кратък звук,
и в силуета крив
на нощна птица,
обаче най се чувства
в
присъствието
на проста липса.
Една свещена
простота,
открила
свободата
в липсата
на кратък звук,
дори на нощни силуети.

Затворих телефона.

Нощта
ми липсва
като спомен,
но спомням си
на сутринта,
когато избледняваше
небесната чернилка,
когато чу се
кратък звук
и видях
силует на нощна птица,
разбрах,
че евтина е
временната свобода –
смених я
за изпрана семка,
левче на стотинки
и
свободно
място в джоба.

 

Времето е мъж

Времето е златната стотинка
на аристократ с бастун –
старикът, дето пише нощем
в кабинета си.
В себе си държи часовник,
мери
стотните и още –
аутопсия под лупа на умрелите.
Времето се реже с меч,
човече, изкован ковчег
от женско неприсъствие –
мъст издрала дървесината
на днескашната
маска на безсилие.
И ето – днес
мъстиш за нечие умиране,
но не! Смъртта изисква секс,
а после кърмиш
старик умиращ в думите
на ненаписано от него Вчера.
И ето – той е в кабинета си
с бастун опрян о дървесината
и пише думи в саждите:
“Времето е мъж,
жена не се е още раждала.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кирил Василев – Битка в небесата за спасението на една душа

 

Владимир Сабоурин: Отдавна искам да проведем този разговор като естествено продължение на много други през годините и течащи в момента. Няма как да не започнем с равносметка на 90-те, времето, което ни формира като автори. Вече е в ход война на интерпретациите за наследството на това десетилетие, което очевидно е ключово за упражняването на символна власт над настоящето и бъдещето на литературното поле. Твоите ’90?

Кирил Василев: През 1989 г. бях на 18 години. Мисля, че е изключителен исторически шанс да си млад и да преживееш радикални, но ненасилствени политически, социални, културни и икономически промени. В този смисъл нашето поколение би трябвало да е безкрайно благодарно на съдбата. Ние получихме възможност едновременно да станем автори на собствения си живот и на социалната структура, в която той щеше да се реализира. Друг е въпросът как се възползвахме от тази възможност. Днешните млади също имат свободата на индивидуалния избор, само че в рамките на една социална структура, която вече е установена. Това е фундаментална разлика. Усещането за свобода, която имах през ранните 90-те, не може въобще да се обясни днес. Свободата като единство на истина, справедливост, солидарност и индивидуално щастие беше осезаема възможност. Сигурно звучи наивно или високопарно, но за мен това е сърцевинен опит, от който се ражда всяко същинско политическо и социално усилие. Този опит не бива да се бърка с философските и политически доктрини за свободата, колкото и възвишени да изглеждат те. Най-голямото поражение на нашето общество е, че в един момент реши, че този опит от ранните 90-те е бил лъжа. Това повтарят до втръсване циниците и от ляво и от дясно. Аз съм категоричен противник на този цинизъм. Ако днешното ни общество е твърде далеч от този опит за свободата, това е, защото допуснахме сериозни грешки. Отговорността е на всички, които са участвали и участват в създаването му със своите морални, професионални и политически избори; от политиците, бизнесмените, университетските преподаватели, писателите… до последния безработен в най-забутаната община. На първите свободни избори по-голямата част от българското общество избра БКП и това предопредели всичко по-нататък. Комунистическата партия не рухна, а мимикрира и не позволи появата на същинска лява партия у нас. Големите престъпления на комунистическия режим като „Възродителния процес“ не бяха осъдени, а партийната върхушка и шефовете на репресивния апарат не бяха отстранени от политическия и икономически живот на страната. Антикомунистическата опозиция не намери сили да се справи с мимикриралите комунисти по друг начин, освен като заимства част от техните методи – създаване на синя олигархия, контрол над съдебната система, създаване на свои банкери и т.н. СДС извърши важни реформи по време на управлението на Костов, но не можа да предложи и наложи алтернативен начин да се прави политика в България. Това е най-големият им провал, а не приватизацията, или неуспеха на съдебната реформа. Но битката не е приключила и няма да приключи. Тя не е приключила и в най-проспериращите демокрации, защото този опит за свободата, който гражданите в различните общества са придобили в различно време и условия, не оставя никой честен човек на мира. Лъжа е, че сме се излъгали в надеждите си, лъжа е, че сме обречени, лъжа е, че няма друг шанс и възможност. Излъгахме се само в представата за самите себе си, надценихме способностите и решимостта си да създадем това желано общество. Но способностите се развиват и култивират, ако има воля за това. Понякога този процес може да отнеме много години. Забравим ли обаче опита за свободата от ранните 90-те, тогава наистина сме свършени. Всеки, който си мисли, че индивидуалното щастие е възможно без истина, справедливост и солидарност е пълен глупак или е откровен злодей.

В. С.: Ти дебютира през 2004 с поетическа книга, която, твърде необичайно за дебют, работеше в жанра на поемата. Дебютът ти бе определен тогава като „малко късен” спрямо постмодернисткия мейнстрийм и със сигурност прекалено висок естетически и жанрово. Продължаваш ли да вярваш в поемата като ултимативния, контрафактически, контраконтекстуален поетически залог?

К. В.: Да, но в един особен смисъл. Не съм литературен историк и теоретик, но мисля, че поемата е модерно изобретение. Тя е опит да се съвместят лириката, епоса и драмата по един противоречив и затова фрагментарен начин, т.е поемата е жанров микс. Тя е границата на модерния субективизъм, защото свидетелства за неговия желан разпад. С времето започнах да възприемам поемата не просто като жанр, или микс от жанрове, а като екзистенциален проект. Всеки от великите поети на модерността е автор на една поема, която пише през целия си живот. Пише не е точната дума, защото поетът по-скоро се стреми да умре в тази поема и така да се надживее в нея. Понякога той я въплъщава в поеми в тесния смисъл на думата, а понякога в кратки стихотворения. Уолт Уитмън и Емили Дикинсън са образцови примери в това отношение. Уитмън има безкрайно дълги поеми, а Емили Дикинсън пише съвсем кратки стихотворения, но и двамата създават и се надживяват в животи-поеми или в поеми-животи. Тези поеми не са просто сборът от всички създадени от тях стихотворения, а са онзи безкраен и противоречив Аз, в който поетът е умрял или се е надживял, и чиито изгубени писма са отделните стихотворения. Тази Аз е едновременно личен и надличен и затова досегът с него освобождава, както от тиранията на безличното, така и от тиранията на личното. Това е усещането за себенадмогване, което получаваме, четейки някой от великите поети. За да можем да преценим качествата на един поет трябва да го четем в цялост, а това означава след смъртта му. Има поети, които са автори на гениални стихотворения, но не са истински велики поети, защото не успяват да се умъртвят в надличния Аз на поемата. За да се случи това, е важно също поетът да живее дълго, да изчерпи опита на всички възрасти. Качествата на едно или друго стихотворение не са най-важното. Важен е мащабът, силата и остротата на визията зад тях. В това отношение поезията на Фернандо Песоа е образцова. Неговата сила не е в отделните стихотворения, нито в идеята за хетеронимите, а в мащаба на цялото; в пълното изразходване на себе си в тези стихотворения, което е и форма на освобождаване от себе си и на себенадмогване.

В. С.: За разлика от определящата част от литературния истаблишмънт, чийто генезис е в по-голяма или по-малка степен университетско-академичен, ти си преминал през реалните сфери на голяма медия, общински отдел за култура, НПО, тежка държавна институция в сферата на изобразителното изкуство. Би ли разказал за този свой опит?

К. В.: Отскоро аз също работя на трудов договор в университет, но е вярно, че като човек и поет съм формиран извън него. Това беше важен опит за мен, защото ме сблъска със собствените ми граници. Дадох си сметка какво мога, какво не мога и какво не искам. Видях различните форми на корупция в бизнеса, в неправителствения сектор и в държавните културни институции. Научих се да не бързам с моралните присъди. В бизнеса, който е свързан с местния пазар, корупцията в държавната и местната власти просто не дава шанс дори на тези, които не искат да участват в тези процеси, защото в противен случай ще фалират. Това не е просто личен проблем, защото от него зависи и прехраната на много други хора, служители и работници. Как би трябвало да постъпи един бизнесмен в такава ситуация? Ако попита работниците си, дали те биха му казали да не дава подкуп на местните дерибеи, за да може да реализира определен проект? Същевременно, давайки подкуп, той става зависим и се налага да прави все повече компромиси. Невъзможна ситуация. Десните политици и интелектуалци не проявиха никакво разбиране към тези дребни и средни бизнесмени. Те ги осъждаха с лека ръка, без да могат да им предложат помощ срещу местните дерибеи. В медиите също наблюдавах нещо подобно. Дори в най-корумпираните медии работят журналисти, които полагат неимоверни усилия, въпреки натиска на собствениците, да спазват някакви професионални и морални стандарти. Те също са поставени пред невъзможен избор. Ако откажат да правят компромиси, ще бъдат уволнени. Независими медии почти няма, така че те нямат алтернатива. Трябва да се откажат от професията, в която са инвестирали години усилия, а ако тези хора напуснат професията, корупцията в медиите ще победи окончателно. Работата в медиите ме научи да не се доверявам на отделна медия, а на един или друг журналист, който се опитва да запази, въпреки всичко смисъла на професията. В неправителствения сектор видях друг тип корупция. Това е безумието на проектното финансиране, което не е предназначено да реши даден проблем, а да удовлетвори определени формални критерии, които са разработени някъде много далеч от мястото на проблема. Там се запознах с хора, които живееха охолно с пари от консултации за писане на такива проекти, защото бяха станали проектни виртуози. Но се запознах и с хора, които бяха създали неправителствени организации за подпомагане на хора с различни нужди, работейки без никакво заплащане, мотивирани от това, че самите те имаха такъв близък.

През цялото това време наблюдавах отстрани академичния живот и си дадох сметка, че завишеният социален статус на интелектуалците и хуманитариите през 90-те е инерция от времената на комунизма, когато този статус беше компенсация за липсата на интелектуална свобода. Днес интелектуалците и академичните кадри в областа на хуманитаристиката имат интелектуална свобода, но нямат висок социален статус и това е нормалната ситуация. Тя е може би заслужена. През ХХ в. много от тях в България и по света участваха в създаването (или подкрепяха) най-чудовищните политически режими, появявали се някога в историята на човечеството. Вероятно днес изкупваме тази вина. Когато започна отварянето на досиетата в България се оказа, че много от тези, които като млад смятах за интелектуални и морални образци са били доносници, най-често от кариеристични подбуди. Оказа се, че знананието, интилектуалните способности, добрите обноски и умелото говерене не са достатъчни, за да бъде един човек морално и интелуктуално устойчив. Разбира се основната причина за ниския социален статус на интелектуалците и хуманитариите е в типа общество, което постепенно се създаде и у нас. В технологизираното общество на виртуалния капитализъм няма място за хуманитаристика, особено когато самата хуманитаристика в лицето на някои от най-значимите си имена обяви края на човека. Технократите са напълно съгласни с този извод, но изхождайки от различни предпоставки и формулирайки различни очаквания. За тях краят на човека не е извоюване на нова форма на свобода, а е капитулация пред научната рационалност и възможността да се управляват безкрайни процеси на символна трансформация.

В. С.: Макар през 90-те да съжителствахме в общото поле – по онова време стимулиращо – на в. „Литературен вестник”, аз се срещнах фронтално с поезията ти чак при втората ти книга Липсващи страници (2010). Как изглежда отвътре пътят, извървян от Три поеми (2004), контрафорсно свързани с 90-те, до пословичната втора книга (която лично за мен поставя началото на нова епоха в съвременната българска поезия)?

К. В.: Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. След първата книга ми се струваше, че повече няма да напиша нищо, но ето че постепенно се оформи втора книга. Първата книга имаше ясна триделна структура от идентични по форма поеми. Втората беше предизвикателство, защото трябваше да оформя цяло от различни по големина и форма стихотворения. Темите и гледната точка ми се струва, че преляха във втората, но тонът в някои от стихотворенията стана доста по-саркастичен, а образите още по-гротескови. В първата книга поемите бяха съставени от сравнително кратки части. Между частите, както и между отделните строфи и стихове имаше много празни смислови и сюжетни звена. Във втората книга също има такива поеми, но и дълги и монотонни стихотворения, в които има силно вътрешно напластяване на образи и понятия. В тях се отпивах да разгърна една продължителна и равна музикална линия. Бях повлиян от есетата на Бродски, които настървено четях по това време, и идеята му за монотонността на времето, която трябва да се отрази във формата на стихотворението. Другото ново бяха опитите в различни стихотворения да свързвам конкретна делнична ситуация или обикновен предмет с определена етическа, философска и религиозна проблематика. Същевременно исках да избягам от предварително изградена концепция за отделните стихотворения и за книгата като цяло. За мен всяко стихотворение, а и всяка поетическа книга би трябвало да е нещо като битка в небесата за спасението на една душа. Истинските битки нямат предизвестен край. Не ме притеснява провалът в стихотворението. Притеснява ме дали е имало същинска битка, до пълно изтощение.

В. С.: След Липсващи страници имах привилегията да прочета в ръкопис твоята дисертация „Отвъд теизма и атеизма. Религията в постметафизична перспектива” (2013) с научен ръководител проф. Владимир Градев. Едно от ключовите положения, което споделяме, е трансцендентното измерение на естетическата модерност. Как се вписаха академичните ти занимания с теория на религията в концепцията ти за и правенето на поезия?

К. В.: От една страна, академичните занимания са съвсем различни от заниманията с поезия. Целта е различна, подходът е различен, езикът е различен, екзистенциалната нагласа е различна. От друга страна обаче, темите, които ме занимаха като поет, не са далеч от темите, с които се занимавах като докторант. Как стои днес въпросът за Бог? Може ли изобщо да бъде зададен? Какво се е случило с религиозния феномен през модерността? Какво значи спасение и можем ли изобщо да говорим за него? В дисертацията си се опитах да проследя внимателно съвременния философски дебат върху религията и да си дам сметка къде са философските граници на религиозния феномен днес. Но също и къде са границите на самата философия. Струва ми се изключително важно въпросите за Бога, светостта и спасението да присъстват в изкуството и културата, оставайки напълно отворени, без дори да се опитваме да им отговаряме. Това ще ни предпази както от технонаучния, така и от религиозния фундаментализъм. Много важна за мен беше срещата с Владимир Градев, който в началото беше просто мой научен ръководител, но постепенно станахме приятели и днес мога да общувам пълноценно с него. Това, което ме впечатлява при него, е ведрата съсредоточеност и посветеност не само в изучаването, но и в живеенето на религиозния феномен и същевременно отвореността към интелектуални позиции, които изглеждат максимално отдалечени от християнската гледна точка. Той е един от малкото християнски интелектуалци в България, при които не откривам никакъв фундаментализъм, никакво презрение към друговерците, инославните и атеистите. Това не означава, че е конформист, защото той единствен написа протестно писмо срещу провеждането в СУ на конференция, посветена на Людмила Живкова, както и срещу гостуването на иранския посланик.

В. С.: Знам, че си заклет меломан, безразсъдно харчиш по-скоро за дискове, отколкото за книги, виждаш вкаменяващата загадка на естетическото по-скоро в музиката, отколкото във визуалните изкуства, колкото и важни да са те за поезията ти. Баща ти Васил Ганчев е художник, съпругата ти Христина Василева се занимава с камерно пеене. Как се разполага поетът между естетическите – и все по-отявлено политикономически – суперсили на музиката и визуалните изкуства?

К. В.: Вярно е, че за мен музиката е образцовото изкуство. Нейната способност да изразява, без да си служи с думи, действия и образи разкрива същността на изкуството изобщо. Във всяко изкуство ние търсим музиката, т.е. онова, което то изразява, без да можем да го назовем или посочим. Тази дефиниция на изкуство дължим също на модерността. Всъщност музиката е най-великото постижение на модерния западен свят. Античността и Средновековието също имат своя музика, но тя е съвсем примитивна в сравнение с това, което бива създадено от Ренесанса насетне в западния свят. Не е така по отношение на другите изкуства. Архитектурата, поезията и скулптурата на Античността и Средновековието са напълно равностойни на създаденото от Ренесанса насам. Същото важи и за другите цивилизации. Архитектурата, поезията и скулптурата на Египет, Индия, Персия и Китай са напълно равностойни на тези създадени в Европа, но не и музиката. Великата музика на Запада е родена в лоното на християнството и това говори за тясната връзка между музиката и религията. Не си спомням кой съвременен композитор беше казал, че всяка хубава музика е религиозна. В музиката има няколко съществени за религиозното отношение компонента. Първото е именно възможността да се изразява нещо, което надхвърля способностите на мисълта и езика. Второто е, че музиката е форма на драматизация на времето. Тя кара слушателите си да възприемат времето по начин, който е различен от рационалните модели за време. Времето в музиката е екзистенциална проекция, както е в християнството и останалите библейски религии. И третият важен компонент в музиката е обещанието, което тя носи. Всяка музика носи обещание за спасение, за безсмъртие. По парадоксален начин това обещание произтича точно от времевия характер на музиката. Защото в нея онова, което вече не звучи, не умира, а се проектира и живее в онова, което звучи в момента и същевременно призовава онова, което предстои да прозвучи. Това е форма на спасение, което не изключва смъртта, а я превръща в път към надживяването. Трансцендирането на езика, екзистенциализирането на времето и обещанието за спасение оформят структурата на музикалния феномен и в него винаги ще се отразява религиозния феномен. Това личи дори по начина, по който музикалните критици говорят за музиката. Без непременно да са вярващи, те много често използват думи и изрази, които имат религиозен характер, за да опишат преживяванията си. Разбира се аз говоря за онова, което неправилно наричаме класическа или симфонична музика. Но дори и в популярните жанрове можем да долови далечен отглас от нещата, за които говорих. Най-малкото, защото в основата на съвременната популярна музика има много от религиозната музика на чернокожите афроамериканци.

Визуалните изкуства, от друга страна, постоянно напомнят за материалния и обектен характер на света, в който живеем. Също и за технологичния му характер. При музиката винаги има опасност да се изпадне в лоша мистика. Контактът ми с визуалните изкуства е начин да се връщам към конкретния материален свят и да си припомням, че истинското мистическо е онова, което се открива в самите неща, дори в най-грубите и материални неща. Визуалните изкуства също имат своята връзка с религиозната традиция на християнството. Догматът за Въплъщението е от фундаментално значение в това отношение. Той има не само историческо, но и структурно значение за развитието на визуалните изкуства в западния свят. Това е идеята, че в смъртното се е въплътило безсмъртното, че в крайното на образа може да се открива безкрайното на смисъла. Но също и идеята за едно нетоталитарно единство, в което разликата никога не се заличава. Както в музиката спасението, надживяването включва в себе си смъртта, така и във визуалните изкуства просияването на изобразеното, в този смисъл неговото спасение и надживяване, включва в себе си разрушаването на материята, както е в изпочупените статуи или в напуканите и олющени икони. Или в пожълтяването на хартията на снимките. Това важи дори за дигиталните образи, които се депикселизират.

Къде е поетът във всичко това? На пресечната точка между музиката и визуалните изкуства, но и леко встрани от тях. Поезията е и музика и образ, но и свобода по отношение на тях и тяхната връзка, защото образът не е фиксиран и винаги включва визуалната памет на слушателя или читателя, която е строго индивидуална. Музиката също не е фиксирана, защото е възможно да изречеш или напишеш едно стихотворение и на друг език. Тази свобода за музика и образ, за отношението между тях е предимството на поезията. Поезията предпазва както от лошата мистика, в която може да изпадне музиката, така и от схематизма на изображението, в което може да изпадне визуалното изкуство.

В. С.: Третата ти и за момента последна поетическа книга Провинции (2015) е моята чаша чай в уникалния й бленд на високомодернистична трансцендентност, социалнополитическа чувствителност и ракурси откъм визуалните изкуства. Месията идва от забутаните провинции, местата на изгнание, перифериите на империята с техните музеи на местното изкуство и останките от културата на метрополията. Накъде сега след идването Му от провинциите?

К. В.: Провинцията е мястото, където Месията се ражда, умира и възкръсва, но не за да й даде някакво предимство и реванш, а за да изобличи едновременно гордостта и високомерието на столицата на света и ресентимента на провинцията. Днес светът няма столица и провинцията постепенно завладява света. Най-лесно разпознаваемият знак за това е възхода на фундаментализмите, национализмите, изолационизмите, сепаратизмите. Ресентиментът е на ход. Затова може би по-категорично трябва да се припомня, че столицата на света (в лицето на Пилат) си изми ръцете и заслужи с това провала си, но провинцията (в лицето на бунтуващите се тълпи) уби Месията. Ние оставаме в провинцията и трябва да свидетелстваме и за двете престъпления, но и да останем на страната на губещите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

МАНИФЕСТ

Manifesto of the new social poetry, превод на английски Кристофър Бъкстон (10.01.2018)

 

ПОЕЗИЯ

Акош Дьорфи – Из „Не помръдва“ (14.01.2018)
Александѫр Николов – Поематазаразобличаваненаидолите и 3 сонета (12.01.2018)
Атанас Петров – В тая улава жега (13.01.2018)
Ваня Вълкова – Спънка – памет (16.01.2018)
Венцислав Арнаудов – Бедните (11.01.2018)
Виолета Златарева – Децата са черни и весели (10.01.2018)
Владимир Сабоурин – Площадката (14.01.2018)
Ганчо Петришки – Най-хубаво да си готов (11.01.2018)
Езра Паунд – Поръчение (10.01.2018)
Елка Василева – Аз съм делника (12.01.2018)
Илеана Стоянова – Самата поезия е производство (15.01.2018)
Катя Андреева – Нощта е кръгла (13.01.2018)
Константинос Кавафис – Дарий (13.01.2018)
Кремена Манолова – Два хляба – ръжени (16.01.2018)
Кристина Крумова – Довечера ще позволя на онзи мой простак (11.01.2018)
Марио Коев – Докато се озъбим се (11.01.2018)
Мариян Гоцев – София спи зад опашката на коня (15.01.2018)
Марко Видал – Един ден можеше да бъде любов (12.01.2018)
Михаела Ангелова – Времето е мъж (10.01.2018)
Михаил Казаков – Толкова далеч от нейната квартира (12.01.2018)
Нели Селимска – Невенно (12.01.2018)
Николай Фенерски – Да слушаш камионите на чистотата (14.01.2018)
Пейчо Кънев – Из Последната вечеря (14.01.2018)
Пламена Гиргинова – Вероятни финали (14.01.2018)
Теодора Танева – Всеки миг е предпоследен (15.01.2018)
Хосе Мария Миярес Сал – Cuarto pum (15.01.2018)
Христина Василева – Кучето на Гоя (13.01.2018)
Яна Букова – Конникът (10.01.2018)

 

ПРОЗА

Ангел Ангелов – Локомотивът (11.01.2018)
Владимир Шумелов – Два текста и един метатекст (16.01.2018)
Георги Божанов – Arbeit macht frei (15.01.2018)
Димитър Петров – Сбогом в бездната (16.01.2018)
Николай Фенерски – Как да научим гъбата да ходи? (12.01.2018)

 

КРИТИКА

Владимир Градев – Свещено време (14.01.2018)
Йоанна Златева – Джаз за Виктор Пасков (11.01.2018)

 

ОБЩЕСТВО

Кирил Василев – Битка в небесата за спасението на една душа (10.01.2018)
Александър Спиридонов – Що е български модел и има ли почва у нас? (14.01.2018)
Владимир Сабоурин – Ченгета, академия, общество на спектакъла (13.01.2018)

 

VISUAL ARTS

Ваня Вълкова – Пространство – линия – форма (16.01.2018)
Илиян Шехада – Дарът на отчаянието (13.01.2018)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Ани Илков – Техника (14.01.2018)

 

PDF

Брой 10, Януари 2018 (PDF)