Потопът
Когато водата стигне до врата – горе главата!
Линц
… Остават няколко часа.
Захвърлям Библията. Когато отварям Речника за чужди думи (БАН, С., 1982), виждам, че външната твърда корица се е откъснала, но колите са все още скрепени на широкото място, където, слепени с плата, се докосват до твърдата подвързия; чета върху хартията от вътрешната страна на подвързията: „Стопанска академия… лозарска наука, год. XIX, № 8… минералното торене и хидромелиорацията… Биологичните прояви на…“ Цялата вътрешна страна на твърдата корица е облепена с лист бяла хартия.
… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“
Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“
… Оня ден зададох въпрос пред аудиторията и тя мълчеше. И това мълчание бе обезпокоително застрашително в дните, замъкнал се кой знае защо и откъде пред тях, безропотните и неразбиращи заради това студенти; пълните със секунди и минути часове, в които трябваше да отстоявам чужди възгледи и тèзи и много малко свои. „Колега, не знаете колко са комплицирани…“ Не знаех, но се досещах. Нали в подобно състояние съм и аз – отдавна.
… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“
Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“
… Продължавам да чета. Слушам „Тихи нощи“ на Рик Уейкман. И главата продължава да ме боли (от алкохола минава по-бързо). Губя инерцията на собствените си мисли…
Хипотези: Огромна приливна вълна, която може да се образува, ако гигантски астероид премине близо до Земята (Н. Бонев)… Земята се е сблъскала с комета или поне с опашката й (Великовски, САЩ)… Луната е минала близо до Земята. До „неотдавна“ Меркурий е бил спътник на Венера, а „отскоро“ е станал планета; според Гернстенкарн и Луната е била самостоятелна планета, но някаква космическа катастрофа я е отклонила от пътя. „Пленена“ от Земята, тя се приближавала все повече до нея, докато преминала „предела на Роше“ (2,86 от земния радиус) и диаметърът й станал 20 пъти по-голям от днешния. В резултат – огромно увеличение на приливите…
(Ако има Господ) Боже, спри! В бутилката се клатят няколко сълзи на мъж. Прозорецът на стаята ми, която е на първия етаж, се облива от мътни потоци вода, сякаш с маркуч. Опитвам да чета, отново… „Ипохондрия… Прострация… Ексклюзивизъм… Галон… Гратификация… Абулия… Бикини…“ Коленете ми се присвиват нервно. Чука ми се… Отивам до тоалетната. Когато сядам отново, съм спокоен. Спокоен… Водната завеса зад стъклото е толкова плътна, че не виждам отсрещната къща…
Още: Според поляка Ян Гадомски на 4,4 млрд. години върху Земята пада един астероид с радиус 17 км, който е в състояние да разруши половината ни планета. Астроблемите (следи от паднали тела) върху повърхността на Земята са многобройни, фиксирани днес, както и в митологиите. Митовете…
Време е да започна „Всички ценности на нашето време“. Днешните ни дела са проекции на митологемите… Установяване неценността на новото време, без оглед на социалната стратификация… Всичко, упорито… Имам късмет, че не съм историк. Мразя историята, историите… „Без отдих е тази война.“ (Откъде го помня?)
Открих: пиша изглежда най-вече за прераждането, „да започнем отначало“ – нещо твърде несвойнствено за нас, българите, тема, стара като света, но притежаваща изключителен потенциал и далновидност.
Открих и още нещо: не мога да пиша без духовен или емоционален стимул, а това е лошо… (Чета, хм, Еклисиаст и… Киплинг.)
Навън не вали. Потоп… Не мога да видя небето, но мисля че се е разцепило и излива злобата си върху града. Колите по улицата плуват като катери, а хората… Майната им! Въпреки че съм на първия етаж, при мен е още сухо. Майната ви! Слушам Робин Кениата…
… Преди гърците да се настанят на Пелопонес, там е съществувала Аркадия. Древните й жители разказвали, че потопът бил отдавна, когато на небето не светела луна. Елините ги нарекли „долунни“. Същото твърдят Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) и Анаксагор (V в. пр. Хр.), позовавайки се на древни източници…
Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?
… Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела…
Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…
Между Бекет и Аз
Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 350 С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са. И тръгват, времето пребоксува, някъде концептуално потъваш в тиня от неакордирани ноти и спомени. Не си пиян, но. Това е музиката на нощта, междувременно кварталът анихилира, слънцето и всичко. Жажда за живот, фрагментирана редупликация на отминалото. От онова, оня сън. Кварталът в полуздрач, пулсиращ синьо-червен неон и жажда за живот, писъци, ръмжене на коли и тишина. Живот по релсите и понякога. Когато искаш да строшиш тишината, средата, самотата, разказвайки нищото. Никога не заплака, напук на обкръжението, но повече. Подреждайки доминото, разбрах, че нямам приятели, познати, врагове, нелепо. Не трябва да отлагам, за кой път. Проектът пътува, срещам се, чукам, умирам. Но друга. Фиктивно, иначе темпорално лимитиран, но без аналогии, без. Всичко трябва да бъде cool или Набоков и. Заровиш ли се в спомените и обратно. Реших да се самоубия. Страхотно, страшно, весело, неспасяемо. Току-що се остригах нула. Чао. Иначе нонконформистко, с „Танц със саби“, неконфиденциално, трансцендентално, което, разбирам добре, си длъжен да вмъкнеш в неопределеното. Страх ме е от обобщенията, още повече. Прекалено и интуитивно, а вярвам, че да. Преди сто години започнах. Не се сърди за закъснението, не се поставяй в позицията, както и за това. Бях ти написал една страница, дълбоко, поливалентно потъваше. Трябва да му напиша друго, после. Може би компилация, но решението. Да оставиш оцеляването. Съвсем, макар че. Когато се почувстваш стара, отвори. Загубих разсъдък, вярата набира смелост, вярвам, но. Не. Би трябвало да пиша за много още, около нас. Да. Ще видим. Времето. Или срамно и инфантилно, докато листата пожълтеят, винаги. Разголване, самота, собствена територия, преди да се издрайфа. Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.
*През 1991 г. „марксисткият литературовед“ Фредрик Джеймисън казва в „Постмодернизмът, или Културната логика на късния капитализъм“: „… краят на буржоазното его, или монадата… означава… край на стила, в смисъл на уникален и личен, край на отличително индивидуалния щрих“. Една студия писана през 1984 г. и прераснала в монография, която слага началото на най-големия дебат върху постмодернизма през 90-те…
Още с „Двойно“ (1994) в първите години след 89-а се опитах да вкарам онова претенциозно писане, което по-късно щеше да прерасне в т.нар. нисък и висок постмодерн. Наред с уличното хайлашко писане, тип джаста-праста, опитвах писането в книгите да върви от по-традиционен наратив, през леко „избледняване“ до неговото „обезличаване“ („колабиране“) в края. Едно „бяло“ (нищо-не-значещо) писане от типа на „Хепънинг“ и „Дезинтеграция“, в което думите, без големи букви и пунктуация, се нареждат линейно и привидно без смисъл и връзка помежду си, с почти отсъстващ синтаксис. Но преди това слагах „Колабирали наративи“: „Махмурлук“, „Снимката“, „Животът“, „Хаос“, „Отражения (I, II, III, IV)“, „Ретроспекция на окото“, „Жега“, „О, ясна луна“, „Екстенсионал“, „Майната ви“, „Край“ – те бяха преди в съдържанието на „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003). В самия край се намираха „Потопът“, „Между Бекет и Аз“ и „Хепънънг“. Повечето от „колабиралите наративи“ бяха всъщност прозаически фрагменти, които използвах съзнателно и в по-големи белетристични масиви поради тяхната синтетичност (напр. в по-дългата проза – „Двойно“, „Уестърн“ и др., но и като средство за колажиране). През 1999 г. в бр. 11 сп. „Ах, Мария и приятели“ (София) излязоха и някои от тези къси наративи под заглавието „Суперкъси наративи“ (а броят беше кръстен „Антология на едно незавършено десетилетие. Българските класици от 90-а година до днес“, което освен ирония носеше и някаква поука, но едва ли всички я разбраха в момента). През 2011 г. пък едно македонско „списание за литература, култура, граждански права и наука“ Корени“ пусна в превод „Колабирали наративи“ („Ретроспекция на окото“, „Хаос“, „Жега“, „Самоубийството“), а отделни фрагменти са се появявали през годините във в. „Литературен вестник“ (София), в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), в. „Борба“ (В. Търново) – приложение „Светлик“, алманах „Света гора“, сп. „Море“ (Бургас), алманах-списание „Културна палитра“ (Перник) и др., но най-вече в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013).
Фактът, че текстове като „Тривиум“ и „Ейнджър“ бяха публикувани в сп. „Хермес“ (София, бр. 8, 1998 г.) говори твърде много за тенденциозността и претенцията на подобен вид писане.
Софийският „Хермес“ (тогавашното списание, не сегашното пловдивско издателство и книжарница – от 1991 г.), малко помнят, беше един годишен алманах около литературно-естетически кръг, обединяващ Вячеслав Остър, Младен Мисана, Кръстьо Раленков и Емилия Дворянова (днес само последната е позната на широкия кръг читатели и литературоведи). Започна да излиза през 1990 г., но след десетата си година какво стана, не знам наистина. Публикуваше се претенциозна „авангардна литература“, част от която по-късно се преля в някакъв „постмодернизъм“. Текстовете бяха наистина шеметни, обезличаващи писането, нечетивни, фрагментизирани, пълни със „символи“, хетероними, недоизказаност (многоточия); тук-там се съзираха имената и текстовете на Сен-Джон Перс, Метерлинк, Мишо, Арто, Бретон, Песоа, Цара, Хлебников, Бродски… Трудно е, а и невъзможно в няколко реда да се опише всичко това, наречено „Хермес“, но все пак се гордея, че съм между над 70-те българи, публикувани там, и около стотината чужди.
„Двойно“ e текстът, който дава името на първата ми книга с разкази и новели, спечелила Голямата награда за проза на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“ в Хасково през 1995 г., както и на фондация „Славяни“. Преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 37, 1992 г., а по-късно намери място и в сб. „И така нататък“ (2007), но също в www.grosnipelikani.net, 26.05.2012 г.
„Двойно“ е всъщност прозаически масив, който обединява три есета под едно заглавие: „Сънувах такъв сън“, „Нещо като сън… или сън № 2“, „Крачка към безумието или Сън № 3“. Кратки, импресивни разсъждения върху самоубийството, изкуството, съдбата на човека и човечеството, пречупени през съновиденията и отразяващи двойнствения ни свят.
Към подобни проблеми е насочен и разказът „Потопът“. Разбира се, когато го публикувах в сб. „Между Бекет и Аз“ през 1998 г., замисълът бе по-широк, но когато го пуснах в сайта на писателите – Варна, http://varnawriterssociety.net, 19.07.2014 г. (изпратен за Беседа 4 на Обществото на тема „Потоп“), проверих и една друга негова характеристика: можеше да въздейства естетически и по конкретен повод – наводненията в България от 2014 г., и по-конкретно това във варненския кв. „Аспарухово“; преди това беше излизал в различни издания и сайтове.
Основен принцип в този кратък текст (малко над 4000 знака), както и в редица други, бяха колажът и играта, сериозната ирония. Ето и неговото мото: „Когато водата стигне врата – горе главата!“ (Линц). Взех го изпод стъклото на същата маса в онова барче, откъдето измъкнах оная недомислица на Мао като мото към „Пътеката“. Подозирам, че това е оня афоризъм на великия Станислав Йежи Лец „Ако водата ти стигне до устата, тогава – горе главата!“, но тъй като досега никой не е забелязал този „номер“, да замълчим. Или по-право, както пише в един коментар по повод този афоризъм в http://www.album.bg/loshata_berk от 3.08.2009 г., „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката“ (което пък от друга страна си е афоризъм на Аристотел).
Както и да е. Текстът от 4000 зн. разследва някои от причините и хипотезите за този „потоп“, който от единичен факт добива вселенски размер.
„Между Бекет и Аз“, който даде името на втората ми книга от 1998 г., определено е най-експериментален (като изключим, разбира се, такива текстове като „Дезинтеграция“, „Хепънинг“, „Тривиум“, „Ейнджър“). Това, разбира се, не е нищо особено на фона на текстовете в списания от типа на „Хермес“ през 90-те. И едва ли има голям принос за наградите „Интелект’98“ и „Светлоструй“ (1999), които сборникът получи.
Преди да сглобя едноименната книга, публикувах текста във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 15, 1995 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 6, 1996 г.; в едно френско списание за новелистика – „Брев“ („Brèves“), бр. 58, 1999 г., на което бях гост-редактор и автор на единия предговор; в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г. Но откъдето и да го погледнем, текст между мен и Бекет, за когото съм писал и други небелетристични текстове и критически фрагменти, един типичен постабсурдистки текст от 90-те. Текст на липси (елипси, без абзаци) и претенции.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018