бог
аз спомням си тръгнах към тебе;
във влака смърдеше на фас и на киша.
лютиброд минах, през моста, през вадите,
на гара лакатник тропах със крак
и пътя се виеше много далече,
а нямах търпение да сляза от влака…
в илиянци вече усещах дъха ти –
тежък, цигарен, замесен със спирт,
как носиш в очите си бог на безсмъртие,
дърпаше релсите, режеше пътя,
към тебе затичах в гонитба със времето
и именно там завъртя се часовника:
стоп.
наобратно –
релси,
дъхът ти,
лакатник и вадите,
фасове, киша,
не тръгнах към тебе
и нищо не помня.
вселенския страх го усетих на гарата –
там, дето бях, а пък после ме нямаше –
уплаха я стисна за гушата (с право)
и спря със измама рождение на бог.
черната дупка отворихме с тебе,
дето ще глътне и време, и все,
дето затрива вселената, сетне
ражда един и единствений бог –
дето е всичко и нищо, навсякъде,
дето се ражда веднъж, или никога,
дето сатурн прокълна в нерождение,
дето спаси и вселена, и все.
„за добро“ си помислих, а как ми се искаше
пак да те видя… и пак.. че и пак!
живота със фас изкован е във киша
и редно не беше да раждаме мрак.
Сънувах
Октомври сънувах…
е, име не помня,
но ето ти друго –
с очи изпод вежди
поглежда
премрежено
(не мен, а друг,
или другаде…
нещо!)
и смешно
прихлопват се
тежките клепки
напразно будували
нощ подир нощ.
Искат да паднат –
ранени войници
в паницата супа
от час недокосната.
Лека усмивка
(насмешка ли,
нещо…)
помръдва по устните
силно подути
от страстни целувки,
от хапещи зъби
(съвсем по неволя).
Не моли, а казва:
„Умирам да пуша!“
досущ и по детски
намръщено гледа,
оглежда по масата,
пали цигара,
затваря очи
и аз се
събуждам.
Смърт
Усещам миризмата ти –
смърдиш
на прогнили
умиращи органи,
рани отворени,
кръв
от порязана грешно ръка.
Смрад металическа!
Дъх на мухлясал
от времето хляб.
Сядаш на масата
посред нощите
и мляскаш, въздишайки,
хляб и салам.
Колко те мразех
посред нощите
и лягах с познатото
чувство за гадене.
От теб ми се гадеше!
Ти ми засядаше
някъде в гърлото;
тебе повръщах
и твоите нощни
пиянски въздишки.
Пушиш цигари
(мизерно направени)
Ох, тая смрад!
Тая смрад
на мухлясало
мъртво
месо!
Все е вчерашно
и все е прогнило,
и все ми се гадеше
от твоята смърт.
Мръсна свиня
„Знаеш ми мярката“
казва ми тъпо
и аз му наливам
дотам и не повече.
„Мръсня свиня“
със яд премълчавам,
после доливам
и пръст лимонада.
Сядам до него
и той ми разказва
за хиледен път
позната история.
Аз му се смея,
но там – между зъбите
се е заклещило
„Мръсна свиня“
Не храни, майко
Майка ме хранеше
още от малка
с думи сладникави,
лесни за гълтане.
Закуската правеше
толкова вкусна
и сплащаше дрехите
толкоз прилежно.
Тя се стараеше –
тук си признавам
и беше ми лесно –
тук също признавам,
но някак със времето
хапките ставаха
твърди на камък,
закуската ставаше
някак си постна,
понякога даже
закуска и нямаше.
Думите станаха
горчиви и кисели,
а моите дрехи
лежаха на пода.
Станах голяма,
реших да направя
на майка закуска,
а може би даже
да сплащам и дрехите…
малко се мина
и аз осъзнах,
че е толкова трудно
да правиш закуска,
да сплащаш прилежно,
да гълташ горчивото.
Ех, мила майчице,
голяма съм, питам –
защо си ме хранила?
Левче на стотинки, прана семка и свободно място в джоба
Имах
левче на стотинки,
прана семка
и
свободно
място в джоба.
В нощния ми унес
звънна номер.
Скрит.
И пита:
„Искаш ли
да ги смениш
за временна,
но сладка
свобода?“
Затворих телефона.
Дали от младостта,
или от времето,
или от нещо древно,
изначално,
родило се от
мрак
и
светлина,
преследвам
временна,
но сладка
свобода.
За нея знаят
всички сетива,
намирала съм я
и в кратък звук,
и в силуета крив
на нощна птица,
обаче най се чувства
в
присъствието
на проста липса.
Една свещена
простота,
открила
свободата
в липсата
на кратък звук,
дори на нощни силуети.
Затворих телефона.
Нощта
ми липсва
като спомен,
но спомням си
на сутринта,
когато избледняваше
небесната чернилка,
когато чу се
кратък звук
и видях
силует на нощна птица,
разбрах,
че евтина е
временната свобода –
смених я
за изпрана семка,
левче на стотинки
и
свободно
място в джоба.
Времето е мъж
Времето е златната стотинка
на аристократ с бастун –
старикът, дето пише нощем
в кабинета си.
В себе си държи часовник,
мери
стотните и още –
аутопсия под лупа на умрелите.
Времето се реже с меч,
човече, изкован ковчег
от женско неприсъствие –
мъст издрала дървесината
на днескашната
маска на безсилие.
И ето – днес
мъстиш за нечие умиране,
но не! Смъртта изисква секс,
а после кърмиш
старик умиращ в думите
на ненаписано от него Вчера.
И ето – той е в кабинета си
с бастун опрян о дървесината
и пише думи в саждите:
“Времето е мъж,
жена не се е още раждала.”
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018