Яви ми се богът на изгубените десни чорапи
и тръгна да ме убеждава,
че съвсем не прилича на този на левите.

Обвиних го, че изпускам трамвая
и не посещавам познати,
че в краката си гледам разсеяно.

Единия ме тегли към бъдеще от прежда,
а другия назад мирише стари крачки –

разправям разгневено, а богът е отсреща
и скришом ми прибира пак десните чорапи.

 

Почти земеделско стихотворение

Взимаш листо от произволно растение
и ползваш колорадски бръмбар за мастилница,
оглеждаш се за вдъхновение,
все едно е някаква гостилница.
Дали защото пишеш със перо от патица,
потича зелева чорба наместо стихове.
Все пак я носиш в яката си раница –
да черпиш срещу левче махмурлиите.

И доволно те отпиват проклетите,
а е време да измислят пестицид срещу поетите.

 

Мама му стара копа картофите,
кърпи чорапите и пресолява боба всеки път.
Ако навън вали – плете гащи
от разплетените пуловери на мъртвия си съпруг.
Мама му стара се радва на козичките,
защото няма внуци и им пее
„Да видя къде са ви ръчичките,
прибирайте ги бързо, преди да дойде змея!“
Мама му стара ходи в неделя
на църква, на пазар и на кръчма,
като вика „Боже“ и в трите.
Примряла дохожда във малката си къща,
когато вече спят козите.
Мама му стара е самотна жена,
копа картофите и пресолява боба.
Синът и е куклата от двете кълба,
които разплете от своя пуловер.

 

Бащицата ми все думаше – „не се суркай
щерко, като рънгел по надолнище.
Ако си бърза – ще паднеш, ако си бавна –
ще дразниш, ако застинеш – не ке си на ‘убаво
место.“

С ушите го знаех, но краката не слушаха
и ръцете все бъркаха в торбата с орехи –
един гнил да е – ще го хванат, или пак
ще са празни без да чопнат и шума за ресто.

„Немой“ все гълчи ме „като куцо магаре
на сметище с набодня в зурлата да се вайкаш –
в крайна сметка, мое мило Виолетище –
и да псуваш и да не псуваш на майка –
ти си си виновна и за ‘леба и за ножа“.

Колко мъдър човек е бащицата! Де да можеше,
ах, де да можеше и на мен да ми уври главицата.

 

Антиутопия

Под листака на студените папрати има град,
построен от огризките на големите хора.
Там смахнати са само туристите,
а туристи съвсем не минават.

Децата са черни и весели, корав и черен е
хлябът във който старици отнесени
и стени, и мазета дълбаят.
Крилото на мрака ги скрива като заговор
за революция. Не разбра ли, човеко –
щастливи са без тебе дори и боклуците.

В окото си бръкнах с молив, а после и във второто.
Усетих леко неудобство, но нищо не се промени.
Започнах да гледам отново към хората,
със двете си слепи очи,
а те пак цвърчат и подскачат нанякъде
по горещия котлон на деня,
всеки мисли за сън или просто за ядене,
за имането скрито в града.
И графитите с провалена мисия се сливат
бавно със зеницата, а исках просто
тихия и мирен свят в тъмницата
на собственото си спокойствие. Какво да пробода?

С едното си око ме гледа и казва:
„Има Господ. И помага. Повече на богатите,
отколкото на бедните.“
И аз във старото палто,
което е в последната си ера,
му давам само някаква цигара.
Слушам за последните убежища
на стария бездомник и за едничката му
гордост, че не е по затворите, че те
отвеждали към Ада.

И казва го със страшната сериозност,
с която ние с теб дори не можем
да разчупим хляба. „Какво
се случи с другото око?“ е дупка
в плиткия ми ум, а той подава длан
да се сбогуваме. Ръката му не крие
нищо зло, но аз я скривам като шум във този стих
след който е тъжно да си спомням, че съм влюбена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.