Яви ми се богът на изгубените десни чорапи
и тръгна да ме убеждава,
че съвсем не прилича на този на левите.
Обвиних го, че изпускам трамвая
и не посещавам познати,
че в краката си гледам разсеяно.
Единия ме тегли към бъдеще от прежда,
а другия назад мирише стари крачки –
разправям разгневено, а богът е отсреща
и скришом ми прибира пак десните чорапи.
Почти земеделско стихотворение
Взимаш листо от произволно растение
и ползваш колорадски бръмбар за мастилница,
оглеждаш се за вдъхновение,
все едно е някаква гостилница.
Дали защото пишеш със перо от патица,
потича зелева чорба наместо стихове.
Все пак я носиш в яката си раница –
да черпиш срещу левче махмурлиите.
И доволно те отпиват проклетите,
а е време да измислят пестицид срещу поетите.
Мама му стара копа картофите,
кърпи чорапите и пресолява боба всеки път.
Ако навън вали – плете гащи
от разплетените пуловери на мъртвия си съпруг.
Мама му стара се радва на козичките,
защото няма внуци и им пее
„Да видя къде са ви ръчичките,
прибирайте ги бързо, преди да дойде змея!“
Мама му стара ходи в неделя
на църква, на пазар и на кръчма,
като вика „Боже“ и в трите.
Примряла дохожда във малката си къща,
когато вече спят козите.
Мама му стара е самотна жена,
копа картофите и пресолява боба.
Синът и е куклата от двете кълба,
които разплете от своя пуловер.
Бащицата ми все думаше – „не се суркай
щерко, като рънгел по надолнище.
Ако си бърза – ще паднеш, ако си бавна –
ще дразниш, ако застинеш – не ке си на ‘убаво
место.“
С ушите го знаех, но краката не слушаха
и ръцете все бъркаха в торбата с орехи –
един гнил да е – ще го хванат, или пак
ще са празни без да чопнат и шума за ресто.
„Немой“ все гълчи ме „като куцо магаре
на сметище с набодня в зурлата да се вайкаш –
в крайна сметка, мое мило Виолетище –
и да псуваш и да не псуваш на майка –
ти си си виновна и за ‘леба и за ножа“.
Колко мъдър човек е бащицата! Де да можеше,
ах, де да можеше и на мен да ми уври главицата.
Антиутопия
Под листака на студените папрати има град,
построен от огризките на големите хора.
Там смахнати са само туристите,
а туристи съвсем не минават.
Децата са черни и весели, корав и черен е
хлябът във който старици отнесени
и стени, и мазета дълбаят.
Крилото на мрака ги скрива като заговор
за революция. Не разбра ли, човеко –
щастливи са без тебе дори и боклуците.
В окото си бръкнах с молив, а после и във второто.
Усетих леко неудобство, но нищо не се промени.
Започнах да гледам отново към хората,
със двете си слепи очи,
а те пак цвърчат и подскачат нанякъде
по горещия котлон на деня,
всеки мисли за сън или просто за ядене,
за имането скрито в града.
И графитите с провалена мисия се сливат
бавно със зеницата, а исках просто
тихия и мирен свят в тъмницата
на собственото си спокойствие. Какво да пробода?
С едното си око ме гледа и казва:
„Има Господ. И помага. Повече на богатите,
отколкото на бедните.“
И аз във старото палто,
което е в последната си ера,
му давам само някаква цигара.
Слушам за последните убежища
на стария бездомник и за едничката му
гордост, че не е по затворите, че те
отвеждали към Ада.
И казва го със страшната сериозност,
с която ние с теб дори не можем
да разчупим хляба. „Какво
се случи с другото око?“ е дупка
в плиткия ми ум, а той подава длан
да се сбогуваме. Ръката му не крие
нищо зло, но аз я скривам като шум във този стих
след който е тъжно да си спомням, че съм влюбена.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018