Поетът Фарназий най-важната част
от своята епическа поема пише.
За туй властта над царството на персите
как Дарий е поел (от него води
рода си славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор). Тук обаче
е нужна философия, анализ точен
на чувствата на Дарий в онзи миг:
дали надменност и възторг са го надвили
или досещал се някак за суетата на величието.
Дълбоко размишлява над това поетът.
Но втурва се прислужникът и го прекъсва,
донасяйки му неотложна вест.
Войната с римляните вече е започнала.
Войската ни преминала е границата.
Поетът онемя. Каква беда!
Къде ти славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор
в гръцки стихове сега да се зачита.
Посред войната – представи си, гръцки стихове.
Тревожи се Ферназий. Несполука!
Тъй както вече смяташе за сигурно
с поемата за Дарий да се отличи,
та най-накрай да млъкнат враговете му.
Какво отлагане на всичките му планове.
Да бе отлагането само, пак добре.
Но под въпрос е и сигурността ни.
Неукрепен е за война градът ни Амисос.
А римляните са опасни врагове.
Как срещу тях да се изправим ние,
кападокийците? Нима ще можем?
Да се премерим в битка с легионите?
Велики богове, не ни оставяйте!
Но в целия му смут и безпокойство
не го напуска поетичната идея –
със сигурност надменност и възторг;
надменност и възторг ще е изпитвал Дарий.
[1920]
Превод от гръцки Яна Букова
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018