Когато е тихо
Тишината е паяжина.
Дебне да улови мислите.
Вместо това
ги насища със звуци.
Оставя ги да се подредят
в мелодия или какафония.
Зависи от хоризонта,
който мислите
си рисуват
в тихото.
Реалистично
Светът, в който живеем,
не ни научи на нежност.
Озлобяха душите ни
в коловози и впрягове.
Сити, топло облечени –
Боже, колко сме бедни!
Заноктени във себе си
ние сме се ограбили.
И кого да виним
(а ни трябват виновни),
че минава животът ни
само в черно и бяло…
Всяко бъдеще време
е заровило спомен.
Мъртво може да бъде
само нещо живяло.
В отговор на едно посвещение
Колко тъмна си ме описал,
и колко скършена…
Как ти даде сърце
да набръчкаш спомена?
Знам – не ръцете ти ме обичат,
и не очите…
Но такава ли съм наистина?
Пропълзявам сега през думите,
търся се
и така се смразявам,
че се обръщам наопаки –
със себе си да се завия,
със себе си да се стопля…
Вярно е –
само позналият глад
може другия да нахрани.
Геометрична прогресия
Мигът на сливането ни –
все по-отдалечено
от следващото единение –
във вечността.
Говоря с прилива
на темата обичане.
Той ту се съгласява, че си струва
да бъде споделен
дори едничък удар на сърцето,
ту се измъква уклончиво от въпроса:
любов ли е, ако за нея няма утре…
И може би
непостоянството му пречи
да бъде пълноценен в диалога.
Една и съща,
и различна е водата,
която галят жадните ми пръсти.
Кое е истина, кое въобразяване,
но всяка лунна капка
е огледало за обратно виждане,
което пази първото ни сливане.
А следващото?
То ще е отвъд
когато всички приливи
заспят.
Другата
Тя всичко е, което аз не съм.
Ухание на грях, примамна сладост,
стръвта към непознатото, което търсиш,
възторг и шемет…
Тя е жената – празник.
Аз съм делника.
За мен остава твоята умора,
която трябва с ласка да отмия.
За мен остава простото съзвучие
на тихите вечерни откровения –
обикновени, като хляба и водата,
но само наши.
Познаваме това, което няма да се случи,
ако сме двама.
Понякога се любим със очите си
и е богатство нашето мълчание.
Понякога…
Но аз съм само делника,
спокойното убежище след шумен пир –
до следващото бягство.
Сънувам своя пищен карнавал…
Не ми отнемай сънищата!
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018