Прощално
Спи! Зад прозореца вятър,
вихрушки и сняг се въртят.
Зима е! Спи и почивай, приятелю.
Няма смърт в паметта ни, няма смърт.
Назад ще се върнем развели
буйни гриви и в страст ще горим,
и земята под нас ще трепери
като стих, като гонг ще звъни.
Ще препускаме – степни ездачи
до коляно сред сухи треви
и под копитата пак ще изкачат
Вяра и Истина вместо искри.
Спи…
Вятър и сняг се въртят.
Зима е!
Няма смърт в паметта ми –
само ездач без кон и път.
Гумичка
На Краси Христова
Това е гумичка –
онази със слончето
на Кохинор
и с нея ще се опитам
да изтрия тъгата ти,
пораснало,
южно момиче.
И кога ли успя
да запълниш
тези малки и големи квадратчета
със цифри и цифри
в опит да измериш тъгата си.
И между тесните,
и широки редове на тетрадката
да изрисуваш самотата.
Не вярвам в света
да има толкова хартия.
Дори и Кауфланд
е просто ръждива барака
пред тази задача,
макар
и да е магазин
за меса, вина, и… книги.
Но си купувам гумичка,
и я стискам в ръката си
/само за двайсет стотинки/,
и искам с нея да изтрия тъгата ти,
и ми се иска да си щастлива…
Но кажи ми, как се изтрива тъга?
Кажи ми, познаваш ли щастливи поети?
Ала чувам как гласът от говорителя,
вместо цени и реклама, да кънти със поезия.
Отваряне гроба на баща ми
Стърже лопата, душен следобеда.
Небето надвиснало жежко, като гилотина.
Проблясват лъчите, под слънцето
съхнат тревите и в тая улава жега
смугли момчета разкопават гроба на моя баща.
И мъката тегне, като котва потъва,
и корабът горд на моя живот
застива в морето от сълзи, сърцето умира.
Няма го вятъра, платната увиснали.
Мъртвило и пустош, смърт, какво ти море.
Захапват лопатите, разхвърлят пръста,
небето все така безнадеждно се хили
със своите облаци пухкави все така красив е света.
Удари о кост, звънна метала и събраха в торбичка,
смугли момчета, костите бели на моя баща.
И това ли остана от мечти и желания
на един неизживян живот,
от една борба и страдание –
череп и кости, спомени детски и предания.
Тук съм, баща ми, повярвай, пораснах
и сърцето ми е една огромна тъга.
И откъм селския път дочух да похлопват
на ковчега дъските,
и светът за кой ли път се разпадна,
разпиля се светът.
Там, във ковчега, полегнала мама
пътуваше плахо към моя баща.
Смугли момчета положиха мама и в краката й,
в гроба, торбичката с кости на моя баща.
И отново са двама.Щастливи.
И няма смърт. Има Любов.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018