Владо Любенов – Не чуваш ли, скъпа, как вият чакалите рижи

Ивайло Божинов

 

Не чуваш ли, скъпа, как вият чакалите рижи
там горе на Остра могила във тъмнозеления мрак,
не виждаш ли, скъпа, как мъжкият женската ближе,
щастливи във своя до смърт моногамен и самодостатъчен брак…
Спи долу селцето и светят най-горе звездите,
и ронят се старите фрески на Млечния път,
където се молят безмълвно невидимо кротко светците
за този красив кръговрат на живот и на смърт.
Но ти спиш и сънуваш Ловеца във черната дреха
как крачи с години и иде от синята степ,
и насън се усмихваш във някаква странна жестока утеха,
че първо той мен ще застреля, – да може да бъде със теб…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Пролетен панаир на книгата

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Поседнал връз бордюр
на сянка под дървото,
доволно отметнáл пазара,
навярно новодомец
в Студентски град или Кръстова вада,
с длан бърше потта
от червендалестото чело.
До дънките като потури
и маратонките като цървули
лежи торбата със покупки,
докáто тарикатските очички
в социални мрежи скролват
и се озъртат за съратник
в убийството на книги
чрез задушаване в торба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Веселина Башова – Бебе делфин е магнитче спомен

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

***
каруца теглена
от кон и коза
по главен път
крета моята вина
как да й се доверя

***
мече от глина
с радост оживява
в ръцете на детето
в мен пораснало
и търси майка

***
за щуреца
плюс и минус усилват
звука на песента
сърцебиенето ми
помага да се прибера

***
на детски карти
добрият вълк учи
букви звуци
на гърба е телесната
ми хижа и се крия

***
катерицата
складира храната си
в малки дупки
пристрастена ли съм
към високи вибрации

***
тънка тръпнеща
козина има заека
ловецът стреля
и пробива ме с обиди
благодатта лекува

***
от март до
септември щъркелът
снесе пет яйца
*вгнездени в аурата ми
много идеи се люпят

***
розов корал
прилича на дърво
но под водата
плувам в себе си
уверено и надълбоко

***
бебе делфин е
магнитче спомен за
младо лято
преглъщам себе си и
дишам едновременно

***
костенурката
няма как надбягването
да спечели
белите ми дробове
за мен работят в екип

***
не се съблече
зелката под ножа
и с тази своя
кожа многолистна са
ми на скришно чувствата

***
иска кромида
да е пръв в тавата
бе обиден умът
че не зачитам
всичките му мисли

***
свежи сокове
крадат осите
от реколтата
а в мен урожая
как мога да опазя

***
мисли се за по
важен от другите
онзи лимон
загуби ли егото ми
с радост ще го понеса

***
настръхнала е
котката и ме зяпа със
зеницата си
в ядрото ми се взирам
уча ли за себе си

***
лъвът е царят
но има ли царство
не плащат и
клетките ми членски
внос на тялото и мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Вилиците тракат барабана

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Как се имитира онзи писък на птиците
Когато се стрелват нагоре в черта
Когато се хвърлят усилено
Да счупят сърцата си от закалено стъкло
В непоносимото

 

Съзнавам когато поставям крак пред крак
И че не мога да достигна пръстите на краката си
с ръка когато съм изправена
Че всичко е крайно
Като ударите на сърцето ми
Само безкрайността е безнадеждна и уморителна

 

Вилиците тракат барабана
Тържествено обесване
На светлината от тавана

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – 21 години безвремие

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

ИЗКАЧВАНЕ И СЛИЗАНЕ ПО СТЪЛБИТЕ
НА ЕДНА ОБИЧАНА СГРАДА
/Поема в три пресечки/

1/УЛИЦА В КВАРТАЛА

Улични разместени плочки
Дупки
Процепи в друга реалност


Развяваща се жена в парфюмен облак

Жената в синьо-бяла, развята,
разделена на парчета рокля трепти
върви – лети
по тротоара – разбит на множество парчета
срещу мен

Разминах се с огромна скорост
влязох в омайващо познат, любим парфюмен облак
– тиха ударна вълна
–––––––
– SHISEIDO ZEN –
–––- –––-
–––- –––-
–––––––
–––––––

Преминах цялото пространство, потопена в аромата
завих и спрях
застанаха за минута и почнах да се качвам
по стълбите на сградата в която винаги живея
влизам и излизам
въздуха изгражда форма-памет
реално-нереално

2 / АРХИТЕКТУРЕН ФАКУЛТЕТ – УАСГ

Стягане на сърдечният мускул, периодично
Все по-зачестяващо напрежение по връхчета
на мускулните влакна
Загуба на вестибуларна ориентация – степен на повдигане и спускане
Подтиснато екзалтираща емоция
Напрегнато усещане – допира от повърхността на пода
и неговото разтваряне, разпределяне, разпръсване
Визуална възбуда-памет обхваща всяка невронна връзка,
целостта на клетките е неустойчива,
целостта на формата е неустойчива
целостта на спомена се разпада на множество образи:
– преди стълбите
– преди асансьора
– пред огледалото в асансьора
– затваряне и отваряне на врата
– излизане на терасата над града
– влизане и излизане
– студентска учебна стая и дървени чинове
– отваряне и затваряне
– тераса над града
– сглобяване и разглобяване на времеви частици

Времето на спомена
течността изтича бавно
много бавно
много бавно се разхождам на първият етаж, за временни изложби

Дишането е учестено
гърлото е препълнено със затворени думи – почват да пада, изпадат, бавно
бавно
много бавно
пулса се ускорява

Потта по дланите и торса прави улей по тялото
вратът ми изтръпва от силно главозамайване
очите и носа са отвори на прозрачни водни потоци

Загубвам равновесие
краката ми са мокри и тежки
водата прелива цялото пространство,
пълно с хаотично движещи се
вертикално изтъняващи хора
силуети на хора
пречупени през стъклата многомерни отражения

Повдигам единият си крак и твърдата повърхност
ме изтласка силно
нагоре
преодолявам всичките 31 стъпала за една милисекунда и гледката се сменя
дишането се учестява
гърлото ми се препълва от бетонна маса

Леко замайване
и повръщам
парчета бетон
и продължавам
-.=..=

3 /парфюм

БЕТОНЕН КУБ
=
СТЪКЛЕН КУБ
ПАРФЮМНО ЦВЕТЕ

SHISEIDO ZEN
ВСИЧКИ СЕТИВА СА ПРЕВЗЕТИ
НЕ МОГА ДА ДИШАМ
НЕ МОГА ДА СЕ ДВИЖА
НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ
НЕ МОГА ДА УСЕЩАМ,
друго, освен аромата на парфюм и архитектура

7 – 17 юни 2022
Ваня Вълкова
vv фотография от изложба в УНСГ, 2022.

 

СЪРЦЕТО – ЦЕНТЪР НА КРЪВОНОСНАТА СИСТЕМА

Понякога
ми е тъжно или енергията на сърдечния мускул
прекосява границата на възможното понасяне от
био инфраструктурната мрежа – кръвоносна система вени – артерии
кръвта нахлува по-силно и по-бързо
Отварям врата и излизам,
навън
Артериите на града са по-устойчиви

9 юни 2022

 

21 ГОДИНИ БЕЗВРЕМИЕ

Птицата завъртя глава
на повече от 110 градуса и ме фиксира
Времето спря

Европейската сврака (Pica pica), черно-бяла пристъпва ситно леко по разровена кафява пръст в градината до МОЛА Скулптурните композиции от варовик-трайни белези от времето на соца са безкрайно отдалечени, за да изградят преградно пространство на затишие и пазва – време
Птицата го прави

Сутринта въздуха е по разрязващ грубо
корубата – естествена кожа – черно кожено яке
моето външно пространство
в което се придвижвам скрита,
през потока спомени-време

Да живееш в паралелни реалности
е равносилно на пълна стая с адреналинови батерии
Всеки момент ще избухнат – непосилна емоционална
степен на тъгата
по загуба
A времето
изтича и се втечнява в нова форма

Моите стъпки са успоредни на малките птичи крачета
Да живеещ в пролука от завърнало се време е непосилно
Аз живея е паралелна реалност
21-25 години, назад
не мога да предвидя степента
на отдалеченост и приближеност
до движенето в което ще излитам
успоредно
с птицата с чернобели крила

5 май 2022

 

MAZDA-шоурум

Сутринта

Извървях студената улична права
След пресечката завих надолу,
към Южния парк
Очите ми се срещнаха
с една спокойно излежаваща се чернонобяла,
млада котка–пухена възглавница от нерви

Прекосих
Колите спряха

Аз измерих бавно остатъка от време,
много бавно продължих,
покрай MAZDA-шоурум
В ярко осветената витрина,
две фигури се спряха
Прилепиха уста, ухо, очи
многопрофилната равнина-лице се прилепи
и сля със стъклото
Две фигури
на застаряващи жена и мъж,
напълно неприложими към рекламата
,,Новото начало почва тук, качете не се на MAZDA“

Преминах покрай тях
Колите продължиха да прекосяват време

16 февруари 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Валери Вергилов – Песента на клетките

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

***
сред серните миазми на смъртта
разложилите се тела, прахосаните скелети
от тук започва плодородието на пръстта
от тук започва многоклетъчното пеене

така от мъртвото животът се заражда
и тръгват живите, родени да умрат
единствено любовната им жажда
ще ги обожествява в този кръговрат

 

***
ставаше тихо, умъртвително тихо
след оргазмния писък, с който ставахме птици
а след полета падахме слисани ниско
и на дъното търсехме нова жълтица

тъй отдавахме блудно, ненаситно телата си
да умрат – да възкръснат с всяка нова възбуда
бяхме крехки и нежни, бяхме диви и яростни
бяхме птици, летящи Шагалови влюбени

 

***
светят очите ти, сияят, смеят се
искряща, сладка, сластна прелест
потъвам плът в плътта ти целият –
за миг с безкрая сме се слели

тъй сублимира любовта
в самозабравящия порив
а после бавно чезне тя
неможеща да се повтори

 

***
съблякохме с треперещи ръце звездата
тя легна гола да позира на Веласкес
от огледалото й череп гледаше обратно
уплашихме се и прегърнати заспахме

дрогираният изгрев ни събуди
от светлина звездата беше се стопила
а на картината видяхме двама луди
уплашихме се – себе си открили

 

***
защото любовта, като смъртта, не се избира
познахме се белязани един за друг
защото песента на клетките не спира
опиянихме се от вътрешния звук

като в дервишов транс годините се извъртяха
в кръвта ни стихнаха вълните на океана
унили клетките се умълчаха
погледнахме се и видяхме, че ни няма

 

***
ти помниш ли как песента разсъмна
как ангелите с радост я запяха
и всичко наведнъж за нас се сбъдна
мигът целуна вечността и те се сляха

ти помниш ли как от очите ни изгря
сияещата слънчева окръжност
как изборът на бог на нас се спря
ти помниш ли – да помня сам е тъжно

 

***
във хиляди любовници те търсих
хиляда пъти исках да възкръсна
не знаех жив ли бях, не бях ли мъртъв
сълзите ти не можех да избърша

в самозабравената плът забравях всичко
изчезвах сам от себе си в екстаза
така сълзите си избърсвах – като птиче
от прицела на дълга смърт белязано

 

***
тела, души и ум се съешаваха
изпепелявахме се от неукротими страсти
сакралното с карналното споявахме
хем бяхме богове, хем гмеж телесни части

сега обаче тялото не помни
а паметта без тялото е гавра
каква перверзност на природните закони –
венец увехнали от помненето лаври

 

***
виж как разкървавената луна
изгрява като спомен от сърцето
и как се гърчи немощно плътта
душата как скимти от безутешност

виж избледняват сенките на дните
и всичко в паметта назад се връща
а зад предела на природата какво е скрито
дали там влюбените мъртви се прегръщат

 

***
живял си в тялото, отплеснат
нехаещ, че ще станеш плесен
и червеи по теб ще пропълзят

че любовта ти ще завехне като рана
и тука нищо няма да остане
убог и празен ще умре денят

но нова песен в плесента ще се роди
и бъдещи любовници ще я запеят
а ти стани и тихо си иди
защото само влюбен се живее

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Асимакис Панселинос – Честен живот

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Животът на домакина е безгрижен,
той не прави могили, няма крила
и веднъж, наведен в чашата, той
търси радост в приклекналото.

Мъчи се здраво и не си вдига носа
и си спестява парите разумно,
на шестдесетте си купува къща
и влиза в къщата и умира.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Вичева – Седя под изсъхнала бяла бреза

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Седя под изсъхнала бяла бреза
Чакам да ме уволнят
Изсъхнала бяла бреза
Разперила
Сухи клечки над мен

Опърпани гълъби-клошари
Ходят лягат на шарена
Сянка
До мен

Акитата им са навред
пролетни цветя
Жалки пернати нещастници
Които се ухажват
Не им дреме
Че са осакатени
Мръсни

И на Господ не му дреме
Негови са си
Опърпаните гълъби клошари
И сухата бреза
И аз,
Която чакам да ме уволнят
Изсъхнала и сива
И гукаща любовно

Какъв фарс
Какъв нелеп живот
И Ти търпиш-
– НЕ –
Обичаш ни такива
оръфани и безформени
Самотници
И скитници
Във фантазийната нереалност
В грозотията непоносима
Все още живи
Оцеляващи
Деца на радост безумна
на надежда наземна
Разпалки за огъня на Твоето величие

20 юли 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленото нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерна българска академия на науките на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленето нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерната българска академия на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X